О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 384
гр. София, 22.05. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4587/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 22266 от 14.07.2017 г. от К. П. А. от [населено място], чрез процесуалния й представител от адв. В. Б. – К. от АК – П. против въззивно решение № 715 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 754/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, X. граждански състав, с което като е потвърдено решение № 354 от 07.12.2016 г., постановено по гр.д. № 2007/2015 г. на Пловдивския районен съд, жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма], на основание чл. 203 КТ, вр. с чл. 45 ЗЗД сумата от 21 781, 63 лв., представляваща сбор от имуществени вреди – липси на парични средства от отчетническа дейност, за периода 01.09.2010 г. до 08.08.2013 г., установени при извършена пълна финансова проверка по приложени дневни отчети в касови книги, съдържаща се в доклад с вх. № 73/25.11.2014 г. на [фирма] и приложения към него, представляващи получени от К. П. А. парични средства в брой от клиенти на [фирма] за издадени от нея месечни абонаментни карти за транспортни услуги на пътници на територията на страната, извършвани от [фирма], които парични средства не са отчетени и не са предадени на дружеството-ищец, ведно със законна лихва върху сумата от подаване на исковата молба в съда – 24.01.2015 г., до окончателното изплащане на сумата и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата от 6 048, 87 лв., представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 01.09.2010 г. до 24.01.2015 г., (от датата на причиняване на всяка една от липсите /неотчитане на паричната стойност за всяка конкретна абонаментна карта/ до 24.01.2015 г.) Жалбоподателката релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката К. П. А., чрез процесуалния си представител от адв. В. Б. – К. от АК – П., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 203 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с практика на ВКС и на съдилищата: постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 101 от 23.09.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5531/2014 г.; решение № 116 от 15.05.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 745/2012 г.; решение № 371 от 05.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1906/2013 г.; решение № 97 от 10.07.2015 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 1534/2014 г.; решение № 304 от 01.10.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2460/2015 г.; решение № 109 от 13.07.2016 г. на ВКС, I т.о. по гр.д. № 1050/2015 г.
Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Следва ли въззивният съд да допусне събиране на доказателства по чл. 266, ал. 3 ГПК и да даде нарочни указания за разпределяне на доказателствената тежест на страните, когато констатира неправилност на доклада на първата инстанция относно правната квалификация на иска и дава нова правна квалификация на претенцията; 2/ Следва ли въззивният съд при промяна на правната квалификация на иска от такъв по чл. 207 КТ на иск по чл. 45 ЗЗД служебно да спре производството по делото при данни за висящо наказателно производство срещу ответника за същото деяние, от което се твърдят вреди, имащо характер на преюдициално по отношение на гражданския спор.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място] поле, общ. Р., обл. П., чрез процесуалния си представител адв. В. Б. от АК – С., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че след отстраняване на нередовностите на исковата молба пред въззивната инстанция, предявеният главен иск е с правно си основание чл. 203, ал. 2 КТ, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД. Прието е, че страните са били в трудово правоотношение съгласно трудов договор от 23.07.2010 г., като ищцата е заемала длъжността „диспечер транспортни средства“ и „технически секретар“, считано от 01.11.2011 г., като със заповед № 20/02.09.2013 г. е прекратено трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Като безспорно по делото е прието, че ответницата е имала качество на материално отговорно лице, съгласно длъжностните характеристики. Съгласно възложеното й задължение да приема, отчита и съхранява парични средства и документи и да предава на дружеството – работодател получените парични средства и ценни книжа, както и да продава месечни абонаментни карти и да издава фактури, същата е издавала месечни абонаментни карти за транспортни услуги, извършвани от ищцовото дружество – работодател, като е получавала плащания на парични суми. Съдът е приел от фактическа страна, че с доклад с вх. № 73/25.11.2014 г. на [фирма] е установено, че при извършената проверка е била констатирана липса на пари, вследствие неотчитане на част от приходите от продажба на абонаментни карти за пътуване. Обобщаващ резултатите от счетоводната проверка, направена от страна на работодателя, докладът е приет като годно доказателство за установяване на липсващи парични средства, като констатациите в него са потвърдени и от събраните по делото гласни доказателства в тази насока. Съдът е приел за установено от заключението на съдебно-техническа експертиза, че фискалният принтер на автогара „Р.