4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 638
гр.София, 18.09.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 45 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 5967/ 19.09.2018 г. по гр.д. № 16250/ 2017 г. на Софийски градски съд в частта, с която след изменение на решение № 195257/ 16.08.2017 г. по гр.д. № 79790/ 2015 г. на Софийски районен съд, изцяло е уважен главният иск за главница, като на основание чл. 200, ал. 1, пр. 1 ЗЗД Й. С. С. е осъден да заплати на „ТС Билдинг“ ООД сумата 9 100 евро – неплатен остатък от цената на един апартамент в [населено място], ведно с принадлежностите (мазе, паркомясто и съответните идеални части от правото на строеж за сградата, в която се намират) по договор по н.а. № 127/ 28.12.2010 г., сключен в изпълнение на два предварителни договора от 13.08.2010 г. и 15.12.2010 г. и анекс към тях от 27.12.2010 г., ведно със законната лихва от 21.12.2015 г.
Решението се обжалва от Й. С. С. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуално-правните въпроси: 1. Допустимо ли е да се оспорва съдържанието на изходящ от страната частен удостоверителен документ със свидетелски показания или със заключение на съдебна експертиза? и 2. Допустимо ли е по искане на ищеца, заявено за пръв път във въззивното производство, съдът да допусне съдебно-счетоводна експертиза със задача, която не е заявена в исковата молба и въпреки че ищецът не е възразил по доклада на делото? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК обуславя с доводи, че въззивният съд е разрешил първия в противоречие с решение № 299/ 22.10.2014 г. по гр.д. № 7298/ 2013 г. ВКС, ГК, IV-то отд, определение № 408/ 13.05.2016 г. по т.д. № 3580/ 2015 г. на ВКС, ТК, I-во ТО и решение№ 435/ 01.03.2013 г. по гр.д. № 370/ 2012 г. на ВКС, I-во ГО, а втория – със задължителните указания по прилагането на чл. 269, изр. 2, вр. чл. 273 ГПК, дадени с т. 2 на ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради съществено процесуално нарушение на чл. 165, ал. 2, чл. 269, изр. 2, вр. чл. 273 и чл. 266, ал. 3 ГПК. Претендира разноски.
Ответникът по касация „ТС Билдинг“ ООД възразява, че жалбата е с недопустим предмет (делото е търговско, а цената на иска е под 20 000 лв.); евентуално – че сочените основания за допускане на касационния контрол липсват, а решението е правилно. Също претендира разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбата с допустим предмет, а отводът на ответника по касация за обратното неоснователен. Въззивното решение е по търговско дело, доколкото вземането по осъдителния иск произтича от едностранна търговска сделка, но за него ограничението от 280, ал. 3, т. 1, пр. 2 ГПК не се прилага. Основанието законодателят да определи по-висок праг за достъп до касационно обжалване по търговските дела произтича от това, че в отношенията между търговци сумата от 20 000 лв. е незначителна. В случая сделката, източник на правния спор, е едностранна търговска, а в отношенията между ищеца-търговско дружество и ответника-физическо лице сумата от 5 000 лв. е незначителната (чл. 280, ал. 3, т. 1, пр. 1 ГПК). Цената на иска срещу предпочитания ответник е по-висока. Касационната жалба е подадена от процесуално легитимирана страна. Касатор е осъденият ответник. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
За да уважи изцяло осъдителния иск срещу предпочитания ответник, въззивният съд е приел, че с два предварителни договора от 13.08.2010 г. и от 15.12.2010 г. ищецът и ответникът са си обещали да сключат окончателен договор за покупко-продажба на един апартамент в [населено място], ведно с принадлежности – мазе, парко-място в сутерена на сградата и идеални части от правото на строеж. С анекс от 27.12.2010 г. първоначално изразеното съгласие е изменено, а страните са уговорили окончателната цена на имота да е за сумата 105 000 евро (98 000 евро за апартамента и 7 000 евро за парко-мястото) и купувач по обещания окончателен договор за покупко-продажба да е М. Й. Стоянова (ответникът по евентуалния иск), вместо Й. С. (предпочитаният ответник). Въззивният съд е приел също, че с договора по н.а. № 127/ 28.12.2010 г. за покупко-продажбата на имота на М. Стоянова е изпълнено поетото обещание, но е невярна удостоверителната част на съставения нотариален акт, че цената на имота е била изцяло платена по банков ред. Въззивният съд е установил непогасен остатък за сумата 9 100 евро (цената на предявения иск след допуснато намаление на първоначално заявения размер за сумата 9 800 евро). Изводът е базирал на доказателствата, събрани чрез основно и допълнително заключение съдебно-счетоводна експертиза. Въззивният съд е кредитирал основното, доколкото чрез него е било установено редовно воденото от ищеца-търговско дружество счетоводство и удостовереното в счетоводните му книги обстоятелство, че сумата 9 100 евро е дължима по договора по нотариален акт (чл. 182 ГПК). Въззивният съд е кредитирал и допълнителното заключение, доколкото чрез него е било установено, че в релевантния период (2010 – 2011 г.) плащане на такава сума по банковата сметка в евро на търговското дружество няма.
Така въззивният съд е достигнал до извода, че е доказано твърдението на ищеца-продавач да не се е осъществил признатия от него факт в нотариалния акт на плащане на цялата цена на имота по банков път. Приел е, че това твърдение обуславя спорното право по иска с правна квалификация чл. 200, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, а длъжник по него за остатъкът от цената (за сумата 9 100 евро) е ответникът по главния иск. Въззивният съд е квалифицирал анекса като договор в полза на трето лице – с него страните са се съгласили купувач по окончателния договор да е ответникът по евентуалните искове, а не предпочитания ответник, посочен като купувач в предварителните договори и е заключил, че длъжник по вземането за цена на имота към ищеца-продавач е останал последният.
От делото се установява, че ищецът е направил искането за допускане на съдебно-счетоводна експертиза още в исковата молба. Първостепенният съд не го е уважил, а в своето решение е отхвърлил исковете като недоказани.
Същото доказателствено искане ищецът е направил във въззивната си жалба, след въведените оплаквания срещу първоинстанционното решение, че: 1) неправилно първоинстанционният съд е квалифицирал твърденията му по иска като насочени към опровергаване съдържанието на нотариалния акт; 2) неправилно е приел да е следвало да ги докаже или с „обратно писмо“ (удостоверителен документ, в който страните засвидетелстват привидността на изразеното пред нотариуса съгласие и установяват непогасен остатък от цената), или със свидетелски показания, но след т.нар. „начало на писмено доказателство“ (чл. 165, ал. 2 ГПК) и 3) неправилно искът е бил отхвърлен при неблагоприятни последици на доказателствената тежест (чл. 154 ГПК).
В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд е уважил искането за съдебно-счетоводната експертиза на основание чл. 266, ал. 3 ГПК.
При тези мотиви на въззивния съд и според извършените съдопроизводствени действия във второинстанционното производство, настоящият състав намира, че не е възможно противоречие на обжалваното решение с практиката на ВКС, на която касаторът се позовава с първия повдигнат въпрос. Посоченото определение е по реда на чл. 288 ГПК, а такъв акт на ВКС е негоден да осъществи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. Не го осъществяват и двете решения на ВКС. Макар и постановени по реда на чл. 290 – 293 ГПК, те разискват възможностите, с които разполагат страните по двустранен договор при въведени твърдения за нищожност на договора като симулативен. В своето решение въззивният съд е приел, че твърдението на ищеца-продавач да не се е осъществил признатият от него пред нотариуса факт на получаване на цялата уговорена цена, обуславя вземането по иска по чл. 200, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. За разлика от първата инстанция, въззивният съд не го е квалифицирал като такова за разкриване на симулация. Следователно и двете решения са без връзка с извършеното от въззивния съд и не обосновават заявеното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият повдигнат от касатора въпрос не обуславя решението. Както бе обяснено, искането за допускане на съдебно-счетоводна експертиза е направено още с исковата молба. В определението по чл. 267 ГПК въззивният съд го е уважил, след като е преценил, че е за установяване на релеватния факт на неполучения от ищеца остатък от цената, производно е на въведените във въззивната жалба оплаквания, а първоинстанционният съд го е отхвърлил, допускайки съществено процесуално нарушение и възпрепятствайки ищецът да докаже иска (чл. 266, ал. 3 ГПК). Следователно решението не противоречи и на т. 2 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. По втория повдигнат въпрос са изключени и общото, и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Въпреки изхода на делото претенцията на ответника по касация по чл. 78, ал. 1 ГПК е неоснователна. Няма доказателства за сторени от него разноски в производството пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 5967/ 19.09.2018 г. по гр.д. № 16 250/ 2017 г. на Софийски градски съд в осъдителната негова част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.