4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 434
гр.София, 11.10.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закритото заседание на единадесети октомври две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 3284 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 2171/ 27.06.2019 г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил разпореждане № 18964/ 14.09.2018 г. на Софийски градски съд, неточно именувано „определение“, за връщане на исковата молба по гр.д. № 8049/ 2017 г. поради недопустимост на предявения иск от В. Д. Н. срещу Върховния касационен съд на Република България за сумата 50 000 лв. (чл. 130, изр. 1 ГПК).
Определението се обжалва от В. Д. Н. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по процесуално-правните въпроси: 1. Притежава ли съдът надлежна процесуална легитимация по иска за обезщетение на неимуществени вреди по причина на незаконосъобразен съдебен акт, когато случаят не попада в деликтните състави по Закона за отговорност на държавата и общините за вреди? 2. Функционалният имунитет на съдиите, предвиден в чл. 132 КРБ, разпростира ли се и върху актовете на ръководителя на отделение във Върховния касационен съд за образуване на дело, респ. за отказ да се образува дело? и 3. Това разпореждане представлява ли акт на правораздаване? Касаторът счита въпросите включени в предмета на обжалване, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 3 ГПК извежда с довод, че имат значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че определението е постановено в нарушение на чл. 130, изр. 1 ГПК, доколкото предявеният иск е допустим.
Ответникът Върховен касационен съд на Република България, ответник и по касация, възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а определението е правилно. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че дължи съображения за своята компетентност по частната жалба, доколкото Върховният касационен съд е ответник по касация и по иска.
Обосноваването на тази компетентност не противоречи на правото на справедлив съдебен процес по член 6, § 1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи от гледна точна на изискването за независим и безпристрастен съд, равно отдалечен от страните по правния спор. Частната жалба се разглежда от съдебен състав на Върховния касационен съд, който не включва съдия К. К., председателят на Първо наказателно отделение на същия съд, постановил разпореждане № 106/ 07.06.2017 г. –актът, който според твърденията в исковата молба страда от пороци, а е увредил неимуществената сфера на В. Н..
Необосновима е компетентността на другия, равен по степен съд. Съгласно чл. 125 КРБ, Върховният административен съд осъществява върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното производство и се произнася по спорове за законността на актовете на Министерския съвет и на министрите, както и на други актове, посочени в закона. Делото е гражданско – по правен спор за вземането по предявения осъдителен иск, а не административно. Няма закон, който предвижда, че Върховният административен съд се произнася по гражданските дела, по които Върховният касационен съд е ответник или че се създават нарочни съдебни състави за тези дела. Съгласно чл. 119, ал. 2 КРБ, специализирани съдилища могат да се създават само със закон.
Не са налице и други обстоятелства по чл. 22 ГПК, които да налагат извод за пристрастност или предубеденост на съдия от настоящия състав на Върховния касационен съд, а законът му възлага да разгледа частната жалба.
Настоящият състав приема, че частната жалба е с допустим предмет. Определението е на въззивен съд, а с него е потвърдено преграждащото разпореждане по чл. 130, изр. 1 ГПК. Спазено е изискването по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивното определението е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., а решението по него би подлежало на касационно обжалване. Спазено е и изискването по чл. 274, ал. 4 ГПК. Частната жалба е от процесуално легитимирана страна. Касатор е ищецът, чието надлежно възникване на упражненото право на иск въззивният съд е отрекъл. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на частната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Гражданското дело е образувано по искова молба на В. Д. Н. срещу Върховния касационен съд за сумата 50 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от разпореждане № 106/ 07.06.2017 г., с което председателят на Първо наказателно отделение на Върховния касационен съд е отказал да образува производство по възобновяване на наказателно дело, по което ищецът е бил осъден за извършено престъпление с влязла в сила присъда. В исковата молба В. Н. е твърдял, че неимуществена му сфера е накърнена от незаконния отказ на председателя на Първо наказателно отделение да образува дело пред Върховния касационен съд и от спестеното отбелязване в разпореждането, че е обжалваемо.
За да потвърди разпореждането, с което първостепенният съд е върнал исковата молба на основание чл. 130, изр. 1 ГПК, въззивният съд е констатирал две процесуални пречки. Той е приел, че функционалният имунитет, с който се ползва и председателят на Първо наказателно отделение в качеството на съдията във Върховния касационен съд, постановил разпореждане № 106/ 07.06.2017 г., (чл. 132 КРБ), извежда недопустимост и на предявения иск за обезщетение за вредите от незаконния акт срещу съда, в състава на който е съдията, – срещу Върховния касационен съд. На второ място е приел, че пороците на разпореждане № 106/ 07.06.2017 г., които ищецът твърди да са допуснати в това разпореждане, са поправими по реда на НПК. Поради неизчерпаните средства за (друга) процесуална защита, въззивният съд е констатирал и друга процесуална пречка за допустимост на предявения иск.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че при тези мотиви на въззивния съд общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, към което препраща чл. 274, ал. 3 ГПК (правен въпрос с обуславящо значение), би било осъществено, само ако касаторът е повдигнал правни въпроси от значение за всяка от двете процесуални пречки, констатирани с определението. Това е така, защото и само едната е достатъчна за крайния извод в определението, че искът е недопустим, а разпореждането на първата инстанция по чл. 130, изр. 1 ГПК – правилно.
Първите два процесуалноправни въпроса, повдигнати от касатора, действително имат обуславящо значение за първата процесуална пречка за допустимост на предявения иск, констатирана в определението. Третият въпрос обаче е без отношение и към двете. Доколкото за втората процесуална пречка касаторът не повдига правен въпрос, изключено е общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът е длъжен да плати възнаграждение за представителството на ответника от юрисконсулт пред настоящата инстанция. Като съобрази размерите по чл. 25а, ал. 2 от Наредбата за заплащане на правната помощ и сравнително ниската сложност на делото, касационният състав остойностява положения труд по писмения отговор на частната жалба за сумата 25.00 лв.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 2171/ 27.06.2019 г. по ч.гр.д. № 5014/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
ОСЪЖДА В. Д. Н. ЕГН [ЕГН] да заплати на Върховния касационен съд на Република България на основание чл. 78, ал. 8 ГПК сумата 25.00 лв. – юрисконсултско възнаграждение за представителството пред Върховния касационен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.