4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №330
гр.София, 23.04.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 4221 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1028/ 18.07.2018 г. по гр.д. № 1296/ 2018 г., с което Пловдивски окръжен съд, потвърждавайки решение № 52/ 19.02.2018 г. и допълващото го решение № 137/ 10.04.2018 г. по гр.д. № 2006/ 2017 г. на Пловдивски районен съд, на основание чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9 СК, е изменил споразумението между родителите С. Ф. Е. и Д. П. Ч., утвърдено с влязло в сила определение № 1229/ 13.10.2009 г. по гр.д. № 893/ 2009 г. на Асеновградски районен съд, относно упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на детето Е. Д. Ч., ЕГН [ЕГН], като е определил местоживеене на детето при бащата, предоставил му е упражняването на родителските права, определил е режим на лични отношения между детето и майката и я е осъдил да заплаща месечна издръжка на детето в размер на 130 лв. месечно, считано от влизане в сила на решението.
Решението се обжалва от майката С. Ф. Е. с искане да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност по следните въпроси: 1. При условие, че един от родителите е напуснал семейното жилище и не е взел детето със себе си, защото е преценил, че е по-добре да живее при другия родител и в продължение на повече от 7 години не е полагал за него грижи, то следва ли съдът да предостави упражняването на родителските права върху детето на този родител и в такъв случай защитени ли са интересите на детето? и 2. При постановяване на решението по чл. 127, ал. 2 СК следва ли съдът да съобрази единствено желанието на детето да живее при някой от родителите си? Касаторът счита въпросите обуславящи решението, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК извежда с довода, че въззивният съд ги е разрешил в противоречие с П. № 1/ 1974 г. на ВС, и с конкретни решения на ВКС по чл. 290 ГПК, като намира въпросите от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно като необосновано и нарушаващо висшия интерес на детето. Претендира разноски.
Ответникът по касация Д. П. Ч. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Неговият адвокат М. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗА претендира да й бъде определено адвокатско възнаграждение за процесуалното представителство пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с допустим предмет. Решението е въззивно; молбата за изменение на постановените по-рано мерки и за определяне на нови е разгледана и уважена при условията на чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9 СК, а случаят попада в първото изключение по чл. 280, ал. 3, т. 2 ГПК (така определение № 289/ 08.06.2017 г. по гр.д. № 2297/ 2017 г. на ВКС,ГК, Четвърто отд., определение № 154/ 10.05.2017 г. по ч.гр.д. № 951/ 2017 г. на ВКС, ГК, Трето отделение и определение № 269/ 03.04.2017 г. по гр.д. № 5509/ 2016 г. на ВКС, ГК, Трето отделение). Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е майката на детето, ответник по молбата. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на касационната жалба, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
След като е установил, че са се изменили обстоятелствата, при които с влязло в сила определение № 1229/ 13.10.2009 г. на основание чл. 127, ал. 1 СК по гр.д. № 893/ 2009 г. РС – Асеновград е утвърдил споразумението между родителите за упражняването на родителските права, личните отношения и издръжката на детето Е. Д. Ч., въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са изменени постановените по-рано мерки и са определени нови. Първо, въззивният съд е приел, че по времето, когато майката е упражнявала родителските права, детето на два пъти е правило опит за самоубийство. Макар по делото да не е установена причината за двата опита и да не е доказана вината на майката за тях, самият факт, че тя не е предвидила и предотвратила чрез отношенията си към детето втория опит, е достатъчно основание да се уважи изразеното по делото негово желание то да живее със своя баща. Въззивният съд е добавил, че е навършило 16 години, а неговото желание с оглед спецификата на конкретния случай е от голямо значение за дължимата преценка. Второ, изложените в жалбата оплаквания за липса на контрол и либерално поведение на бащата към детето не е основание да се приеме липса на родителски капацитет. Напротив, поведението на бащата е преценено като адекватно и в състояние да компенсира душевното напрежение на детето, което то е изразило в двукратните опити за самоубийство. Трето, само поради това, че в продължение на седем години (в периода, следващ утвърденото споразумение по чл. 127, ал. 1 СК), майката лично и непосредствено е упражнявала родителските права, контролирала е образованието, възпитанието и свободното време на детето в къщи и извън дома, ангажирала го е да помага в домакинството и да помага в отглеждането на сестрите си, въззивният съд е приел да не доказва добри родителски умения за възпитание. Добавил е, че е възможно това поведение на майката, което е приел за установено по делото, да изразява диктат, довел до изразен в своята крайност конфликт с желанието за самостоятелна и относително независима изява на личността на детето. Четвърто, въззивният съд е приел за установено по делото, че майката е имала изисквания то да полага максимална грижа в отглеждането на своите сестри. Добавил е, че такива задължения по закон детето няма. Напротив, за тази възраст (16 години и пет месеца) за детето е необходимо да разполага със свободно време, а не да бъде максимално ангажирано в оглеждането на децата от второто брачно съжителство на своята майка. П., въззивният съд е определил като недоказани нейните твърдения, пренесени и като оплаквания във въззивната жалба, че бащата не е упражнявал никакъв родителски контрол, като е съобразил и обстоятелството, че по своя инициатива детето вече живее в неговото семейство. Там се чувства спокойно, прието и обичано, а макар неговият успех в училище да се е понижил, това се наблюдава още при съжителството с майката. Откакто детето живее с баща си няма неизвинени отсъствия и дисциплината му в училище е добра. Шесто, въззивният съд е разсъдил и върху възможните последици от отхвърлянето на молбата, с която при условията на чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9 СК бащата на детето е поискал изменение на мерките по утвърденото преди споразумение между родителите. Преценил е, че би било крайно неблагоприятно с оглед особеностите на конкретния случай евентуалното реализиране на правата на майката по това споразумение чрез намесата на съдебен изпълнител и при съдействие на органите на МВР (чл. 528 ГПК).
При всички тези обективно проявени обстоятелства, а и според очакваните неблагоприятни последици върху изградения в семейството на бащата душевен комфорт на детето, което е направило два опита за самоубийство при съжителството с майка си, въззивният съд е достигнал до категоричния извод, че първоинстанционното решение е съобразено с висшите интереси на детето – с физическото, умственото, нравственото и социалното му развитие, с неговото образование, лични и имуществени интереси, а е потвърдил изменените с него мерки и определените нови.
При тези мотиви на въззивният съд никой от повдигнатите от касатора въпроси не обуславя обжалваното решение. Начинът, по който първият е формулиран, го обвързва с обстоятелства, които касаторът е твърдял в писмения отговор на исковата молба, а и във въззивната си жалба срещу първоинстанционното решение, но като неотносими по делото не е следвало да бъдат установени (за мотивите, при които бащата е изразил съгласието си при постигнатото споразумение по чл. 127, ал. 1 СК) и за обстоятелства, които не само че не са били установени по делото, а са опровергани от събраните доказателства (за неполагани от бащата грижи). Въззивният съд е съобразил висшия интерес на детето в съответствие със задължителните указания в П. № 1/ 1974 г. на ВС. Със своето решение не е отчел единствено желанието на детето, а го е съобразил с оглед особеностите на конкретния случай, с възрастта на детето и с останалите обективно установени по делото обстоятелства. Следователно и по двата повдигнати въпроса е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, а по втория – и допълнителното по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Въпреки изхода на делото е неоснователна претенцията на адв. Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 3 ЗА да й бъде определено възнаграждение за процесуалното представителство на ответника по касация. Първо, тя не е първият упълномощен по делото адвокат, а искането надхвърля зададените в чл. 78, ал. 1 ГПК обективни предели на отговорността на касатора-ответник по молбата по чл. 127, ал. 2, вр. чл. 59, ал. 9 СК. Второ, липсват конкретни твърдения, а и представени доказателства да е налице някое от основанията по чл. 38, ал. 1, т. 3 ЗА, при което адв. Д. твърди да е осъществила безплатно процесуалното представителство на ответника по касация пред настоящата инстанция.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1028/ 18.07.2018 г. по гр.д. № 1296/ 2018 г. на Пловдивски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.