О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 820
гр.София, 20.11.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на петнадесети ноември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 2344 по описа за 2017 г.
Производството е по реда на чл. 288 ГПК и се разглежда по реда до влизане в сила на ЗИДГПК (ДВ бр. 86/ 2017 г.) – арг. от § 74 ПЗР.
Обжалвано е решение № 144/ 14.02.2017 г. по гр. д. № 2754/ 2016 г., с което Пловдивски окръжен съд, отменя решение № 2736/ 16.08.2016 г. по гр. д. № 1227/ 2015 г. на Пловдивски районен съд и по исковете на С. В. К. срещу В. Б. П. и В. Г. С. – П.:
· на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 185, б. „а“ ЗЗД прогласява за нищожен договора по н. а. № 43/ 03.05.2011 г., с който С. В. К. със съгласието на своя попечител Н. К. К. продава, а попечителят Н. К. К. купува на цена от 2 512 лв. 1/ 4 ид. части от един застроен имот в [населено място], област П.;
· на основание чл. 108 ЗС признава за установено по отношение на съпрузите В. и В. П., че на основание замяна, прекратена съпружеска имуществена общност и наследствено правоприемство от В. И. К. С. К. е собственик на 1/ 4 ид. части от този имот и осъжда съпрузите П. да му предадат владението съответно на притежаваните 1/ 4 ид. части и
· на основание чл. 78, ал. 1 ГПК осъжда В. и В. П. да заплатят на С. К. сумата 1 785. 25 лв.
Решението обжалват съпрузите В. и В. П. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата допустимост по процесуалноправния въпрос: 1. Допустимо ли е въззивното решение, с което спорът е разгледан по същество, въпреки че въззивникът е представил документа за внесена държавна такса за обжалване на първоинстанционното решение след изтичане на дадения срок по чл. 262, ал. 1 ГПК? Касаторите искат въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол и за проверка на неговата правилност по следните въпроси (процесуалноправен и материалноправен): 1. Какви са задълженията на въззивния съд при преценка, че дадената от първата инстанция квалификация на иска е неправилна и в частност, кога за него възниква задължението да даде указания относно релевантните факти и разпределението на доказателствената тежест? и 2. Поражда ли правно действие договорът, с който поставеният под ограничено запрещение продава на своя попечител идеална част от имот, ако попечителят-купувач е съсобственик на имота? Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи въззивното решение, а допълнителните основания за допускане на касационния контрол извеждат с довода, че въззивният съд е решил първия – в противоречие с приложената практика на ВКС (основанието от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК); втория – в противоречие с т. 1 и 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС (същото допълнително основание), а третият е от значение за точното прилагане на забраните от чл. 185 ЗЗД и за развитието на правото (чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК). Касационните оплаквания са за недопустимост, евентуално – неправилност на решението като постановено в нарушение на чл. 273, вр. чл. 146, ал. 2 ГПК и поради неговото противоречие с чл. 185 ЗЗД. Претендират разноски.
Ответникът по касационната жалба С. К. възразява, че основанията за допускане на въззивното решение до касационен контрол са изключени, а решението е допустимо и правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Въззивното решение по гражданското дело за прогласяване на нищожността на договора е с цена над 5 000 лв., а цената на иска по чл. 108 ЗС за право на собственост върху недвижим имот е ирелевантен критерий за възникване на упражненото право на обжалване (арг. от чл. 280, ал. 2, т. 2 ГПК). Жалбата е при надлежна процесуална легитимация. Касатори са ответниците по уважените кумулативно обективно съединени искове, предявени и разгледани и при условията на пасивно субективно съединяване от вида на необходимото факултативно другарство. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но по повдигнатите въпроси липсват сочените основания за допускане на касационния контрол. Съображенията са следните:
В обжалваното решение въззивният съд е подвел твърденията на ответника по касация в обстоятелствената част на исковата молба откъм първата група искове за прогласяване нищожността на договора по н. а. № 43/ 03.05.2011 г. като такива за неговата абсолютна нищожност –основанието от чл. 26, ал. 1, пр. 1, вр. чл. 185, б. „а“ ЗЗД. От фактическа ги е приел за верни. С договора С. К. към момент, в който последният е поставен под ограничено запрещение (влязлото в сила решение № 1596/ 17.07.2006 г., на което е зачетена задължителната сила от чл. 298, ал. 3 ГПК), макар и със съгласието на своя попечител – на майката Н. К. К. (удостоверението от 15.02.2011 г. от органа по настойничеството и попечителството в [община] – Район Ю.) – и след съдебно разрешение за сключването на този договор (удостоверението от 02.05.2011 г. на РС – Пловдив за постановения охранителен акт), С. К. е продал, а неговия попечител е купил на цена от 2 512 лв. 1/ 4 ид. части от един застроен имот в [населено място]. Тези 1/ 4 ид. части от имота С. К. е придобил по замяна, прекратена със смърт на единия от съпрузите имуществена общност и наследствено правоприемство от своя баща В. К. (така договора по н. а. 177/ 28.12.1981 г. и удостоверението за наследници от 15.04.2014 г.). Въззивният съд е приел, че предвиденото в чл. 168, ал. 2, вр. чл. 164, ал. 3 СК към сключения договор е задължило попечителят да управлява имуществото на поставения под ограничено запрещение, а чл. 185, б. „а“ ЗЗД му забранява да бъде купувач на имуществото на запретения, защото законът го задължава да го управлява. Възприел е тези разпоредби като императивни – охраняващи публичния, а не частен интерес. Намерил е, че договора по н. а. № 43/ 03.11.2011 г. им противоречи и го е прогласил за нищожен според основанието от чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД при отмяна на първоинстанционното решение, с което на тази група искове е била дадена различна (некореспондираща с обстоятелствената част на исковата молба) правна квалификация. Въззивният съд е съобразил, че нищожният договор не поражда правно действие и е констатирал липсата на вещно-правен ефект на договора по н. а. № 3/ 15.01.2014 г. в частта, с която попечителят впоследствие продава на касатора В. П. по време на неговия брак с касатора В. П. чуждите (на С. К.) 1/ 4 ид. части от имота в [населено място]. С въззивното решение (за разлика от първоинстанционното) са уважени и исковете с правна квалификация чл. 108 ЗС.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че действително въззивното решение, с което спорът е решен по същество, е постановено при представяне на документа за внесена от ответника по касация държавна такса по обжалването на първоинстанционното решение след изтичане на дадения срок за поправяне на тази нередовност на неговата жалба (по чл. 262, ал. 1, вр. чл. 261, т. 4 ГПК). Следователно повдигнатия от касатора (първи) процесуалноправен въпрос обуславя въззивното решение, но приложената от него практика се изчерпва с определения на ВКС, постановени все по реда чл. 274, ал. 2, вр. ал. 1, т. 1 ГПК. Тези определения не осъществяват допълнителните основания от чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
Вторият повдигнат процесуалноправен въпрос не е включен в предмета на делото, а с това – и не обуславя обжалваното решение. Действително въззивният съд с дадената от него нова (точна) квалификация на първата група от предявените искове е изпълнил своите задължения да обезпечи правилното прилагане на чл. 26 ЗЗД – материалноправна норма в публичен интерес. При изпълнение на това си задължение, следващо от предвиденото в чл. 4, ал. 1 КРБ откъм точното изпълнение на неговите правомощия на инстанция по същество, част от съдебната система (чл. 117, ал. 1 КРБ), намиращо проекция в основния принцип за законност в гражданския процес (чл. 5 ГПК), въззивният съд дължи указания, тогава когато страните са пропуснали да упражнят своите процесуални възможности пред първата инстанция като последица от неправилно приложената и с извършения доклад императивна материално правна норма. В случая обаче всички относими доказателства са били събрани пред първата инстанция. Именно те са обсъдени с въззивното решение, а възможностите на страните в процеса на доказване по делото са били обезпечени. Следователно по този (втори) процесуално правен въпрос е изключено общото, а и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По третия повдигнат материалноправен въпрос също са изключени общото и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Според въведеното основание за нищожност (от чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД) и събраните доказателства въззивният съд е установил противоречието на договора по н. а. № 43/ 03.05.2011 г. със забраната от чл. 185, б. „а“ ЗЗД. Забраната от чл. 185, б. „а“ ЗЗД е абсолютна и за разлика от хипотезите на чл. 185, б. „б“ ЗЗД тя не отпада, когато купувачът е съсобственик на имота. Разграничението на хипотезите в б. „а“ ЗЗД и тези в б. „б“ ЗЗД законодателят провежда отчетливо. Съдебната практика в тяхното приложение е константна и непротиворечива. Настоящият състав на Върховния касационен съд не съзира основание да я променя.
При този изход на производството в тежест на касаторите остават направените пред настоящата инстанция разноски (арг. от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 144/ 14.02.2017 г. по гр. д. № 2754/ 2016 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.