О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 397
гр.София, 28.05.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Първо отделение в закритото заседание на четиринадесети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 4676 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, а се разглежда по реда до влизане в сила на ЗИДГПК (обн. ДВ бр. 86/ 2017 г.) – арг. от § 74 от неговите ПЗР.
Обжалвано е решение № 150/ 04.08.2017 г. по гр. д. № 316/ 2017 г., с което Апелативен съд – П., потвърждавайки решение № 123/ 30.03.2017 г. по гр. д. № 51/ 2017 г. на Окръжен съд – Хасково, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е осъдил Прокуратурата на Република България да заплати на Г. Г. С. сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение за престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 4, вр. чл. 29,, ал. 1, б. „а“ и „б“, вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК, ведно със законната лихва от 30.04.2014 г, като е отхвърлил иска до пълния размер от 100 000 лв.
Решението се обжалва от всяка от насрещните страни според обжалваемия интерес, а общите повдигнати въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. Всеки от касаторите счита, че тези въпроси въззивният съд е решил в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Касаторът Г. С. повдига и следния материалноправен: Прилага ли се за наказателните дела изискването по чл. 6, ал. 1 КЗРЧОС за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, а когато е нарушено длъжен ли е съдът да определи обезщетението за неимуществени вреди, включително като съобрази тежестта на взетата мярка за неотклонение в наказателното производство. По този въпрос касаторът твърди, че решението противоречи и на решение № 344/ 24.11.2014 г. по гр.д. № 2378/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV-то отд. Оплакванията по същество са, че решението е неправилно като необосновано и е нарушен чл. 52 ЗЗД (касационните основания от чл. 281, т. 3, пр. 1 и 3 ГПК).
Всяка от страните оспорва жалбата от насрещната. Касаторът Г. С. претендира разноските в настоящото производство.
За да уважи частично иска, въззивният съд е приел, че Г. С. е бил незаконно обвинен в престъплението по престъпление по чл. 199, ал. 1, т. 4, вр. чл. 198, ал. 4, вр. чл. 29,, ал. 1, б. „а“ и „б“, вр. чл. 20, ал. 2 и по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК. На 12.08.2010 г. той е задържан от полицейските органи със заповед по чл. 72, ал. 1, т. 1 ЗМВР, а на 13.08.2010 г. е образувано ДП № 513/ 2010 г. по описа на РУ на МВР – Х.. Проведено е разследване, а Г. С. е привлечен като обвиняем за тези престъпления. Първоначално му е наложена мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена в „домашен арест“ с определение от 02.06.2011 г. по нчхд № 220/ 2011 г. на ОС – Хасково. По първоначално внесения обвинителен акт ОС – Хасково е констатирал съществени процесуални нарушения и е върнал делото на ОП – Х.. Делото е внесено отново в съдебна фаза на 09.06.2011 г. с обвинителен акт по извършването на тези престъпления, който ОС – Хасково е приел за разглеждане. За тях на 19.10.2012 г. е постановена осъдителна присъда с наложено наказание „лишаване от свобода“ за срок от 5 години и първоначален „строг“ режим на изтърпяването му. Присъдата е обжалвана от Г. С., но е потвърдена с решение от 09.07.2013 г. на АС – Хасково. С решение от 13.12.2013 г. ВКС е отменил това решение и е върнал делото за ново разглеждане. С решение от 15.04.2014 г. АС – Хасково е отменил осъдителната присъда и е оправдал Г. С. в извършването на престъпленията, а присъдата е влязла в сила на 30.04.2014 г. Нейната задължителна сила въззивният съд е зачел (чл. 300 ГПК) и е пристъпил към обсъждане на онези (други) обстоятелства, които също са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на обезщетението.
Въззивният съд е съобразил продължителността на наказателното производство (от полицейското задържане, последвано от привличане като обвиняем до влязлата в сила оправдателна присъда – три години и осем месеца). По оплакването на Прокуратурата, че наказателното дело да е приключило в разумен срок, въззивният съд е споделил мотивите на първата инстанция, че приключването на делото в сроковете по НПК не освобождава държавата от отговорност. Съобразил е тежестта на взетите мерки за неотклонение, отчитайки че периодът на тяхното изпълнение съвпада с продължителността на наказателното производство, а влязлата в сила оправдателна присъда го задължава да приеме, че в този период Г. С. е бил лишен от свобода по смисъла на чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, вр. чл. 5, § 1 КЗПЧОС, но да определи общо обезщетението за вредите от незаконното обвинение и от взетите мерки. На оплакването на Прокуратурата, че при определяне на обезщетението следва да съобрази предходното осъждане на Г. С. по влязла в сила присъда, за което му е било наложено и е изтърпял наказание „лишаване от свобода“, въззивният съд е споделил и мотивите на първата инстанция, че това не ограничава предела на гражданската отговорност на държавата. Напротив, безпокойствата и опасенията от несправедливо осъждане са по-големи, включително поради събраните доказателства, че след изтърпяното наказание Г. С. се е поправил – започнал е работа, от която е получавал високи доходи и е заживял в комплекс от затворен тип на съпружески начала с жената, която дни преди да бъде задържан от полицейските органи му е родила син. Въззивният съд е съобразил и предвидените в закона наказания по повдигнатите обвинения. Обсъждайки събраните по делото доказателства чрез разпит на свидетели, (също) е приел, че Г. С. е понесъл изключително тежко периода на незаконното обвинение в престъпленията, които не е извършил. Той е бил задържан в дома си, дни след раждането на сина си, пред очите на майката, когато двамата очакват посещение от личния лекар на новороденото. При задържането тя загубва съзнание, а след това поради силния стрес кърмата й спира. Това достига до знанието на Г. С., а той понася тежко страданието на любимата жена, за което се е чувствал виновен. По време на задържането му под стража поради материални затруднения тя е принудена да освободи жилището, в което са живели под наем, и майката на сина му и новороденото заживяват с нейните родители. Домашният арест принуждава Г. С. трикратно да сменя своя адрес. Първоначално живее при роднини, които го подпомагат материално, но впоследствие биват разколебани в неговата невинност. Така той се мести в малко жилище, където заживява сам. При липса на трудови доходи по причина на домашния арест, той е принуден да разпродаде всички ценни свои вещи (часовници, телевизор, личен автомобил). Детето израства, без да познава баща си, а връзката с майката е безвъзвратно прекъсната. Г. С. е връхлетян от мисли за самоубийство. Започва прием на различни лекарства, чрез които обаче не преодолява черните си мисли и дълбоки безпокойства. Той не успява да се пребори с чувството, че в един момент ще бъде осъден за престъпления, които не е извършил. Загубва приятели, роднини и семейство. Отчитайки всички тези обстоятелства, които и първата инстанция е установила, въззивният съд е достигнал до извода, че за нанесените на ищеца неимуществени вреди по причина на незаконното обвинение обезщетението в размера от 50 000 лв. е справедливо.
Следователно са обуславящи общите въпроси, които и двамата касатори повдигат, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. и с практиката на Върховния касационен съд по тези дела. Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД). Съобразил е, че случаят е тежък и специфичен. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указанията в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с Постановлението.
Повдигнатият само от касатора Г. С. материално-правен въпрос също има обуславящо значение, но той е съобразен с практиката на ВКС по нормативно и казуално тълкуване на деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Първо, в своите решения по чл. 290 – 293 ГПК ВКС приема, че и по наказателните дела стои въпросът за разглеждането им в разумен срок, които произтича от предвиденото в чл. 6, § 1 КЗПЧОС, но обстоятелството, че срокове по НПК са били спазени, не освобождава държавата от деликтна отговорност. То е част от всички онези обстоятелства, които гражданският съд е длъжен да съобрази при определяне на обезщетението по справедливост. От друга страна, обезщетението за неимуществени вреди включва и онези блага, чието засягане има за причина незаконно наложените мерки за неотклонение, но се определя от гражданския съд общо (т. 13 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГТК на ВКС. Точно така е приел и въззивният съд. Противоречие на неговото решение откъм определения размер на обезщетението за неимуществени вреди с други решения по разгледаните искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е възможно, тогава когато по висящото дело и по приключените са идентични обвинението, мярката за неотклонение, кръгът на засегнатите неимуществени блага и степента на засягане на емоционалната сфера на увреденото лице, но присъдените обезщетения са различни по размер. В решението на ВКС по чл. 290 – 293 ГПК, на което касаторът Г. С. се е позовал, липсва сходство в юридическите факти, а с това – и в основанието на обективната отговорност на държавата, предвидена в състава по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, с тези по обжалваното решение.
Обобщението е, че по всички повдигнати въпроси е изключено допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
При този изход на делото в тежест на Г. С. остават разноските, които е направил в касационното производство инстанция (аргумент от обратното на чл. 78, ал. 1 ГПК).
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 150/ 04.08.2017 г. по гр.д. № 316/ 2017 г. на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.