“ не генерира номер на абонаментна карта, а само пореден номер на отпечатан бон /служебен или фискален/, а от допълнителното заключение, е приел, че при изключването на захранването на фискалния принтер, дистанционната му връзка с НАП се прекъсва (дадени са разяснения на експерта връзката на фискалния принтер с НАП е чрез допълнителен модул, в който има СИМ карта за данни и устройството може да получава задачи за изпълнение от страна на НАП, като НАП изпраща съобщение – СМС, при което се инициира връзка за пакетно предаване на данни, като връща данните, които са поискани; връзката с НАП не е постоянна, а чрез сесии; не е предвидено след всяка продажба да се изпраща информация към НАП; при продажби се излиза с фискален бон, тъй като за фискалния принтер това е извършена продажба; служебният бон е лист, при който устройството се ползва като принтер, а не като фискален бон, но тази информация не се предава към НАП). От заключението на изслушаната съдебно-счетоводната експертиза е приел за установена общата стойност на имуществени вреди за издадени, но неотчетени и неосчетоводени абонаментни карти /дублирани или липсващи/, за периода 01.09.2010 г. до 08.08.2013 г., /в дните, когато приключването на дневния отчет е от ответницата К. А./ в размер на 21 781.63 лева. От показанията на разпитаните свидетели – св. К., собственик на счетоводна къща, чийто клиент е [фирма] и св. Б. – счетоводител на ищцовото дружество, е приел за установено, че само ответницата и още една служителка – В. Б., са продавали и разпечатвали карти и те са представяли пред св. К. касов отчет, както и са контролирали контролните ленти, като в дружеството не е имало други лица на тази длъжност за процесния период, в каквато насока са и показанията на св. Б., която е участвала в изготвянето на доклада. В тази връзка, съгласно събраните по делото доказателства, съдът е приел, че действията на ответницата по изключване на принтера след издаване на служебен бон и преди отпечатване на фискален бон, като продажбата в този случай не се отчита счетоводно, изрязване на касовата лента в частта с отпечатани служебни бонове, непридружени от фискални такива и съединяването на двете части на лентата с тиксо, неотчитане на парични средства, получени чрез посочените действия, се явяват противоправни, в противоречие с възложените й служебни задължения. Съдът е приел, че размерът на липсващите парични средства, с които е намалено имуществото на работодателя е установен от заключението на съдебно – счетоводната експертиза, като от съвкупния доказателствен материал е приел за доказана и причинно – следствената връзка между противоправните действия на ответницата и причинената имуществена вреда /с неотчитане и непредаване на получените от същата парични средства, имуществото на работодателя е намалено с размера на непредадените суми/. Въззивният съд е приел, че вината, под формата на умисъл, не подлежи на доказване, тъй като за същата е установена законова презумпция, а по делото не са приложени оборващи доказателства, поради което предявеният иск за главницата на основание чл. 203, ал. 2 КТ, вр. с чл. 45 ЗЗД като основателен следва да бъде уважен в размер на 21 781,63 лв., както и акцесорният иск за присъждане на обезщетение за забава на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД в размер на законната лихва, за периода от 01.09.2010 г. до завеждане на делото 24.01.2015 г., в размер на 6 048, 87 лв.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Поставените от касатора правни въпроси от процесуално естество, свързани с правната квалификация на спорното право, както и за приложението на чл. 266, ал. 3 ГПК и за задължението на въззивния съд във връзка с това, както и относно правомощията на въззивния съд при допуснати процесуални нарушения от първоинстанционния съд във връзка с доклада, са важни, но в случая те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, посочена от касатора, а са в синхрон с нея. Това е така, тъй като въззивният съд е постановил решението си в съответствие с приетото разрешение в т. 2 на Тълкувателно решение № 1/2013 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, с което е уеднаквена съдебната практика за въззивното производство и по-конкретно по въпроса какви са правомощията на въззивния съд във връзка с доклада по делото, когато първоинстанционният съд не е извършил доклад съгласно чл. 146 ГПК, респ. когато докладът му е непълен или неточен. В него е прието, че за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения във връзка с доклада по делото въззивният съд не следи служебно, а когато във въззивната жалба страната се позове на допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с доклада, дори и да прецени тези оплаквания за основателни, въззивният съд не изготвя нов доклад по смисъла и в съдържанието, уредено в чл. 146, ал. 1 ГПК, тъй като характерът на въззивната дейност изключва повторение на действията, дължими от първата инстанция. При допуснати нарушения от първата инстанция във връзка с изготвяне на доклада, въззивният съд дължи единствено даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция, поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания, което по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК е извинителна причина за допускането на тези доказателства за първи път във въззивното производство. Това е така, тъй като обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. В случая във въззивната жалба ответницата не е поискала събиране на доказателства по смисъла на чл. 266, ал. 3 ГПК, поради непълен и неточен доклад от първата инстанция и в съответствие с посочената задължителна съдебна практика, въззивният съд, преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, е констатирал нередовност на исковата молба, която с определение № 723 от 27.03.2017 г. по въззивното дело, е оставил без движение с указания към ищеца да посочи как е причинена вредата в имуществото му – умишлено от служителката А. или по небрежност, с оглед определяне на правилната правна квалификация на предявения иск за главницата. След отстраняване нередовностите на исковата молба и преценявайки събраните по делото доказателства, както и твърденията и възраженията на страните, обсъдени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, въззивният съд е квалифицирал спорното право като е приел, че предявеният иск за главницата е с правно основание чл. 203, ал. 2 КТ, вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД, а не както първоинстанционният съд го е квалифицирал – по чл. 211, вр. с чл. 207, ал. 1, т. 2 КТ. В тази връзка следва да се отбележи, че погрешната правна квалификация е нарушение на материалния закон, а всички останали пропуски и грешки във връзка с доклада и указанията са съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Въззивният съд следи служебно само за валидността на първоинстанционното решение и за неговата допустимост в обжалваната част. Той не проверява служебно правилността му, освен когато следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.). Въззивният съд не прави доклад по делото. Съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. Въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. Той не може да приеме за установено нещо различно по фактите нито да констатира нарушение на съдопроизводствените правила без съответно оплакване в жалбите или отговорите. Служебно въззивният съд може само да промени правната квалификация като приложи императивна разпоредба на закона, но не в доклада, а във въззивното решение/ в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 452 от 16.11.2011 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 621/2010 г./. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първата инстанция квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В конкретния случай промяната на правната квалификация не е обусловила необходимост от даване на нови указания на страните относно подлежащите на доказване релевантни факти и разпределението на доказателствената тежест, с оглед ангажиране на съответни нови доказателства, поради което тази промяна е извършена от въззивния съд с въззивното решение в съответствие с установената и посочена по-горе съдебна практика.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по втория поставен правен въпрос, защото така както е формулиран, той не се явява обуславящ за изхода на делото по см. на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като се поставя за първи път пред касационната инстанция и не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд, чието решение е предмет на касационната проверка. В този смисъл е даденото разрешение в т. 1 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Тъй като по поставените правни въпроси е налице установена задължителна съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение, се изключва приложението на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Предвид изложеното, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 715 от 08.06.2017 г., постановено по в.гр.д. № 754/2017 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, X. граждански състав, по касационна жалба с вх. № 22266 от 14.07.2017 г. от К. П. А. от [населено място].
ОСЪЖДА К. П. А. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] поле, общ. Р., обл. П., сумата 1000 /хиляда/ лева разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: