4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 304
гр.София, 02.07.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и осми юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова ч.гр.д. № 1624 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е определение № 525/ 12.02.2019 г. по ч.гр.д. № 5804/ 2018 г., с което Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 696/ 10.10.2018 г. на Врачански районен съд за прекратяване на производството по гр.д. № 287/ 2017 г. на основание чл. 299, ал. 2 ГПК.
Определението се обжалва от Б. А. Н. с искане да бъде допуснато до касационно обжалване за проверка на неговата правилност по следните процесуално-правни въпроси (конкретизирани и уточнени, съгласно т. 1 от ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. ОСГТК на ВКС): 1. Принципът за лоялно сътрудничество, който произтича от § 4, ал. 3 ДЕС, задължава ли държавата-член да вземе всяка необходима мярка, за да проведе правото на Европейския съюз на своята територия и в частност, силата на пресъдено нещо представлява ли пречка пред изпълнението на това задължение на националния съд, когато допуснатото нарушение е „достатъчно съществено“ в смисъла, изяснен в решения на Съда на Европейския съюз? и 2. Налице ли е обективен идентитет между спора, разрешен с влязло в сила решение и предявения с иска, когато по приключилото дело ищецът е претендирал обезщетение за имуществени вреди от незаконно обвинение в престъпление, което не е извършил, а с предявения иск претендира обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение? Касаторът счита, че въпросите обуславят въззивното определение и се позовава на допълнителните основания, предвидени съответно в чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 1 ГПК. Позовава се и на очевидна неправилност (чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК). Оплакването по същество е, че с определението е нарушен чл. 299, ал. 1, а и ал. 2 ГПК.
От ответника, Прокуратурата на Република България, ответник и по касация, не е постъпил писмен отговор.
Върховният касационен съд намира частната жалба с допустим предмет. Първо, въззивният съд е оставил без уважение частна жалба срещу определение, преградило по-нататъшното развитие на делото (установена е абсолютна процесуална пречка за допустимост на предявения иск по чл. 299, ал. 1 ГПК), а изискванията по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК са осъществени. Второ, обжалваното определение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., т.е. решението по него би подлежало на касационно обжалване, а е осъществено и изискването по чл. 274, ал. 4 ГПК. Частната жалба е подадена от легитимирана страна. Касатор е ищецът, чието право на иск обжалваното определение отрича. Спазен е срокът по чл. 275, ал. 1 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но сочените основания за допускането й до разглеждане липсват. Съображенията са следните:
Въззивният съд е намерил, че с предявения иск ищецът претендира от държавата, представена от Прокуратурата на Република България, обезщетение за неимуществени вреди от мерките за неотклонение: първоначално – задържане под стража, след това – домашен арест и накрая – подписка, които са му били наложени по сл.д. № 134/ 1996 г. на Окръжна Прокуратура – В.. Въззивният съд служебно е установил, че с влязло в сила решение от 12.08.2016 г. по гр.д. № 95/ 2016 г. на Окръжен съд – Враца са били отхвърлени искове за обезщетение на неимуществени и имуществени вреди от незаконното обвинение по същото наказателно дело. Приел е, че обезщетението за неимуществени вреди от незаконно взетите мерки за неотклонение се поглъща от обезщетението за всички неимуществени права на ищеца, засегнати от незаконното обвинение, а обезщетението за неимуществени вреди от незаконната мярка за неотклонение държавата, представена от Прокуратурата, дължи самостоятелно, само когато обвинението е законно. Позовал се е на нормативното тълкуване, извършено с т. 13 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, което е в същия смисъл. Заключил е, че приключилото гражданско дело преклудира възможността ищецът да заяви самостоятелна претенция за неимуществени вреди (само) от незаконните мерки за неотклонение. Това е така, защото съдът по иска по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е длъжен да определи глобално обезщетението за неимуществени вреди от незаконното обвинение, а да зачете начинът, по който незаконното обвинение е накърнило цялата неимуществена сфера на увреденото лице и общозначимата стойност, която засегнатите блага имат за всяко човешко същество. Следователно искът по настоящото дело е бил предявен между същите страни (ищецът и държавата, представена от Прокуратурата на Република България), на същото основание (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ) и за същото искане (обезщетение за неимуществени вреди по от незаконното обвинение) и е отхвърлен с влязлото в сила решение. Чл. 299, ал. 1 ГПК забранява разрешеният спор да се пререшава, а чл. 299, ал. 2 ГПК е задължил първостепенният съд да прекрати повторно заведеното дело.
Въззивният съд не е съзрял различен аргумент в квалификацията на предявения иск, която му е била предложена в частната жалба срещу първоинстанционното определение. Ищецът е твърдял, че по настоящото дело той не претендира обезщетение за вреди от незаконното обвинение (чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ), а иска да се ангажира отговорността на държавата за нарушените негови права, признати с чл. 5, § 2, 3, 4 и 5 от КЗПЧОС. Въззивният съд е приел, че когато засегнатите блага в неимуществената сфера на увреденото лице имат за първопричина незаконно обвинение, искът е с основание (правна квалификация) чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а случаят е точно такъв. За извода е без значение дали правата произтичат от вътрешното право или от КЗПЧОС – международен договор, ратифициран по конституционен ред, обнародван и влязъл в сила (арг. от чл. 5, ал. 4 КРБ). Въззивният съд е приел също, че различна квалификация на иска не следва и от това, че ищецът е изложил твърдения за незаконност на последната наложена му мярка за неотклонение „подписка“, които са относително независими от твърденията за незаконност на обвинението.
Настоящият състав на Върховния касационен съд не намира повдигнатите въпроси да са включени в предмета на обжалване. Това изключва общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол, към което чл. 274, ал. 3 ГПК препраща. Нарушенията, с които ищецът е обосновал претенцията за обезщетение на неимуществени вреди, не произтичат от правото на Европейския съюз. Така предявеният иск не намира основание в чл. 4, § 3 ДЕС. От наднационалния правен ред не произтича и не може да произтече и констатираната от въззивния съд абсолютна процесуална пречка – по чл. 299, ал. 1 и ал. 2 ГПК. Процесуалният ред и условията, по които националният съд разглежда делата, включително гражданските дела, са въпрос на запазена компетентност за всяка държава-членка на Съюза. Националният закон съдържа тази уредба (така и чл. 133 КРБ). Следователно първият процесуално-правен въпрос няма претендираното значение.
По делото е приложено и влязлото в сила решение по гр.д. № 95/ 2016 г. на Окръжен съд – Враца. От него се установява, че по предходното дело са били разгледани и отхвърлени не само претенциите на ищеца за обезщетение на имуществени вреди от незаконното обвинение по прекратеното сл.д. № 134/ 1996 г. на Окръжна прокуратура – В., но и претенцията за обезщетение на неимуществените вреди. Следователно и вторият процесуално-правен въпрос няма предентираното значение.
Изложените от въззивния съд мотиви изключват определението да е „очевидно неправилно“ по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Достатъчно е да се посочи, че приетото с него съответства на тълкувателната и на казуалната практика на Върховния касационен съд – на т. 13 от цитираното от въззивния съд тълкувателно решение, а и на решение № 320/ 27.12.2016 г. по гр.д. № 2403/ 2016 г. IV-то Г, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО, решение № 11/ 27.01.2014 г. по гр.д. № 3684/ 2013 г. III-то ГО, решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г., IV-то ГО, решение № 16/ 17.05.2017 г. по гр.д. № 2686/ 2016 г., III-то ГО и решение № 230/ 04.12.2017 г. по гр.д. № 4874/ 2016 г. IV-то ГО, а решение № 55/ 11.03.2013 г. по гр.д. № 1107/ 2012 г. IV-то ГО.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на определение № 525/ 12.02.2019 г. по ч.гр.д. № 5804/ 2018 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.