Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 87
гр. София, 07.02. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети декември през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3687/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 4267 от 30.06.2017 г. от К. Д. И. и Т. С. И., двамата от [населено място], общ. Добричка и от Р. П. А. и Л. Б. А., двамата от [населено място], общ. Добричка, чрез процесуалния им представител адв. М. В. от АК – Д., против въззивно решение № 138 от 25.05.2017 г., постановено по в.гр.д. № 68/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд, с което частично е обезсилено решение № 5 от 04.01.2017 г. по гр.д. № 2034/2014 г. по описа на Добричкия районен съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК и в останалата част e потвърдено решение № 5 от 04.01.2017 г. по гр.д. № 2034/2014 г. на Добричкия районен съд, постановено по реда на чл. 247 ГПК, както и в частта, с която е потвърдено е решение № 848/28.07.2016 г. по в.гр.д. № 2034/2014 г. на Добричкия районен съд, поправено с решение № 5/04.01.2017 г., постановено по същото гражданско дело, в частта, с която е унищожен, на основание чл. 31, ал.1 ЗЗД, договор за покупко – продажба на процесните недвижими имоти от 02.04.2014 г., както и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 848/28.07.2016 г. по в.гр.д. № 2034/2014 г. на Добричкия районен съд, поправено с решение № 5/04.01.2017 г. по в.гр.д. № 2034/2014 г., с което е уважен предявеният установителен иск за собственост. Жалбоподателите релевират касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите, поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 31 ЗЗД и чл. 124, ал. 1 ГПК, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовават на противоречие с практика на ВКС/решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК и определения, постановени по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК/, ППВС, подробно цитирана и приложена към изложението, както и първоинстанционни и въззивни решения, за които липсват данни, че са влезли в сила и определения на ВКС в производство по реда на чл. 288 ГПК, които не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, съгласно дадените разрешения в т. 3 на ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС и т. 1 на ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. по тълк.д. № 2/2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ нарушен ли е материалният закон като за настойници на И. К. В. са назначени лица, с които тя е от години във влошени отношения, включително и в съдебни спорове; 2/ как съдът е приел, че към датата на извършване на сделката ищцата не е могла да ръководи действията си и налице ли е противоречие в установеното здравословно състояние на И. К. В. между двете експертизи, съответстват ли на правилата за изготвянето на такива и кореспондират ли данните в тях с действителното състояние на ищцата; 3/ в противоречие с чл. 108 ЗС ли се е произнесъл съдът, след като е изложено твърдение от ищцата, че процесните имоти се владеят от нейния син, а ответниците не са влезли във владение; 4/ за значението на отговорите на И. К. В. на задаваните й в съдебно заседание въпроси; 5/ налице ли е правен интерес от предявяването на исковите претенции; 6/ за поставянето на И. К. В. под пълно запрещение, без да е диспансеризирана към ЦПЗ; 7/ представлява ли неизпълнение на съда да изпълни служебното си задължение относно нередовността на исковата молба в съответствие с разпоредбата на чл. 129 ГПК и представлява ли съдействие на съда в полза на ищеца и неосигурена равнопоставеност между ищеца и ответниците по делото; 8/ допустими ли са решенията на Д. и Д., след като са разгледали спор по същество при нередовна искова молба; 9/ процесуално нарушение ли е становището на въззивния съд, че с крайния си съдебен акт ще се произнесе по направените възражения за нередовност на исковата молба; 10/ допуснато ли е нарушение на чл. 266 ГПК и други общи въпроси, съставляващи оплаквания по същество на спора – основания за неправилност на обжалваното въззивно решението по см. на чл. 281, т. 3 ГПК.
Ответникът по жалбата К. В. В. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. В. Г. от АК – Д. е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищцата И. К. В. е предявила срещу ответниците К. Д. И. и Т. С. И., иск с правно основание чл. 31 ЗЗД, за унищожаване на договор за продажба от 02.04.2014 г. на четири недвижими имота, находящи се в [населено място], [община], област Д., както следва: 1/ поземлен имот-дворно място с площ 850 кв.м, представляващо УПИ IX-23, пл. № 23, целият с площ 1340 кв.м. от кв. 12; 2/ поземлен имот – дворно място с площ 380 кв. м., представляващ УПИ VIII-21, кв. 12; 3/ поземлен имот – дворно място с площ 220 кв.м., представляващ част от пл. № 23, отреден за улица, кв. 12; 4/ поземлен имот – дворно място с площ 1220 кв.м, представляващ част от пл. № 23, отреден за озеленяване, кв.12, като сключени от дееспособно лице, което при сключването му не е могло да разбира и ръководи действията си, както и установителен иск за собственост и ревандикационен иск, с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 108 ЗС срещу ответниците, последващи приобретатели на имотите Р. П. А. и Л. Б. А.. В хода на процеса ищцата е поставена под пълно запрещение с решение № 250/07.07.2014 г. по гр.д. № 290/2014 г. по описа на Окръжен съд, [населено място], влязло в сила на 24.07.2014 г. и за настойник и зам. настойник са назначени сина й К. В. и К. В.. Съдът е приел от доказателствата по делото в т.ч. и от приетите заключения по единичната съдебнопсихиатрична експертиза и по допуснатата комплексна съдебнопсихиатрична, съдебнопсихологична и съдебноневрологична експертиза за установено, че към момента на сделката 02.04.2014 г. ищцата не е могла да разбира и ръководи действията си, тъй като е страдала от тежка корова и подкорова деменция. Предвид противоречивостта на свидетелските показания за състоянието на ищцата, съдът е кредитирал тези, които са в синхрон с двете заключения на експертите, а останалите събрани гласни доказателства е приел, че не съответстват на събрания по делото доказателствен материал, като в тази връзка показателен за състоянието на ищцата е и фактът, че само няколко месеца след сделката, същата е поставена под пълно запрещение с влязлото в сила решение на Добричкия окръжен съд. Предвид изложеното съдът е приел, че искът по чл. 31, ал. 1 ЗЗД е доказан и като основателен го е уважил по отношение на първите двама ответника. Приел е, че с оглед основателността на иска за унищожаване на сделката, сключена на 02.04.2014 г., правото на собственост върху имотите се връща в правната сфера на прехвърлителя, поради което ищцата следва да се счита за собственик на същите и с оглед изложеното ответниците И., не са придобили право на собственост върху процесните имоти, поради което и сключеният от тях в последствие договор за покупко-продажба с Р. А., обективиран в нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 41, том втори, рег. № 4095, дело № 164 от 14.05.2014 г. на нотариус с рег. № 158 с район на действие Районен съд, [населено място] не е породил вещно транслативния си ефект. От дадените по реда на чл. 143 ГПК изявления на К. В. като настойник на И. В. в първото по делото заседание, че миналата година имота е ползван от тях като към момента същият е пустеещ и от приетата във въззивната инстанция, на основание чл. 266, ал. 2, т. 2 ГПК жалба с вх. рег. № 398/09.03.2017 г. адресирана до Районна прокуратура, [населено място], подадена от ответниците А., е стигнал до извода, че не е налице доказване на втория елемент от фактическия състав на ревандикационния иск. В тази връзка дадените изявления по реда на чл. 143 ГПК са приети като признаване на неизгоден за страната факт, поради което съдът е достигнал до заключението, че процесните имоти не се владеят от А. и като основателен е уважил установителния иск за собственост по чл. 214, ал. 1 ГПК, че ищцата е собственик на процесните имоти, като е отхвърлил иска за осъждането на ответниците А. за предаване на владението върху процесните имоти.
По възраженията за нередовност на исковата молба, въззивният съд е приел, че депозираната пред Районен съд – Добрич искова молба с рег. № 12540/14.07.2014 г. не е отговаряла на изискванията на чл. 127 ГПК като не е бил ясен обема и вида на търсената защита спрямо ответниците, приел е, че правилно и законосъобразно състав на първоинстанционния съд е оставил същата без движение и е дал указания за отстраняване на нередовностите. Въззивната инстанция е приела, че констатираните нередовности са отстранени – конкретизиран е видът и обемът на търсената спрямо тях защита като са изложени обстоятелства и съответен петитум, дали основание на първоинстанционния съд правилно да квалифицира иска като такъв по чл. 31 ЗЗД, с оглед на което е приел, че по отношение на този иск постановеното първоинстанционно решение се явява допустимо. Спрямо предявения иск по чл. 108 ЗС, въззивният съд е констатирал, че дадените указания от първоинстанционния съд са били неточни (видът и обемът на търсената защита е бил неясен) и исковата претенция е останала нередовна, поради което в рамките на своите правомощия е оставил исковата молба без движение по този иск, като е дал указания за отстраняване на констатираните нередовности, като след депозираната молба и с оглед изложените в нея обстоятелства и петитум, е приел, че предявеният иск е с правна квалификация чл. 108 ЗС и са отстранени нередовностите на исковата молба и същата се смята редовна от деня на подаването й, аргумент от чл. 129, ал.5 ГПК. Приел е, че във връзка с направеното възражение за нередовност на исковата молба от ответниците, първоинстанционният съд с няколкократни разпореждания от 04.08.2014 г., 15.08.2014 г. и 16.09.2014 г., е давал указания на страната за отстраняването им, като последната е предприемала съответни действия в дадените срокове, като към момента на подаване на молба от 03.10.2014 г. не е било налице основание за прекратяване на производството и връщане на исковата молба, доколкото същата е депозирана в дадения последен едноседмичен срок с разпореждане от 16.09.2014 г. Впоследствие исковата молба трикратно отново е оставяна без движение, видно от разпореждания от 13.10.2014 г., от 05.11.2014 г. и от 24.11.2014 г., като тези процесуални действия на съда /по даване на допълнителни указания/ са били продиктувани от обстоятелството, че още първото му разпореждане от 15.07.2014 г. не е било изчерпателно и чрез дадените от него указания не е обхванал всички нередовности на исковата молба и необходимостта от даване на нови указания се е дължала и на факта, че с депозираните молби от страна на ищцата, съответно на 03.10.2014 г., на 04.11.2014 г. /п.к. 03.11.2014 г./; на 20.11.2014 г., са му ставали известни нови обстоятелства, налагащи поредното оставяне на исковата молба без движение. Приел е, че след отстраняване нередовността на исковата молба, неоснователно се явява възражението на ответниците за прекратяване на производството по делото, поради неотстраняване в срок на дадените от първоинстанционния съд указания. С решение № 5/04.01.2017 г. по в.гр.д. № 2034/2014 г. по описа на Добричкия районен съд по реда на чл. 247 ГПК е поправена очевидна фактическа грешка, като в диспозитива на решението е признато за установено, че ищцата е собственик на процесните недвижими имоти, но като е уважил установителния иск за собственост и по отношение на К. И. и Т. И., въззивният съд е приел, че първоинстанционнионният съд се е произнесъл свръхпетитум, тъй като искът за собственост е предявен само по отношение на ответниците Л. А. и Р. А., поради което в тази част решението се явява недопустимо и го е обезсилил на основание чл. 270, ал. 3 ГПК като е потвърдил първоинстанционното решение в частта му, с която е уважен спрямо тези ответници установителният иск за собственост.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решаван противоречиво от съдилищата и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Това е така, тъй като разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая като основание за допускане на касационно обжалване, жалбоподателите се позовават на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В случая поставените правни въпроси от процесуално естество, които са от значение за изхода на спора и се отнасят до допустимостта на въззивното решение, са свързани със задълженията на съда да извърши проверка на редовността на исковата молба като съобрази връзката между нейната обстоятелствена част и петитума й при условията на чл. 129, ал. 1-5 ГПК. Съгласно задължителната съдебна практика, при констатирана нередовност на исковата молба съдът, е длъжен да я остави без движение като уведоми ищеца в срок да отстрани нередовностите й, за да се избегне постановяването на недопустимо решение. В конкретния случай такава проверка е извършена както от първоинстанционния съд, така и от въззивния съд, които при констатираната нередовност на исковата молба са я оставяли без движение и ищцата с молби в указаните срокове ги е отстранявала, поради което обжалваното въззивно решение е постановено при редовна искова молба и съдът се е произнесъл по предявените конститутивен иск по чл. 31 ЗЗД по отношение на първите двама ответници и иск за собственост по отношение на третия и четвъртия ответник. По тези правни въпроси въззивното решение е постановено в съответствие с установената задължителна съдебна практика – т. 4 от ТР № 1/17.07.2001 г., постановено по тълк.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, което както е изрично посочено в т. 5 от ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е запазило действието си и при новия ГПК, както и в съответствие с посочената в тази насока задължителна съдебна практика от касаторите. Останалите правни въпроси, посочени от касаторите, не се явяват обуславящи изхода на делото, поради което по тях не е налице общото основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка в изложението по тях се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради нарушение на материалния закон и необоснованост, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване. В тази връзка следва да се отбележи, че въпросът – нарушен ли е материалният закон като за настойници на И. К. В. са назначени лица, с които тя е от години във влошени отношения, включително и в съдебни спорове, освен че в случая е без значение за изхода на делото, то този въпрос не е бил предмет на обсъждане от въззивния съд и в този смисъл се поставя за първи път в касационното производство, което по своя характер е контролно-отменително и в него се извършва проверка на въззивното решение. Що се отнася до правомощията на въззивната инстанция е налице обилна задължителна съдебна практика, съгласно която при сега действащия ГПК, правомощията на въззивния съд са строго лимитирани. Въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта му – само в обжалваните му части. По въпроси, отнасящи се до правилността на първоинстанционното решение, той е ограничен от посоченото във въззивната жалба /чл. 269 ГПК/. Изложените съображения на практика са оплаквания по същество срещу правилността на решението, свързани с преценка и проверка на доказателствата, каквито в настоящото производство и пред настоящата инстанция не могат да бъдат извършени, те могат да бъдат обсъждани, само доколкото обосновават наличие на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, какъвто не е настоящият случай.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК, поради което по поставените правни въпроси не следва да се допуска касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
На ответника по касация не следва да бъдат присъдени претендираните за касационното производство разноски, доколкото няма приложени доказателства такива да са реално направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 138 от 25.05.2017 г., постановено по в.гр.д. № 68/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 4267 от 30.06.2017 г. от К. Д. И. и Т. С. И., двамата от [населено място], общ. Добричка и от Р. П. А. и Л. Б. А., двамата от [населено място], общ. Добричка.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: