Решение на ВКС – ГК, III г.о. 13
Р Е Ш Е Н И Е
№ 129
гр. София, 08.11. 2017 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в открито съдебно заседание на двадесет и седми септември, през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при участието на секретаря Райна Стоименова и като изслуша докладваното от съдията Д. гр.д. № 60344/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 290 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 11335/03.08.2016 г. от [фирма] [населено място], представлявано от управителя К. К.-П. чрез процесуалния си представител адв. А. Т. от АК-С., против въззивно решение № 1329 от 27.06.2016 г., постановено по в.т.д. № 455/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е отменено решение № 1722 от 26.10.2015 г. по т.д. № 6174/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 с-в, в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата за разликата над 7 313 лв. до пълния предявен размер от 70886,32 лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” с включен ДДС по договор за консултантски услуги от 06.11.2013г., за което е издадена фактура № 27/07.07.2014г., ведно със законна лихва върху главното задължение, считано от 24.09.2015г. до окончателното му заплащане, както и в частта, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата за разликата над 150,77 лв. до пълния предявен размер от 1 461,48 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане върху главницата от 70886,32 лв., за периода 13.07.2014г. – 24.09.2015г., и тези искове в посочените размери са отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7 313 лв., по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 150,77 лв. и по чл. 82 ЗЗД, за сумата от 2530 лв., представляваща обезщетение за вредите от неизпълнението, изразяващи се в разноски за обезпечаване на исковете, от които 40 лв. за държавна такса и 1920 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обезпечаване на бъдещи искове по ч.гр.д.№ 13733/2014г. на СГС, ІІІ –Б състав и 570 лв., представляващи такси за привеждане в изпълнение на обезпечителната заповед, платени на ЧСИ О. М., е потвърдено и като необжалвано е влязло в сила на основание чл. 296, т. 2 ГПК. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
С определение № 313/19.04.2017 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по процесуалноправните въпроси, обусловили изхода на делото, които обобщени са свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 и чл. 266, ал. 3 ГПК, както и по чл. 201 и чл. 202 ГПК и по-конкретно – следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, надлежно оспорено и базиращо се на доказателства, непредставени по делото, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото, както и следва ли да се мотивира защо приема и кредитира с пълно доверие тази експертиза, основана на несчетоводни документи, за чието съществуване и съдържание нито съдът, нито страните знаят, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – решения постановени по реда на чл. 290 ГПК – основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на решението в обжалваната от него част, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В съдебно заседание пълномощникът на касатора адв. Т. поддържа касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК и моли въззивното решение в обжалваната му част като неправилно да бъде отменено и уважени изцяло предявените искове, ведно със законните последици. Подробни съображения са изложени в писмена защита. Претендира направените по делото разноски, за които представя списък по чл. 80 ГПК.
Ответникът по касационната жалба М. – МТ”О., [населено място], чрез пълномощника си адв. П. К. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорва като неоснователна. В съдебно заседание пълномощникът на ответника по касация адв. М. Г. от АК-С., преупълномощена на адв. К., изразява становище за неоснователност на касационната жалба, поради което моли въззивното решение като правилно да бъде оставено в сила. Претендира направените по делото разноски, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК.
По поставените правни въпроси от процесуално естество, които са обусловили изхода на делото и по които е допуснато касационно обжалване, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС, намира следното:
По поставените процесуалноправни въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 и чл. 266, ал. 3 ГПК е налице установена задължителна съдебна практика по реда на чл. 292 и чл. 290 ГПК, в т.ч. и такава, представена от касатора, която се възприема от настоящият състав на ВКС, съгласно която след като са изчерпани контролните функции на въззивния съд (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), той проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването (вж. решение № 57/12.03.2012 на ВКС, ІV ГО по гр.д. № 212/2011). Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Ако във въззивното производство не са събрани доказателства за новооткрити или новонастъпили факти, съдът не може да преценява нито да обсъжда наново доказателствата по делото. Въззивният съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. Като изхожда от своята правна квалификация на материалните субективни права, предмет на делото, той може да приеме за правно релевантен факт, чието правно значение е отречено от първоинстанционния съд, като и да отрече правното значение на факт, който е взет предвид при постановяване на първоинстанционното решение. Недопустимо е обаче съдът да основава решаващите си изводи на документ, който не е представен по делото, а за неговото съществуване се съди от посочването му в друг документ, като при преценка основателността на доводите и възраженията на страните, съдът следва да изхожда от фактите, на които страните се позовават и не може да извлича правни последици от фактически обстоятелства, които страната не е посочила и от доказателства, които не са събрани по делото/решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о./. По процесуалноправния въпрос относно приложението на чл. 201 и чл. 202 ГПК и по-конкретно – следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, надлежно оспорено и базиращо се на доказателства, непредставени по делото, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото, както и следва ли да се мотивира защо приема и кредитира с пълно доверие тази експертиза, основана на несчетоводни документи, за чието съществуване и съдържание нито съдът, нито страните знаят, е налице установена задължителна съдебна практика, постановена по реда на чл. 290 ГПК/решение № 103 от 04.07.2017 г. по гр.д. № 4405/2016 г., І г.о. на ВКС, решение № 542 от 07.02.2012 г. по гр.д. № 1083/2010 г., ІV г.о. на ВКС, решение № 248 от 16.11.2015 г. по гр.д. № 1271/2015 г., ІІІ г.о. на ВКС/, както и тази съдебна практика, представена от касатора, която се възприема и от настоящия състав на ВКС и съгласно която преценката на експертното заключение следва да се извършва като се има предвид, че съгласно чл.195, ал.1 ГПК вещо лице се назначава, когато за изясняването на някои възникнали по делото въпроси са необходими специални знания из областта на науката, изкуството, занаятите и други, с каквито съдът не разполага. Посредством експертните заключения се установява значението на определени факти и процеси за спорното правоотношение, механизмът на протичането на тези процеси и др. което дава възможност на съда да разреши конкретния правен спор, макар да не разполага със специални знания в определена област. При действието на новия ГПК, при оспорване на заключението, за да назначи друго или повече вещи лица, съдът трябва да вземе становище по претендираните от страната или констатираните от съда служебно недостатъци на представеното заключение. Ако заключението е непълно (не е отговорено изчерпателно на всички поставени въпроси с оглед нуждите на процеса), съдът преценява дали назначеното вещо лице може да се справи с поставената задача. Ако съдът прецени, че първоначално назначеното вещо лице може да се справи, той му възлага допълнително заключение, а ако съдът прецени, че вещото лице не може да се справи, както и ако първоначалното заключение е неясно, съдът назначава друго вещо лице или повече вещи лица, като може да включи в техния състав и първоначално назначеното вещо лице. Когато съдът прецени, че представеното заключение е необосновано и възниква съмнение за неговата правилност, той възлага повторно заключение, като назначава друго или повече вещи лица. При действието на новия ГПК не всяко оспорване на представеното заключение води до възлагането на допълнително или повторно заключение. Допълнително или повторно заключение от друго или повече вещи лица се възлага, когато съдът по възражение на страна или служебно констатира непълнота, неяснота или необоснованост на представеното първоначално заключение. Вещото лице подпомага съдията, който сам би извършил тази дейност по доказването, ако притежаваше необходимите специални знания. Вещото лице е длъжно да даде заключението си в рамките на поставените му от съда въпроси и въз основа на доказателствата по делото, или и на други материали, които съдът е определил вещото лице да проучи, но то няма задължение служебно да събира и проверява материали, данни и доказателства, тъй като това би нарушило принципите на равенство и състезателност в процеса – страните са тези, които могат и следва да попълват делото с доказателства или да търсят съдействие от съда, за да извършват тази своя дейност. Освен това заключението на вещото лице, като всяко доказателствено средство, трябва да бъде обсъдено наред с всички събрани и относими по делото доказателства. В тази връзка съдът не е длъжен да възприеме заключението на вещото лице дори и когато страната не е направила възражение срещу него – чл. 202 ГПК, а да прецени доказателствената му сила съобразно обосноваността му. Независимо дали съдът възприема или не експертното заключение, той следва да изложи мотиви, обосноваващи преценката му за годността на експертизата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като разгледа жалбата и провери обжалваното решение с оглед изискванията на чл. 290, ал. 2 ГПК, я намира основателна, поради следните съображения:
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1722 от 26.10.2015 г. по т.д. № 6174/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 с-в, в частите му, с които [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата за разликата над 7 313 лв. до пълния предявен размер от 70 886,32 лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” по договор за консултантски услуги от 06.11.2013 г. по фактура № 27/07.07.2014 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата за разликата над 150,77 лв. до пълния предявен размер от 1 461,48 лв. по същия договор и тези искове за сумата от 63 573,32 лв. главница и сумата от 1 310,71 лв. лихва за забава, са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е приел, че между страните на 06.11.2013 г. е сключен договор за консултантски услуги, съгласно който [фирма] е възложило на [фирма] ръководството и управлението на проектите „Строителство на бензиностанциите на Г. и Петрол в България”, на които възложителят е главен изпълнител. Страните уговорили заплащане на възнаграждение, формирано от фиксирана сума и бонус за успех, съответно за ръководство на проекта – фиксирана сума от 23 775 евро, за техническо ръководство на трите обекта – фиксирана сума от общо 9900 евро, съответно за обекта в П. – 3100 евро, за обекта в А. – 2300 евро и за обекта Б. – 4600 евро, както и възнаграждение уговорено като определяемо – бонус за успех в размер на 20 % от положителния резултат на проекта. Приел е, че с приемо-предавателен протокол от 15.05.2014 г., подписан и от двете страни, ищецът предал на ответника изпълнението по договора за консултантски услуги от 06.11.2013 г., като от представения двустранно подписан протокол от 07.07.2014 г. за определяне на резултата от Проект”Бензиностанции Н. и Н.- Петрол по договор от 06.11.2013г., страните са се съгласили относно размера на реализираните приходи и разходи по изпълнението на отделните обекти, съответно са определили че полагаемата се на ищеца част от 20 % от положителния резултат, представляващ разлика между приходи и разходи за изпълнение, е в размер на 30 203 евро без ДДС. За левовата равностойност на това възнаграждение ищецът издал на ответника фактура № 27/07.07.2014 г. за сумата от 70 886,32 лв. с включен ДДС, която фактура е надлежно осчетоводена от ответника, но неплатена от него. От допълнителното заключение на изслушаната пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че отчетеният финансов резултат от 203 225,43 евро е следвало да се намали с разходите за консултантски услуги, извършени от „Г. Мениджмънт И.” в размер на 184 553,63 евро, в резултат на което се получава печалба от 18 671,80 евро/36 565 лв./, като съгласно уговорката в чл. 3.1.1. „b” от договора, 20% от тази сума възлиза на 7 313 лв., в който размер е уважена претенцията по главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена сумата от 150,77 лв., като исковете за главницата в размер на 63 573,32 лв. и за мораторната лихва в размер на сумата от 1 310,71 лв. са отхвърлени като неоснователни.
Правилна е преценката на съда, че между страните е възникнало правоотношение по търговска сделка, по силата на която ищецът е поел задължение да извърши уговорените консултантски услуги срещу възнаграждение, чиито елементи включват фиксирана част и определяема част, която се явява функция на печалбата – положителния финансов резултат, представляваща разликата между приходите и разходите, които възложителят-ответник ще реализира при изпълнение на проекта. Моментът на определяне на частта от възнаграждението, която е определяема с оглед резултата от проекта, е уговорен от страните към момента на завършване и предаване на проекта, съответно е обусловена от постигане на съгласие между страните относно стойността на резултата. Налице е съгласие между страните за предаване на изпълнението и за определяне на положителния резултат въз основа на който да се определи възнаграждението „бонус за успех”. В този смисъл е правилен изводът на съда, че с подписването на приемо-предавателния протокол от 15.05.2014 г. отношенията между страните по договора за консултантски услуги са приключили, без приелият работата възложител да е направил възражения срещу обема или качеството на предоставените от изпълнителя услуги, както и че с постигнатото съгласие относно начина на разпределяне на печалбата от извършената работа в протокола от 07.07.2014 г., възложителят ангажирал отговорността си да плати уговорения в чл.3.1.1 от договора „бонус за успеех” в размер на сумата от 30 203 евро без ДДС, за което е издадена и данъчна фактура. Правилно въззивният съд е приел, че с оглед естеството на дължимата престация отговорността на ищеца пред ответника не може да бъде приравнена на отговорността на изпълнителя пред възложителя по договора за изработка в строителството, в която връзка възраженията на ответника за некачествено изпълнени строителни работи са непротивопоставими на ищеца, тъй като той в качеството си на консултант по договора, не може да отговаря пряко за неточно в качествено или количествено отношение изпълнение на задълженията на отделните подизпълнители към ответника-възложител на строителните работи. При определяне на точния размер на уговореното между страните възнаграждение „бонус за успех”, неправилно, в нарушение на процесуалния закон, съдът е обсъдил значението на подписания протокол между страните за приемане на работата от 15.05.2014 г. и на този за приемане на резултата от 07.07.2014 г. като е приел, че в последния не са включени начислените и осчетоводени в счетоводството на ответника разходи по договора за консултантски услуги от 06.11.2013 г., извършени от „Г. Мениджмънт И.” в размер на 184 553,63 евро, който договор не е представен по делото, като се е позовал само на заключението на допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, изслушана в нарушение на чл. 201 ГПК/същата е депозирана от вещото лице след представяне на основното заключение, без такава допълнителна експертиза да му е възложена от съда, поради недостатъчно пълно и ясно основно заключение/. В тази връзка неправилно е приел, че отчетения финансов резултат от 203 225,43 евро следва да се намали с разходите за консултантски услуги в размер на 184 553,63 евро/по договор, непредставен по делото/, в резултат на което печалбата е в размер на 18 671,80 евро/36 565 лв./, а дължимата сума на ищеца възлиза на 7 313 лв.
Видно от изложеното, обжалваното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на процесуалните правила и необосновано, поради което следва да бъде отменено и тъй като не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, делото следва да се реши от касационната инстанция, съгласно чл. 293, ал. 2 ГПК.
По делото е установено от представения договор от 06.11.2013г., че между страните е възникнало правоотношение от търговска сделка с характеристиките на договор за поръчка, изработка и допълнителни елементи към тези два договора, тъй като постигнатото съгласие относно престацията на ищеца, като изпълнител е предоставянето на услуги във връзка ръководството и управление на проектите „Строителство на бензиностанциите на Г. и Петрол в България”. Съответно уговорените услуги са в 5 пункта, а именно: 1. Участието в търговете на Г. и Петрол – направа на офертите, участие в преговорите; 2. Подготовка на строителството – подробни графици за всеки обект, определяне на предварителната себестойност, подбор на потенциалните подизпълнители и доставчици, разпределяне на задълженията на участниците в проекта; 3. По време на строителството – проверка и корекции на проектите, координация между строител и проектант, провеждане на търговете с подизпълнителите, предложения за договори, специфициране на доставките, подбор и преговори, подписване на договорите, координация на доставките по обектите, водене на седмичните графици и месечни срещи на обектите, контрол на качеството и сроковете, направа на седмичните и месечни доклади към Г., преговори на промени, приемане и актуване на работите, проверка и подписване на плащанията към подизпълнителите; 4. Завършване – осигуряване направата на екзекутиви, участие в предаването на строежите на крайния клиент; 5. Техническо ръководство по отношение на някои от обектите.
Действието на договора е уговорено предметно за обектите в П., А., С., Х., Х. и Б., като по отношение на обектите в П., А. и Б. е уговорено ищецът да осъществи и техническо ръководство за обектите, а във времево отношение – до завършване и предаване на обекта /т.1.3, 1.4 и 2.1/.
Страните са уговорили заплащане на възнаграждение, формирано от фиксирана сума и бонус за успех, съответно за ръководство на проекта – фиксирана сума от 23 775 евро, за техническо ръководство на трите обекта – фиксирана сума от общо 9 900 евро, съответно за обекта в П. – 3 100 евро, за обекта в А. – 2 300 евро и за обекта Б. – 4 600 евро, както и възнаграждение уговорено като определяемо – бонус за успех в размер на 20 % от положителния резултат на проекта.
По отношение на фиксираните възнаграждения страните са уговорили срокове за заплащане, като няма спор между тях, а се установява и от събраните доказателства, в т.ч. и от заключението на съдебно счетоводната експертиза, че ответникът е заплатил на ищеца уговорените като фиксирано възнаграждение суми.
По отношение на възнаграждението „бонус за успех” страните са се съгласили, че размерът му е бъде определен по съгласие между страните в 30 дневен срок след завършване на проекта, съответно ще бъде заплатено в 5 дневен срок след определянето му по банковата сметка на ищеца – изпълнител.
С договора са уговорени задължения на изпълнителя за изпълнение с грижата на добрия търговец, задължение да изготвя седмични и месечни отмети към клиента, задължение да осигури правилното и своевременно актуване на строителството на обектите и представянето на актовете на клиентите на възложителя, задължение да информира възложителя за възможни проблеми при изпълнението и да предлага решения, както и възможност да участва в преговорите с клиентите на възложителя, в случай, че е поканен от последния./ т.1.5, 1.6, 1.7 и 4 от договора/.
С приемо-предавателен протокол от 15.05.2014г., подписан и от двете страни, ищецът предал на ответника изпълнението по договора за консултантски услуги от 06.11.2013г.
Няма спор между страните, а се установява и от представения протокол за определяне на резултата от Проект”Бензиностанции Н. и Н. – Петрол по договор от 06.11.2013г., че страните са се съгласили относно размера на реализираните приходи и разходи по изпълнението на отделните обекти, съответно са определили че полагаемата се на ищеца част от 20 % от положителния резултат, представляващ разлика между приходи и разходи за изпълнение, е в размер на 30 203 евро без ДДС.
За левовата равностойност на това възнаграждение ищецът издал на ответника фактура № 27/07.07.2014г. за сумата от 70 886,32 лв. с включен ДДС, която фактура е надлежно осчетоводена от ответника и по нея той е ползвал данъчен кредит, които обстоятелства се установяват от заключението на съдебно-счетоводната експертиза, по която няма спор, че ответникът не е извършил плащане.
При така приетото за установено от фактическа страна, настоящата инстанция намира за установено от правна страна следното:
Между страните е възникнало правоотношение по търговска сделка, по силата на която ищецът е поел задължение да извърши уговорените консултантски услуги срещу възнаграждение, чиито елементи включват фиксирана част и определяема част, която е функция на печалбата – положителния финансов резултат представляваща разликата между приходите и разходите, които възложителят ответник ще реализира при изпълнение на проекта. Моментът на определяне на частта от възнаграждението, която е определяема с оглед резултата от проекта е уговорен от страните към момента на завършване и предаване на проекта, съответно е обусловена от постигане на съгласие между страните относно стойността на резултата. Съответно е налице съгласие между страните за предаване на изпълнението и за определяне на положителния резултат въз основа на който да се определи възнаграждението „бонус да успех”, поради което неоснователни се явяват доводите на ответника, че последващи предаването на изпълнението факти могат да доведат до промени в определеното по съгласие между страните възнаграждение.
Съдът приема, че от естеството на уговорените в договори услуги, които са предмет на престацията на ищеца, в качеството му на изпълнител, не следва нито въз основа на договора, нито въз основа на закона задължение да отговоря за изпълнението на строително –монтажни работи на самите бензиностанции. Това е така, тъй като по естеството си услугите които ищецът следва да извърши са консултантски и посреднически, а не за изпълнение на СМР или за друг резултат /освен във връзка със съставяне на актовете по строителството и изготвяне на доклади и отчети/, поради което и по силата на закона за него не следва отговорност нито за недостатъци, нито за гаранционна отговорност на СМР. Такава отговорност не е предвидена и в самия договор, тъй като в него страните не са уговаряли нито ищецът да сключва договори от името на ответника, нито да отговаря за изпълнението им, а само задължение да посредничи при преговори и да предлага на възложителя сключване на договори с други лица, поради което и няма основание въз основа на договора да се приеме, че ищецът следва да отговоря за изпълнението, което сам ответника, пък било и по предложени на ищеца, е възложил на трети за спора правни субекти. По тези договори ответникът, в качеството си на възложител има правата спрямо изпълнителите да търси отговорност за недостатъци на изпълнението и предвидените от закона и договорите възможности да търси реално изпълнение, намаление на възнаграждението или обезщетение, съответно да запази постигнатия положителен резултат, като упражни правата си по тези договори.
Извод затова, че последващи предаването на изпълнението факти са неотносими към размера на възнаграждението, следва и от уговорките на страните за начина и момента на определянето му, а именно по взаимно съгласие и при завършване на проекта, т.е. липсва уговорка за отсрочване във времето на определянето на резултата. От посочените по-горе факти, следва правният извод, че с подписването на приемо-предавателния протокол от 15.05.2014 г. отношенията между страните по договора за консултантски услуги са приключили, без приелия работата възложител да е направил възражения срещу обема или качеството на предоставените от изпълнителя услуги, както и че с постигнатото съгласие относно начина на разпределяне на печалбата от извършената работа в протокола от 07.07.2014 г., възложителят ангажирал отговорността си да плати уговорения в чл.3.1.1 от договора „бонус за успеех”, в размер на сумата от 30 203 евро без ДДС, за което е издадена и данъчна фактура, която е била надлежно осчетоводена от ответника и по нея той е ползвал данъчен кредит, но не е изплатил дължимата сума на ищеца. В тази връзка, настоящата инстанция, предвид и дадените по-горе отговори на поставените процесуалноправни въпроси, намира, че не следва да бъдат зачетени направените от ответника разходи за консултантски услуги по процесния договор от 06.11.2013 г., извършени от „Г. Мениджмънт И.”, в размер на 184 553,63 евро, който договор не е представен по делото, въпреки направеното изрично искане от ищеца в първоинстанционното производство, което доказателство е следвало да бъде събрано от въззивния съд при условията на чл. 266, ал. 3 ГПК, за да се даде възможност на ищеца да направи своите възражения и доказателствени искания. Освен това тези разходи за консултантски услуги са отразени едва в допълнителното заключение на експертизата, прието в нарушение на чл. 201 ГПК, каквито вещото лице е установило да са осчетоводени от ответника след подписване на протокола от 07.07.2014 г. между страните, поради което тези факти се явяват неотносими по спора като настъпили след постигнатото споразумение между страните от 07.07.2014 г. и не би могло да се приеме, че са свързани с неупражняване на технически контрол от страна на ищеца по договора, дори и без да се обсъжда връзката им и обосноваността им с проекта, за който е сключен договора между страните.
По изложените съображения и доколкото се установява сключването на договора между страните, съответно изпълнението на задълженията на ищеца и настъпване на предпоставките относно определяне на уговореното възнаграждение „бонус за успех”, съдът намира, че в полза на ищеца е възникнало вземане за възнаграждение в размер на сумата от 70 886, 32 лв.
Ответникът не е изпълнил задължението си за заплащането му в уговорения срок от 5 дни след определянето му, т.е. до 12.07.2014 г., включително, поради което дължи и обезщетение за забавено плащане, което определено от съда по реда на чл.162 ГПК е в размер на сумата от 1 461,48 лв. за периода 13.07.2014г. – 24.09.2015г., поради което и предявените искове за заплащане на възнаграждение и обезщетение за забавено плащане са изцяло основателни и следва да бъдат уважени.
По изложените съображения, следва да се приеме, че е налице поддържаното от касатора основание за неправилност на въззивното решение, допуснато до разглеждане, в частта му, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 63 573,32 лв. и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 310,71 лв. и тъй като, както се посочи по-горе, не се налага повтарянето или извършването на нови съдопроизводствени действия, поради което и съобразно разпоредбата на чл. 293, ал. 2 ГПК, въззивното решение следва да бъде отменено в тази част и да бъде постановено ново решение от касационната инстанция, с което предявеният иск за сумата по главницата в размер на 63 573,32 лв., на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД и искът за лихва за забава в размер на 1 310,71 лв. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъдат уважени като основателни, ведно със законните последици.
При този изход на делото и на основание чл. 78, ал 1 ГПК на касатора [фирма] следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за всички инстанции, както следва: за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 6 000 лв. и за платена държавна такса в размер на 1 327,68 лв., за въззивната инстанция в размер на 3 240 лв. адвокатско възнаграждение и за първоинстанционното производство разноски в размер на 6 333,91 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ въззивно решение № 1329 от 27.06.2016 г., постановено по в.т.д. № 455/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което частично е отменено решение № 1722 от 26.10.2015 г. по т.д. № 6174/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 с-в, като са отхвърлени исковете с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД, предявени от [фирма] [населено място] срещу [фирма] [населено място], за сумата от 63 573,32 лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” с включен ДДС по договор за консултантски услуги от 06.11.2013г., за което е издадена фактура № 27/07.07.2014г., ведно със законна лихва върху главното задължение, считано от 24.09.2015г. до окончателното му заплащане и по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 1 310,71 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане върху главницата, за периода 13.07.2014 г. – 24.09.2015 г., както и в частта за разноските и вместо това постановява :
ОСЪЖДА „М. – МТ” О., ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], № 8А, да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление: [населено място], ул. Студен кладенец” № 49, на основание чл. 79, ал. 1 и чл. 86, ал.1 ЗЗД сумата от 63 573,32/шестдесет и три хиляди петстотин седемдесет и три лева и 32 ст./ лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” с включен ДДС по договор за консултантски услуги от 06.11.2013г., за което е издадена фактура № 27/07.07.2014г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 24.09.2015г. до окончателното му заплащане, сумата от 1 310,71/хиляда триста и десет лева и 71 ст./ лв., представляваща обезщетение за забавеното му плащане за периода 13.07.2014г. – 24.09.2015г., както и на основание чл.78, ал.1 ГПК сумата от 16 901,59/шестнадесет хиляди деветстотин и един лев и 59 ст./ лв. направени разноски по делото за всички инстанции.
Решението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: