5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 301
гр. София, 15.04.2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3862/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 16240 от 20.09.2018 г. от Г. Д. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Р. Р. от АК – С. против въззивно решение № 1609 от 27.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 4103/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, с което като е потвърдено решение № 3899 от 02.06.2017 г., постановено по гр.д. № 8485/2016 г. на Софийски градски съд, І-19 с-в, са уважени предявените от И. Д. П. срещу Г. Д. П., искове с правно основание чл. 27, пр. 3, вр. с чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД, като е унищожена упълномощителната сделка, обективирана в пълномощно с нот. заверка на подписа рег. № 9851 и нот. заверка на съдържанието 9852/01.04.2016 г., том ІІІ, на нотариус рег. № 274 – Р. Д., с район на действие – СРС, с което И. Д. П. е упълномощил Г. Д. П. да има право да дарява, включително да договаря сам със себе си, съгласно чл. 38 ЗЗД недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.2042.44, както и е прогласил за недействителен по отношение на И. Д. П. договор за дарение от 01.04.2016 г., обективиран в нотариален акт 22, том ІІ, рег. № 9927, дело 206/2016 на нотариус Р. Д., с рег. № 274, с район на действие – СРС, с който И. Д. П. е дарил на Г. Д. П. недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.2042.44. Жалбоподателят релевира касационни отменителни основания по чл. 280, ал. 2, пр. 2 и по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове, с правно основание чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с практика на ВКС, както следва: постановените по реда на чл. 290 ГПК: решение № 77 от 17.03.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 2040/2014 г.; решение № 97 от 08.04.2016 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 5363/2015 г., които представя и решение № 34 от 22.02.2012 г. на ВКС, IІ г.о. по гр.д. № 652/2011 г.; решение № 165 от 18.05.2013 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1008/2013 г.; решение № 220 от 02.10.2015 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 2314/2015 г.; решение № 169 от 31.01.2013 г. на ВКС, IІ т.о. по т.д. № 664/2011 г.; решение № 427 от 10.06.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1436/2014 г.; ТР № 34 от 15.08.1983 г. на ОСГК на ВС по гр.д. № 11/1983 г. и ТР № 1 от 17.05.1995 г. на ОСГК на ВС, по гр.д. № 3/1994 г.
Поставени са следните правни въпроси от процесуално и материално естество, с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/налице ли е правен интерес за ищеца от предявяване на исковите претенции; 2/за задължението на въззивния съд да отстрани релевирано във въззивната жалба съществено процесуално нарушение на първата инстанция по чл. 266, ал. 3 ГПК като допусне събирането на поисканите гласни доказателства в производството пред втората инстанция; 3/ за задължението на въззивния съд да основе решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона като обсъди всички допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка и във връзка с доводите и възраженията на страните; 4/ за доказателствената стойност на свидетелските показания на нотариус, разпитан в качеството му на лице, изпълняващо публични функции, и в частност за преценката на съда при съпоставянето на показанията на нотариуса с противоречащи им показания, дадени от заинтересован от изхода на делото свидетел; 5/ за задължението на въззивния съд да приеме за осъществени обстоятелствата, отразени в официален удостоверителен документ, ако същият не е бил надлежно оспорен, и по-специално – за материалната доказателствена сила на документите, изготвени с участието на нотариус, в частта, с която нотариусът удостоверява, че пред него са се явили посочените лица и съдържащите се в нотариално заверения документ изявления са техни; 6/ за задължението на съда, сезиран с иск с правно основание чл. 29 ЗЗД, да установи дали са кумулативно налични всички изискуеми елементи от фактическия състав на гражданскоправната измама и едва след тази преценка да се произнесе по основателността на иска; 7/ представлява ли обособен самостоятелен обект теренът в застроен със сграда в режим на етажна собственост поземлен имот, или има несамостоятелно, обслужващи значение, и в тази връзка може ли да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка.
Ответникът по жалбата И. Д. П. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Е. Л. от АК-С., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. чл. 280, ал. 2, пр. 2 и чл. 280, ал. 1, т. 1и т.3 ГПК в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че от представеното пълномощно рег. № 9851, 9852/01.04.2016 г. на нотариус Р. Д. с рег. № 274 и район на действие – СРС, се установява, че ищецът И. Д. П. е упълномощил ответника/негов внук/ Г. Д. П. „да има право да дарява, включително да договаря сам със себе си, съгласно чл. 38 ЗЗД“ поземлен имот с идентификатор 68134.2042.44. То е било оспорено от ищеца с твърдението, че същото е унищожаемо, тъй като е подписано от него чрез въвеждането му в заблуждение и измама. Съдът е приел, че безспорни по делото са двете, осъществени в интервал от два месеца безвъзмездни сделки/дарения/ от ответника на база упълномощаване, в условията на договаряне сам със себе си. Първата сделка (от 04.02.16 г.) се отнася за таванския етаж на имот, собственост на ищеца (в режим на съпружеска общност), а с втората/01.04.2016 г./ се прехвърля правото на собственост над земята, върху която е изградена къщата (вместваща имота, прехвърлен с първата сделка). От данните по делото съдът е приел, че първата транслация е желана от ищеца, като дарител, и чрез нея се изпълнява волята му неговите две деца (съответно наследниците им) да получат равен дял от собствеността в изградената от ищеца къща. Приел е, че относно втората сделка ищецът не е изявявал воля, бил е въведен в заблуждение с оглед на събраните по делото доказателства, аналирани в тяхната взаимна връзка и като съвкупност на множество непреки (косвени) доказателства – липсата на логика да се осъществяват две поредни сделки (особено при наличието на напреднала възраст на праводателя и общо увредения му здравен статус), идентичност на изискуемите се за изповядване на двете сделки помощни книжа (скица, декларации), използвани правомерно за оформяне на двете сделки, липсата на обективиране, че нотариусът е присъствал при полагане на подписа извън нотариалната кантора, оттеглянето от ищеца на пълномощията, съдържащи се в исканото да бъде унищожено упълномощаване, предявяване на претенцията за унищожаване на едностранната сделка и прогласяване недействителността на договора за дарение по исков ред, със съпътстваща молба за обезпечаване на иска. Приел е също така, че при изразената от ответника готовност да възстанови правния статут на имота, предхождащ оспорената сделка (утвърден в отговора на исковата молба), или за решаване на спора чрез признаване на иска или спогодба, отказът на ищеца за бърз изход (съответно – минимизирани разноски) може да се обясни единствено с накърнено чувство за достойнство и неизживяно оскърбление. Всички тези косвени доказателства са в съгласие със засвидетелстваното от свидетеля Б. С. (зет на ищеца, стр.150) желание на ищеца да заплати данък, съобразно правото му на собственост за земята, в момент, следхождащ по време дарението в полза на ответника, упълномощаването на внучката на ищеца – Е. С. да прави справки по повод твърдението от ТДД – НАП, че ищецът не е данъчнозадължено лице (стр.10), изявлението, че от сантиментални подбуди ищецът желаел да запази собствеността си над земята, (която в предходни години активно обработвал), сочи на основателност на заявения иск по чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД за унищожаемост на процесното пълномощно, поради порок във волята на упълномощителя с оглед умишленото му въвеждане във заблуждение, както и на този с правно основание чл. 42, ал. 2 ЗЗД за недействителен по отношение на ищеца на договор за дарение от 01.04.2016 г., обективиран в нотариален акт 22, том ІІ, рег. № 9927, дело 206/2016 на нотариус Р. Д., с рег. № 274, с район на действие – СРС, с който И. Д. П. е дарил на Г. Д. П. недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 68134.2042.44.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС – задължителна и константна, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, а така също въззивното решение да е вероятно недопустимо, тъй като касаторът релевира липсата на правен интерес по отношение на предявените искове. Следва да се подчертае, че поставените въпроси трябва да са от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Поставеният правен въпрос за недопустимост на въззивното решение, поради липса на правен интерес от завеждането на процесните искове, е от значение за изхода на спора, но в случая такава недопустимост на въззивното решение не е налице, тъй като за ищеца е налице правен интерес от предявяване на исковете по чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал. 2 ЗЗД, до какъвто извод е стигнал и въззивният съд в обжалваното решение. В съответствие с установената съдебна практика въззивният съд е приел, че прехвърлянето на собствеността на земя, дори с естеството на терен, над който е построена сграда обосновава придобиване на гола собственост от надарения. Но при погиване на вещта и направеното транслиране, за правоприемника се възстановяват всички собственически правомощия като отделно такива са налични за незастроената част от имота, какъвто е настоящия случай. За пълнота следва да се отбележи, че в случая ответникът е станал собственик на жилищен обект, визиран в нотариален акт за дарение на недвижим имот № 4 от 30.03.2016 г. по н.д. №189/2016 г., а именно – самостоятелен обект в сграда с идентификатор 68134.2042.44.1.4, заедно със съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена сградата/суперфициарна собственост/, но е и на идеални части от процесния поземленен имот. Следователно, за ищеца е налице правен интерес от завеждане на предявените искове, както е приел въззивният съд, поради което постановеното въззивно решение не е недопустимо и в тази връзка не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По поставените процесуалноправни въпроси – за задължението на въззивния съд да отстрани релевирано във въззивната жалба съществено процесуално нарушение на първата инстанция по чл. 266, ал. 3 ГПК като допусне събирането на поисканите гласни доказателства в производството пред втората инстанция; да основе решението си върху приетите за установени факти по делото и върху закона като обсъди всички допустими и относими доказателства поотделно и в тяхната взаимовръзка и във връзка с доводите и възраженията на страните; за доказателствената стойност на свидетелските показания на нотариус, разпитан в качеството му на лице, изпълняващо публични функции, и в частност за преценката на съда при съпоставянето на показанията на нотариуса с противоречащи им показания, дадени от заинтересован от изхода на делото свидетел, също не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3/по последния въпрос/ ГПК, тъй като приетото от въззивния съд по тях не е в противоречие с установената съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касатора. Въззивният съд не е нарушил разпоредбата на чл. 266, ал. 3 ГПК да допусне до разпит втори свидетел на ответника, поради процесуално нарушение, допуснато от първоинстанционния съд, тъй като такова не е било налице. В първоинстанционното производство на страните са били допуснати по един свидетел за установяване на съответните обстоятелства и след изслушването им, страните са заявили, че нямат доказателствени искания/протокол от о.с.з. на 27.02.2017 г./, поради което в з.з. на 15.08.2017 г. и в о.с.з. на 09.05.2018 г., въззивният съд е оставил без уважение искането на пълномощника на ответника за допускане до разпит на поискания свидетел. Поставеният в изложението процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1318/2010 г., ІV г.о. и решение № 217 от 09.06.2011 г. на ВКС по гр.д. № 761/2010 г., ІV г.о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази съдебна практика въззивният съд е приел с оглед на събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната взаимовръзка и обусловеност и във връзка с доводите и възраженията на страните по делото, че в случая са налице предпоставките на чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД, че процесното пълномощно е унищожаемо, поради порок във волята на упълномощителя с оглед умишленото му въвеждане в заблуждение, поради което е уважил този иск. Що се касае до въпроса относно доказателствената стойност на свидетелските показания на нотариус, разпитан в качеството му на лице, изпълняващо публични функции, и в частност за преценката на съда при съпоставянето на показанията на нотариуса с противоречащи им показания, дадени от заинтересован от изхода на делото свидетел, така както е формулиран същият не се явява обуславящ за изхода на делото, а касае обосноваността на обжалваното решение, поради което по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По поставените материалноправни въпроси също не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Така както са формулирани, те както и част от процесуалните въпроси се отнасят до обосноваността на обжалваното въззивно решение, която е основание за касирането му, когато бъде допуснат касационния контрол по чл. 281, т. 3, пр. 3 ГПК, но не и за допускане на касационното обжалване. Още повече, че в случая въззивният съд подробно е обсъдил събраните по делото доказателства, при условията на чл. 272 ГПК е препратил и към мотивите на първоинстанционния съд и е приел, че предявените искове с правно основание чл. 29, вр. с чл. 44 ЗЗД и чл. 42, ал 2 ГПК са основателни, тъй като са налице всички изискуеми елементи от фактическия състав на гражданскоправната измама. По последния правен въпрос – дали представлява обособен самостоятелен обект теренът в застроен със сграда в режим на етажна собственост поземлен имот, или има несамостоятелно, обслужващо значение, и в тази връзка може ли да бъде самостоятелен обект на прехвърлителна сделка, е даден отговор във връзка със заявената недопустимост на предявените искове по-горе, а същият от материалноправна гледна точка с оглед характера на предявените искове се явява неотносим.
Следователно, по поставените правни въпроси от материално и процесуално естество, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като по тях е налице установена съдебна практика, която в случая е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
При този изход на делото, на ответника по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 455 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1609 от 27.06.2018 г., постановено по в.гр.д. № 4103/2017 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 2 с-в, по касационна жалба с вх. № 16240 от 20.09.2018 г. от Г. Д. П. от [населено място].
ОСЪЖДА Г. Д. П. от [населено място] да заплати на И. Д. П. от [населено място], сумата 1 455 лв. разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: