О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 788
гр. София, 14.11. 2017 година
Върховният касационен съд – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и седми септември през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 2114/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 948 от 30.01.2017 г. от Ф. Ю. М., Й. Ф. М., Ю. Ю. М., Ю. Ф. М., [фирма], представлявано от Ф. Ю. М., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. Е. Д. от АК – Б. против въззивно решение № 153 от 15.12.2016 г., постановено по в.гр.д. № 421/2016 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, с което е отменено решение № 193 от 18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 826/2014 г. на Бургаския окръжен съд в отхвърлителната му част, като е уважен предявеният иск по чл. 28, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ на Комисията за отнемане в полза на държавата на подробно описано движимо и недвижимо имущество. Релевират се касационните основания за отмяна по чл. 281 т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторите поддържат, че за да постанови решението си, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изведените от касаторите въпроси са: 1/ В съобразителната част на решението си, въззивният съд бил ли е длъжен да прецени всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право. Освен това трябвало ли е да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото, като се съобрази с приобщеният доказателствен материал; 2/ Достатъчно ли е да бъде установено че извършителят на престъпление в предметното поле на чл. 3 ЗОПДИППД/отм./ е придобил имуществото в „големи размери“ или е необходимо да бъде доказана пълно и главно пряка или косвена връзка с престъпната дейност, или пък при логическия анализ на всички доказателства и обстоятелства по делото, може да се направи основателно предположение за съществуването на такава връзка, която е довела до престъпното му придобиване; 3/ Следва ли придобиването на имущество да бъде осъществено в периода, през който с присъда или споразумение е осъществявана престъпна дейност или е необходимо връзката между престъплението и придобитото преди това имущество да бъде установена, предвид критерия, посочен в чл.
3 ЗОПДИППД/отм./, че предмет на отнемането по силата на този закон е не всичко, което е придобито с неустановени доходи, а само това, което е резултат от конкретно изброените в текста престъпни състави; 4/ При преценката понятието „значителна стойност“ по смисъла на § 1, т. 2 ДР на ЗОПДИППД/отм./, която да надхвърля законните приходи на семейството, съотнесени със стойността на придобитото имущество, следва ли предварително да се приспаднат сумите, които е установено, че се отнемат по реда на закона с влязло в сила решение или с присъдата; 5/ Преценката за наличието на разлика, представляваща „значителна стойност“ необходимо ли е да се направи за всяко конкретно придобито имущество или се изчислява на база цялото получено имущество през инкриминирания период, а и преди това; 6/ При осъществена безвъзмездна сделка през проверявания период в полза на роднини по права линия, за които знанието за придобиването на имуществото с престъпна дейност се презумира, достатъчно ли е да се установи, че това конкретно имущество не е придобито с престъпни средства, а със доходи и средства, включително на приобретателя, за да се приеме, че презумираният факт за „знание“ не е осъществен.
В подкрепа на твърденията си касаторите се позовават се на противоречие с Тълкувателно решение № 7 от 30.07.2014 г., постановено по тълк.д. № 7/2013 г. на ВКС, ОСГК, както и на постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 328 от 29.03.2013 г. по гр. д. № 271/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр. д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 388/17.10.2011 г. по гр. д. 1975/2010 г. на ВКС, IV г.о.
Ответникът по касационната жалба Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /К./, представляван от Д. М. – старши инспектор при Териториална дирекция – Б., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липсата на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, както и за нейната неоснователност по същество.
Контролиращата страна Прокуратурата на Република България не е изразила становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Постъпила е и касационна жалба с вх. № 2046/02.03.2017 г. от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /К./, представляван от Д. М. – старши инспектор при Териториална дирекция – Б. против постановено по реда на чл. 247 ГПК решение № 32 от 01.02.2017 г. по в.гр.д. № 421/2016 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, с което е отхвърлена молбата на К. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 153 от 15.12.2016 г., постановено по същото дело.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че за да постанови решението си въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос, който е обусловил изхода на делото и е разрешен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. И. от касатора въпрос е, както следва: Съставлява ли всяко несъответствие между действителната воля на съда и тази материализирана в съдебното решение основание за поправка на явна фактическа грешка или такова основание е само несъответствието, породено от технически грешки. В подкрепа на твърденията си се позовава на противоречие с постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 164 от 24.04.2015 г. по гр. д. № 5934/2014 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 126 от 13.03.2012 г. по гр. д. № 80/2010 г. на ВКС, IV г.о.
Ответниците по касационната жалба и контролиращата страна Прокуратурата на Република България не са изразили становище по касационната жалба в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационното обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са подадени срещу подлежащи на обжалване въззивни актове – иск по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./, с цена над 5000 лева и решение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, поради което се явяват допустими. Същите са редовни, като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
По отношение на касационна жалба с вх. № 948 от 30.01.2017 г., настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, намира следното:
За да уважи иска по чл. 28 ЗОПДИППД /отм./ против касаторите за отнемане в полза на държавата на подробно описаното движимо и недвижимо имущество, въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 3 ЗОПДИППД /отм./, за отнемане имуществото от ответниците, доколкото поради липсата на установен законен източник, може да се направи обосновано предположение, че придобитото имущество е в резултат на осъществявана престъпна дейност на ответника Ф. М., който по силата на одобрено от съда и влязло в сила на 24.02.2014 г. споразумение по НОХД № 143/2014 г. на БОС е признат за виновен за извършено престъпление по чл. 252, ал. 2, вр. с ал. 1 НК, попадащо в кръга на посочените в чл. 3, ал. 1 от закона. Въззивният съд е приел за безспорно установено обстоятелството, че през проверявания период ответниците са придобили описаното в искането на Комисията движимо и недвижимо имущество, за което от заключенията на вещите лица по допуснатите и извършени пред първата инстанция автотехническа и техническа експертизи се установява, че е на „значителна стойност“ – надхвърляща сумата от 60 000 лева. Въззивният съд е приел, че е налице връзка, предвид установената престъпна дейност, извършена от ответника Ф. М., която по начина на осъществяване и продължителността й е от категорията на генериращи финансов ресурс и създаваща условия за натрупване на парични средства в размери, съответстващи на разходите на ответниците. По отношение доходите на ответника Ф. М. и съпругата му Й. М. въззивният съд, след като е извършил анализ на събраните по делото доказателства, е приел, че тези, посочени от ответниците не са достатъчни и убедителни, за да се направи категоричния извод за наличие на законни източници на парични средства, вложени в придобитото имущество, още повече, че е налице значителна по размер разлика между стойността на придобитото от ответниците имущество през процесния период и получените от тях доходи.
По делото липсват доказателства в периода от 1999 г. /навършване пълнолетие от ответника Ф. М./ до 2003 г. същият да е имал някакви доходи, да е получавал банкови кредити, заеми от физически лица и фирми или дарения, поради което съдът е стигнал до извода, че към момента на закупуване на имота в [населено място], на [улица], той не е разполагал с каквито и да са доходи от законен източник, което обстоятелство е констатирано и отразено във всички варианти, изготвени от вещото лице по извършената пред първоинстанционния съд икономическа експертиза. При така установената липса на доходи на ответника М. за този период съдът е приел, че са налице законовите условия за отнемане на този имот. От данните по делото е приел за установено, че ответникът не е разполагал със законни източници на средства и в последващия период – от 2003 г. до извършване строежа на сградата през 2007 г., а и до края на проверявания период – 2014 г. В тази връзка, вещото лице е изготвило няколко варианта като основните различия между тях се съдържат във вида и размера на доходите, включени от вещото лице по отделните варианти, като направените от вещото лице изчисления във вариант I от заключението му сочат, че за целия проверяван период от 1999 г. до 2014 г. разходите на ответниците надвишават по размер техните доходи, поради което като краен резултат вещото лице е посочил, че е налице недостиг на парични средства в придобиване на процесното имущество в размер на 1597 М.. Такъв недостиг е налице, както към 2002 г. в размер на 189.35 М., така и към 2007 г., когато е извършван строежа на сградата в закупеното дворно място в размер на 2015,11 М.. Недостиг на средства на ответниците са посочени и в изготвения от вещото лице вариант IV, съобразно който недостигът на средства за проверявания период възлиза на 719 108 лева или 3 384,46 М.. Прието е още, че посочената от вещото лице отрицателна разлика обуславя извода, че установените доходи на ответниците са недостатъчни за покриване на техните и на семейството им разходи, както и за закупуване на недвижимия имот през 2002 г., изграждане на сградата в него и за закупуване на двата леки автомобила – на „БМВ“ през 2001 г. и на „Фолксваген – Голф“ през 2003 г., което е достатъчно основание, за да се приеме, че липсват законни източници на средства за придобиване на това имущество от ответниците. Въззивният съд не е възприел констатациите на вещото лице по дадените от него втори и трети варианти, тъй като при тях са включени доходите, посочени от ответниците като дарения, заеми от физически и юридически лица, за които, обаче, не са представили убедителни доказателства, че са ги получили.
При така установената фактическа обстановка, съдът е стигнал до извода, че законовата презумпция на чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД/отм./ не е успешно оборена и са налице изискуемите в тази разпоредба предпоставки за уважаване искането на Комисията по отношение на това имущество, а именно за отнемане в полза на държавата недвижимия имот – дворно място със сграда, находящи се в [населено място], [улица], както и в частта му, в която е отхвърлен искът на К. за отнемане продажната цена на двата леки автомобила, тъй като не се установява същите да са придобити със законни средства, на отнемане подлежат и приходите от продажбата им. В тази връзка, действителната стойност на всеки от тези автомобили към момента на продажбата му, е изчислена от вещото лице по извършената автотехническа експертиза. Предвид обстоятелството, че претендираните с искането на К. суми от продажбата им са по-ниски от изчислените от вещото лице, въззивният съд е приел, че следва да се отнемат в полза на държавата сумите до претендирания размер, а именно за първия автомобил „БМВ“ сумата от 2 250 лева, а за другия автомобил – „Фолксваген – Голф“ сумата от 2350 лева, до които размери е приел, че предявеният иск е основателен и го е уважил. Съдът е приел също така за основателно и искането на К. за отнемане на сумата от 1000 лв., получена от продажбата на 250 дружествени дяла в [фирма], учредено през 2007 г., в периода на извършваната престъпна дейност от ответника, при липса на доказателства за наличие на законни източници на средства в размер на 25 000 лева за внасяне като капитал на дружеството и последващото прехвърляне на тези дялове дават основание на съда да приеме, че получената сума от тази продажба в размер на 1000 лв., също следва да бъде отнета в полза на държавата. Като основателно е прието и искането на К. за отнемане на сумата, получена от продажбата на недвижим имот – апартамент на трети жилищен етаж в [населено място], [улица], като съдът е счел за неправилни и в противоречие с установената практика изводи на първоинстанционния съд, че това жилище е единствено жилище на семейството на ответниците М., тъй като в случая общата забрана по чл. 444, т. 7 ГПК не важи и може да се отнеме и единствено жилище на извършителя и неговото семейство, като още повече, че К. претендира не отнемане на самото жилище, а на получената сума от неговата продажба (с нот. акт № 196 от 21.10.2004 г. ответниците Ю. и Ю. М. са продали това жилище на сина си – ответникът Ф. М. за сумата от 21 800 евро, а впоследствие с нот. акт № 113 от 26.09.2008 г. Ф. М., заедно със съпругата си го продават на баща му за сумата от 5000 лв., при данъчната оценка от 4 604.90 лева, като в нотариалният акт е било записано, че част от продажната цена ответникът е изплатил със собствени средства от 6500 евро, а за остатъка от цената е предвидено да бъде изплатена с банков кредит в размер от 15 300 евро). Видно от изчисленията на вещото лице в кредитираните от съда варианти се установява, че към момента на покупката на този имот през 2004 г. ответниците са имали недостиг на средства, изчислени от вещото лице по вариант първи, че са в размер на 663.33 М., а с натрупвания недостигът е в размер на 933.48 М., а по вариант IV – недостигът на средства към този момент е 336.08 М., или с натрупвания – 360.29 М., което е основание да се приеме, че ответниците не са разполагали с доходи от законен източник. Съдът е изложил съображения, че фактът, че част от продажната цена за този имот е било предвидено да се изплати с банков кредит може да обоснове извод за законност на източника единствено ако бъде на свой ред установен източника за неговото погасяване и той е законен, а в случая, липсват категорични и убедителни доказателства, които да установяват наличието на доход на ответниците със законен източник, доказан по размер и действително получен (напротив, установено е, че ответниците нито към момента на извършената през 2004 г. покупко-продажба, нито през следващата 2005 г. са разполагали със средства за погасяване на вноските по ипотечния кредит).
Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че този имот е закупен от ответника по време на извършваната от него престъпна дейност и при липса на доказателства за законни източници за придобиването му, което сочи, че презумпцията по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ не е опровергана и е основание да се приеме, че придобиването и на този имот е свързано с престъпната дейност на ответника, поради което в тази му част решението на Бургаския окръжен съд е отменено като неправилно, доколкото твърденията на ответниците, че същото е придобито със законно придобити от тях доходи не се подкрепят от събраните по делото доказателства. При наличието на всички законови предпоставки за уважаване искането на К. досежно посоченото имущество, въззивният съд е отменил първоинстанционното решение в отхвърлителната му част. При тези изводи от фактическа и правна страна, съдът е приел, че са налице предпоставките по чл. 4, ал. 1 от ЗОПДИППД /отм./ и това имущество подлежи на отнемане в полза на държавата.
За да се допусне разглеждане на касационната жалба предвид залегналата в ГПК факултативност на касационното обжалване, на първо място касаторът следва да формулира материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора, по който съдът се е произнесъл с обжалвания съдебен акт. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. В случая формулираните от касаторите правни въпроси, свързани с преценката на решаващия съд на събраните по делото доказателства и доводите на страните и в частност преценка на свидетелските показания и други факти по делото, всъщност касаят произнасянето по същество по очертания с молбата на К. по чл. 28 ЗОПДИППД предмет на делото. Поставените въпроси са основани и обосновани с твърдяна от касаторите неправилност на фактическите и правни изводи на съда. Съгласно задължителните постановки, дадени в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, основанията за допускане до касационно обжалване са различни от основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт, включително и преценката по поставените от касаторите правни въпроси, свързани с обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните при условията на чл. 235, ал. 2 и чл. 12 ГПК, не може да се извърши в рамките на производството по селекция на касационните жалби. По повдигнатите правни въпроси за приложението на чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./, а именно преценка относно необходимостта от наличие на връзка между конкретната престъпна дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и придобитото имущество, въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС, а приетото от въззивния съд по тези въпроси е в съответствие с установената по реда на чл. 292 ГПК задължителна съдебна практика – ТР № 7 от 30.06.2014 г. по тълк. д. № 7/2013 г. на ВКС, ОСГК. Съгласно нея, е необходимо да има връзка /пряка или косвена/ между престъпната дейност по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ и придобиването на имуществото.
Достатъчно е връзката да може обосновано да се предположи логически, с оглед обстоятелствата по делото, както и да не е установен законен източник в придобиването на имуществото, за да бъде то отнето по реда на чл. 28 ЗОПДИППД /отм./. Конкретната престъпна дейност и обстоятелствата, от които се прави предположението за връзката с придобиването на имуществото, са тези, които определят релевантния период във всеки конкретен случай, който трябва да е в рамките на чл. 11 ЗОПДИППД /отм./. В случая по поставените въпроси въззивният съд е изхождал от тази задължителна съдебна практика, че разпоредбата на чл. 4 ЗОПДИППД /отм./ обвързва отнемането на имуществото с конкретния случай, при който е възможно да се направи предположение, че имуществото е свързано с престъпната дейност, доколкото липсва законен източник на доходи за придобиването му. В тази връзка имуществото, което се отнема по ЗОПДИППД /отм./ трябва да е придобито пряко или косвено от осъществяването на престъпен състав измежду изброените в чл. 3, ал. 1 от закона, което да е установено с осъдителна присъда. Дори връзката между конкретното престъпление и конкретното придобиване да не е установена, ако тя може да се предположи, то предположението е основателно и достатъчно за целите на закона, щом не е установен законен източник, като в случая решаващият съд е изградил изводите си за наличие на връзка между престъпната дейност и доходите, послужили за придобиване на имуществото въз основа на установените по делото конкретни обстоятелства, на фактите, свързани с вида на престъплението и на цялостните данни за характера на осъществяваната престъпна дейност.
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по останалите поставени правни въпроси, нито е налице соченото противоречие с приложената от касаторите практика на ВКС. В съответствие с приетото в посоченото по-горе ТР № 7/2014 г. и установената безпротиворечива съдебна практика относно понятието „значителна стойност”, в обжалваното решение въззивният съд е приел, че тази предпоставка се установява за целия период и която съобразно разпоредбата на чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД /отм./ се явява като изискване за провеждане на производство по този закон, а не като критерий за съпоставка със стойността на всяко едно отделно имущество, придобито от престъпна дейност. В тази връзка поставения въпрос дали съобразно чл. 3 ЗОПДИППД /отм./ предмет на отнемане е само онова, което е придобито от конкретната престъпна дейност, се явява неотносим, тъй като обжалваното съдебно решение не е постановено в такъв смисъл, а съобразно приетото в ТР № 7/2014 г., че връзката между деянието по чл. 3 и придобитото имущество може да се предположи логически и назад във времето, преди периода на престъпна дейност, установен в наказателното производство. В този смисъл е и приетото с решение № 328 от 29.03.2013 г., по гр. д. № 271/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, а именно, че връзката между придобиването на имуществото и конкретно установената престъпна дейност трябва да се установи от съда при собствено изследване на конкретните обстоятелства и единствено така предположението по чл. 4, ал. 1 ЗОПДИППД намира обосновка. От текста на закона не може да се извлече по тълкувателен път презумпция, която да изключи същинската роля на съда в исковия процес.
Основателното предположение трябва обаче да е резултат от формирана съгласно конкретните обстоятелства преценка и обосновка на решаващия съд, изградена въз основа на установените факти и връзките между тях, логиката и опитните житейски правила, без които съдебното решение ще е не само необосновано, но и в противоречие със закона. В случая въззивният съд с обжалваното решение е съобразил тази задължителна практика, след като е обсъдил всички факти и доказателства по делото, каквото задължение има съобразно изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235 ГПК. С въззивното решение съдът не се е произнесъл в противоречие с решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, ІV г.о., тъй като е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, обсъдил е всички доказателства по делото и доводите на страните. Поставеният правен въпрос – при осъществена безвъзмездна сделка през проверявания период в полза на роднини по права линия, за които знанието за придобиването на имуществото с престъпна дейност се презумира, достатъчно ли е да се установи, че това конкретно имущество не е придобито с престъпни средства, а със доходи и средства, включително на приобретателя, за да се приеме, че презумираният факт за „знание“ не е осъществен, не се явява обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване. В случая по същество въззивният съд е приел, че ответниците не са провели доказване в посока оборването на установената със закона презумпция като без значение в случая е основанието, на което е извършено разпореждането с имота, тъй като съгласно чл. 8, ал. 1 от закона, се отнема имущество, което е прехвърлено през проверявания период без значение на придобивния способ, като от значение съгласно тази разпоредба е наличие на роднинска връзка между лицата и дали имуществото е отчуждено пред проверявания период, които предпоставки по делото в случая са безспорно установени.
По отношение на касационната жалба на К. срещу въззивното решение, с което е оставена без уважение молбата за поправка на очевидна фактическа грешка в производство по реда на чл. 247 ГПК, настоящият състав на ВКС приема следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че не са налице предпоставките на чл. 247 ГПК за поправка на допусната в диспозитива на въззивното решение очевидна фактическа грешка, тъй като в него е отразена изразената в мотивите решаваща воля на съда. В диспозитива на решението са посочени претендираните в искането на К. суми за отнемане от ответниците като продажна стойност на автомобил „БМВ 524 Т.“ и на недвижим имот, находящ се в [населено място], [улица], посочена от вещото лице по неоспорената от страните и приета по делото техническа експертиза. Въззивният съд е приел, че несъгласието с изводите на съда не са основание да се приеме, че е допусната очевидна фактическа грешка, тъй като в мотивите на решението съдът е изразил становището си, което е отразено в и диспозитива, поради което молбата е отхвърлена като неоснователна.
В процесния случай не са налице основанията за допускане на касационното обжалване, тъй като съдебната практика е безпротиворечива и последователно приема, че очевидна фактическа грешка е налице, когато има противоречие между мотивите и диспозитива на решението, а поправка на очевидна фактическа грешка в мотивите на съдебния акт е допустимо, само когато това има значение за постановения диспозитив. В този смисъл е и решение № 171 от 05.12.2003 г. по гр. д. № 2373/2013 г. на ВКС, II г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, както следва: „Производството по чл. 247 ГПК, аналогично на чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.), може да бъде надлежно заявено и проведено, когато съдът, чието решение следва да бъде поправено по посочения процесуалноправен ред, е допуснал очевидна фактическа грешка, изразяваща се в несъответствие между формираната воля на съда /мотивите на решението/ и нейното изразяване в диспозитива на съдебния акт. Без съмнение в съдебната практика и теория е становището, че под искане за поправка на „очевидна фактическа грешка“ не могат да бъдат поправени грешки, които съдът е допуснал при формиране на волята си. Чрез допускане поправка на очевидна фактическа грешка, не може да се замести вече формирана и изразена в съдебния акт воля на съда. Подмяната на вече изразената воля на съда, която би обусловила различен правен резултат, е недопустимо от гл. т. на производството по чл. 247 ГПК, респ. чл. 192, ал. 2 ГПК (отм.)”.
В заключение, като е съобразил трайно установената съдебна практика, че очевидната фактическа грешка представлява несъответствие между формираната истинска воля на съда и нейното външно изразяване в писмения текст на решението, като безспорно пропуските да се отрази в диспозитива на решението становище на съда, личащо от мотивите, е именно такава грешка, въззивният съд е не се е отклонил от тази съдебна практика, поради което въззивното решение не е постановено в противоречие с практиката на ВКС и не са налице основанията за допускането му до касационен контрол.
Въз основа на изложеното, следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
При този изход на делото, направените от страните разноски за касационното производство остават в тяхна тежест.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 153 от 15.12.2016 г., постановено по в.гр.д. № 421/2016 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 948 от 30.01.2017 г. от Ф. Ю. М., Й. Ф. М., Ю. Ю. М., Ю. Ф., [фирма] – Ф. Ю. М., всички от [населено място], Бургаска област.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 32 от 01.02.2017 г. по в.гр.д. № 421/2016 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, постановено по реда на чл. 247 ГПК, с което е отхвърлена молбата на К. за поправка на очевидна фактическа грешка в решение № 153 от 15.12.2016 г., постановено по същото дело, по касационна жалба с вх. № 2046/02.03.2017 г. от Комисия за отнемане на незаконно придобито имущество /К./ [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: