Решение на ВКС – ГК, III г.о. 6
Р Е Ш Е Н И Е
№ 128
гр. София, 18.10. 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Райна Стоименова и като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 5372/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 7045 от 03.11.2016 г. от И. И. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. К. от АК-Стара З., против въззивно решение № 147 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 340/2016 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, с което като е отменено решение № 84/18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 852/2015 г. по описа на Новозагорския районен съд, са отхвърлени предявените от И. И. С. против Н. Р. К. от [населено място], [община], искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъде признато за установено, че Н. К. дължи на И. С. сумата от 13 000 лв. главница, съставляваща неплатено задължение по договор за заем от 12.11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.09.2015 г. до плащането, както и сумата от 3 964,73 лв. мораторна лихва, за периода от 12.09.2012 г. до 10.09.2015 г. Излага съображения за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че наличието на заемно правоотношение се установява от самия договор за заем между страните, от който е ясно, че посочената сума е предадена на заемателя в момента на подписването му. В съдебно заседание адв. К. поддържа касационната жалба и моли въззивното решение да бъде отменено като неправилно и уважен изцяло предявеният иск. Претендира разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК. Подробни съображения излага в писмена защита.
С определение № 319/21.04.2017 г. по делото, на основание чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по материалноправния въпрос, обусловил изхода на делото, а именно – при съдържаща се в договор за заем, подписан от двете страни, формулировка „заемодателят дава безлихвен заем на заемателя сумата от 13 000 лв. със срок на ползване до 12.09.2010 г…”, следва ли да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора, тълкувайки тяхната воля, че сумата е предадена по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, като съдебният състав е счел, че този правен въпрос е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в постановени по реда на чл. 290 ГПК съдебни решения – решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр.д. № 171/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о.
Ответникът по касационната жалба Н. Р. К. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. С. Т. от АК-Стара З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорва като неоснователна.
По поставения правен въпрос от материално естество, обусловил изхода на делото и по който е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, намира следното:
Съгласно задължителната съдебна практика съдържанието на договора за заем следва да се тълкува според волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер. Договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент – съгласието за връщане. Ако първият елемент липсва налице е обещание за заем, а ако липсва вторият, няма договор и даденото е без основание. Реалният елемент – получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението „да върне”, а не „да даде” нещо. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В тази връзка следва да се отбележи, че съгласно безпротиворечивата съдебна практика, договорът за заем за потребление е реален договор, който се счита сключен, когато въз основа на постигнато съгласие между страните, едната страна даде, а другата получи в заем парична сума, като в производството по иск с правно основание чл. 240, ал. 1 ЗЗД доказателствената тежест да установи, че е дал заемните средства е върху ищеца, претендиращ връщането им, а при оспорване на иска ответникът следва да докаже възраженията си – че средствата са дадени на друго основание, че е налице порок на волята, че задължението е погасено и пр. факти, съобразно въведените възражения срещу иска. Представеният писмен договор за заем на парична сума, сключен между страните и подписан от тях, в тази част представлява разписка, която е частен свидетелстващ документ, който се ползва с доказателствена сила само когато издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти и тогава този документ има силата на извънсъдебно признание и важи срещу своя издател/чл. 180 ГПК/. Разписката удостоверява получаването на посочената в нея сума. Тя не доказва договора, по който е извършено плащането, освен ако съдържа признания за обвързаност от неговите съществени елементи. Наличието на разписка или друг документ, удостоверяващ плащане не освобождава платеца от законовите ограничения да докаже твърдяното от него основание със свидетелски показания. Ако в разписката не е посочено основанието на плащането, по иск за връщане на даденото без основание, в тежест на ответника е да докаже основанието, на което е получил или има право да задържи полученото. С всички доказателствени средства той може да доказва какви правни и фактически действия са извършили страните във връзка с извършеното плащане (в т.ч. направени признания за факти или за обвързаност), но със свидетели той не може да докаже извършването на волеизявления, които изграждат фактическия състав на договор на стойност над 5 000 лева. Същото важи и по иск за връщане на заета сума – в тежест на ищеца е да докаже не само получаването на заема (или съществуването на старо задължение при новация), но също и постигнатото съгласие за връщането й, чрез всякакви доказателствени средства за правните и фактически действия на страните, но със свидетели той не може да докаже волеизявление на получателя на сумата, че се задължава да върне полученото в заем.
За да постанови обжалваното решение, с което е като е отменил решение № 84/18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 852/2015 г. по описа на Новозагорския районен съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ги е отхвърлил като неоснователни, въззивният съд е приел, че от представения по делото договор за заем от 12.11.2009 г., с нотариална заверка на подписите, сключен между И. И. С. като заемодател и Н. Р. К. като заемател, както и от представения нотариален акт от същата дата за договорна ипотека, уговорена между тях, не може да се направи извод, че посочената в договора за заем сума от 13 000 лв. е получена от заемателя, като тежестта на доказване, че е налице реално престиране на пари по договора, е на ищеца заемодател, което в случая той не е сторил. Направен е извод, че от съдържанието на договора за заем не е обективирано изявление за предаване, респ. получаване на заемната сума. Поради липса на други писмени доказателства, от които да се установява наличието на заемно правоотношение между страните, исковете са отхвърлени като неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид данните по делото, доводите на страните и като провери правилността на обжалваното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното:
При така дадения отговор на поставения правен въпрос, изводът на въззивният съд за неоснователност на иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за сумата от 13 000 лв. главница и 3 964,73 лв. мораторна лихва, за периода от 12.09.2012 г. до 10.09.2015 г., е неправилен, а касационните оплаквания за основателни.
Съдът е сезиран с искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД.
В нарушение на чл. 20 ЗЗД и на практиката на ВКС въззивният съд не е тълкувал действителната воля на страните по представения по делото договор за заем от 12.11.2009 г., с нотариална заверка на подписите. В т. 1 от договора страните са се споразумели, че заемодателят И. И. С. дава безлихвен заем на заемателя Н. Р. К. сумата 13 000 лв. със срок за ползване до 12.09.2010 г., като след изтичането му заемателят се задължава да върне даденото. В т. 2 от договора страните по него са се съгласили за обезпечаване вземането на заемодателя по настоящия договор за паричен заем, заемателят да сключи чрез пълномощно договорна ипотека върху имоти – земи, собственост на К. Р. К. и Д. И. К., а в т. 3 от договора са се споразумели, че при невръщане на посочената в т. 1 сума в договорения срок, заемателят дължи на заемодателя неустойка в размер на 3% върху неиздължената сума на месец, но не повече от 12 месеца. От представения нотариален акт за договорна ипотека върху недвижим имот № 127, т. ХІV, рег. № 8360, д. № 1208 от 12.11.2009 г. на помощник нотариус по заместване Н. П. при нотариус Я. В., вписана под № 183 на НК, с район на действие Районен съд – Нова Загора, се установява, че кредитодателят И. И. С. предоставя на кредитополучателя Н. Р. К. безлихвен кредит от 13 000 лв., която сума кредитополучателят ще издължи на кредитодателя в срок до 12.09.2010 г., като за обезпечение на вземанията на кредитодателя до окончателното погасяване от страна на кредитополучателя на дължимата сума в пълен размер, К. Р. К. и Д. И. К., представлявани от пълномощника си Н. Р. К., учредяват в полза на кредитодателя И. И. С. договорна ипотека върху четири свои недвижими имота – ниви, находящи се в землището на [населено място] и на [населено място], [община], област С., подробно описани. От съдържанието на описаните по-горе клаузи на договора за заем от 12.11.2009 г., както и тези, съдържащи се в сключения на същия ден договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижими имоти като обезпечение на вземанията на кредитодателя до окончателното погасяване от страна на кредитополучателя на дължимата сума в пълен размер в посочения срок, следва по безспорен начин изводът за реалното получаване на паричната сума и съответно за съществуването на заемно правоотношение между страните. При така обективираното съдържание на договора за заем „заемодателят дава безлихвен заем на заемателя…” задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства както подписът на заемополучателя – ответник, така и сключения договор за учредяване на договорна ипотека, обезпечаващ вземането на заемодателя ищец. В тази връзка тълкувайки формулировката, „дава” в представения по делото договор за заем, несъмнено се стига до извода, че се касае за действие, извършвано в момента на подписване на договора и удостоверява получаването на сумата. Няма твърдение, нито доказателства заетите парични средства да са върнати, както и да са направени постъпки за прекратяване на договорната ипотека от страна на кредитополучателя или ипотекарните длъжници.
Ето защо, настоящият съдебен състав на Трето гражданско отделение на ВКС приема за доказано по делото вземането на ищеца за процесната сума по главницата, представляваща неизпълнено задължение по договор за заем между страните от 12.11.2009 г.
С оглед на основателността на главния иск, основателен се явява и акцесорния, с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 3 964.73лв. – представляваща мораторна лихва за забавено плащане на главницата за три години назад от 10.09.2015г. – деня предхождащ постъпването на заявлението за издаване на Заповед за незабавно изпълнение по чл. 417, т. 3 ГПК в РС-Нова Загора до 12.09.2012 г., както и законната лихва от 11.09.2015г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК, до окончателното изплащане на задължението.
По изложените съображения, следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение, допуснато до разглеждане, с което са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за сумата по главницата в размер на 13 000 лв. и мораторна лихва в размер на 3 964,73 лв., за периода от 12.09.2012 г. до 10.09.2015 г. и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено и да бъде постановено ново решение от касационната инстанция, с което предявените искове бъдат уважени в посочените размери.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал 1 ГПК на касатора И. И. С. следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции, както следва: за касационното производство в размер на сумата от 1 569,30 лв. за заповедното производство в размер на сумата от 1 603 лв., за първоинстанционното производство в размер на сумата от 1 766, 30 лв. и за въззивното производство в размер на сумата от 1427 лв., или общо разноски за трите инстанции в размер на сумата от 6 365,60 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 147 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 340/2016 г. на Сливенския окръжен съд, ГО и вместо него постановява :
ПРИЗНАВА за установено по предявените от И. И. С. от [населено място] срещу Н. Р. К. от [населено място], [община], област С., обективно съединени искове, с правно основание чл. 422 ГПК, във вр. с чл. 240 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, че Н. Р. К. дължи на И. И. С., сумата 13 000/тринадесет хиляди/лв., представляваща неизплатено задължение по договор за заем от 12.11.2009 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 11.09.2015 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане, както и сумата 3 964,73/три хиляди деветстотин шестдесет и четири лв. и 73 ст./ лв., лихва за забава, за периода от 12.09.2012г. до 10.09.2015 г.
ОСЪЖДА Н. Р. К. от [населено място], [община], област С., ЕГН [ЕГН] да заплати на И. И. С. от [населено място], ЕГН [ЕГН], на основание чл.78 ал.1 ГПК сумата 6 365,60/шест хиляди триста шестдесет и пет лв. и 60 ст./ лв., съдебни разноски за трите инстанции.
Решението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: