1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 433
гр. София, 05.06.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 564/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 36641 от 04.12.2017 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Д. Р. Г., чрез процесуалния си представител адв. Г. В. от АК – П., срещу въззивно решение № 1210 от 17.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 1778/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № 1635 от 22.05.2017 г., постановено по гр. д. № 13321/2016 г. на Пловдивския районен съд, са уважени предявените искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно, чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на ищцата на заеманата преди уволнението длъжност и чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ за сумата 3 270 лева – обезщетение за времето през което ищцата е останала без работа, през периода 10.09.2016 г. – 10.03.2017 г.; за сумата 300 лева, представляваща обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2016 година – 12 дни, заедно със законната лихва върху двете главници, начиная от 07.10.2016 г., до окончателното им изплащане, ведно със законните последици. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, както и че решението е очевидно неправилно – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, са свързани със съдържанието на заповедта за уволнение и следва ли тя да бъде мотивирана. В подкрепа на твърденията си се позовава се на противоречие с практика на ВКС, която прилага, както следва: решение № 295 от 29.03.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1178/2016 г. и решение № 4 от 27.01.2014 г. на на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 4608/2013 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответницата по жалбата М. А. М. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Л. П. от АК – П. е изразила становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2 ГПК в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като е приел, че ищцата е работила по трудов договор при ответното дружество от 19.01.2016 г. като „продавач-консултант“ и със заповед № 10/12.09.2016 г. е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 328, ал. 1, т. 12, вр. с чл. 326, ал. 2 КТ, с посочена причина за прекратяване на трудовия договор – неспазено предизвестие. Въззивният съд е приел, че посочените основания на чл. 328, т. 12 и чл. 326, ал. 2 КТ, взаимно се изключват и не е възможно едновременно да се прекрати трудовото правоотношение на двете основания. Изложени са съображения, че в случая не може да се приеме, че работодателят е имал предвид уволнение на основание чл. 326, ал. 2 КТ поради неспазено предизвестие, тъй като видно от представеното като доказателство – предизвестие до ищцата, работодателят е отправил предизвестие до ищцата и негова е инициативата за прекратяване на трудовото правоотношение, а съгласно тази разпоредба прекратяването на трудовото правоотношение с предизвестие следва да бъде инициирано от работника. Посочената разпоредба на чл. 328, ал. 1, т. 12 КТ, като обективно безвиновно основание, предпоставя задължение за работодателя да мотивира заповедта за уволнение, като изложи фактите, осъществяващи основанието за уволнение. В тази връзка съдът е приел, че не е достатъчно само да се цитира законовата разпоредба в заповедта за уволнение, както е направил ответникът, който е следвало да конкретизира какви са конкретните обстоятелства, които обуславят обективната невъзможност ищцата да изпълнява трудовите си задължения, кога са възникнали с оглед преценка дали са нови обстоятелства, или са съществували при сключването на трудовия договор. В тази връзка са приети за правилни изводите на първоинстанционния съд, че липсата на мотиви на заповедта е достатъчно основание да се отмени същата като незаконна. В този смисъл е безпредметно да се изследват останалите наведени доводи от страните във връзка с връчването на предизвестието, както и събраните гласни доказателства, тъй като мотивите следва да се съдържат в самата заповед за уволнение, а не да се установяват в хода на съдебното производство, включително със свидетелски показания. Предвид извода за незаконосъобразност на уволнението, като основателни са уважени и акцесорните искове по чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 от КТ като доказани по основание и размер, а също и претенцията по чл. 224 от КТ, доколкото в процесната заповед е записано, че на ищцата се дължи обезщетение в размер на 12 дни за 2016 г. на база размера на последното получено от ищцата възнаграждение за предхождащия уволнението й пълен отработен месец, съобразно представеното удостоверение.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото или решението да е очевидно неправилно. В случая не е налице и основанието на чл. 280, ал. 2 ГПК/ред. ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, поради очевидната му неправилност. Такава в случая не е обоснована, а при служебната проверка за произнасянето на въззивния съд по правни въпроси, обуславящи валидността и допустимостта на въззивното решение, такива не може да бъдат изведени служебно нито от изложението, нито от оплакванията в касационната жалба, нито от съдържанието на въззивното решение. Не могат да бъдат изведени служебно и правни въпроси, които очевидно обуславят правилността на решението, доколкото касационният съд съгласно чл. 290, ал. 2 ГПК е обвързан от посочените основания в касационната жалба, с изключение на служебното му задължение да определи вярната правна квалификация на предявения иск, в който случай следва да бъде формулиран служебно материалноправният въпрос по приложението на съответната императивна правна норма; както и когато съдът следи служебно за интереса на някоя от страните (напр. при поставяне или отмяна на запрещение) или за интереса на ненавършили пълнолетие деца (напр. при лишаване от родителски права, по брачни искове, искове за произход, разрешаване на разногласие между родители и др.), в които случаи също следва да бъде формулиран служебно материалноправният или процесуалноправният въпрос, които очевидно обуславят правилността на решението, какъвто не е настоящият случай.
В разглеждания случай, следва да се посочи, че въззивният съд с обжалваното решение е съобразил установената практика на ВКС, че основание за прекратяване на трудовото правоотношение са фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право за работодателя или за работника. Когато работодателят издава заповедта за уволнение той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича правото му и съответния текст на закона, който го урежда. Не е изключено работодателят да направи грешка при правната квалификация и посочи погрешен или дори несъществуващ текст на закона. Това не опорочава заповедта за уволнение, тъй като съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация, а е длъжен сам служебно да определи вярната правна квалификация на спорното материално право, предмет на делото. Съдът не може да прекрати трудовото правоотношение на основание факти и обстоятелства, които не са посочени в заповедта за уволнение или друг документ, известен на работника, към който тя препраща, но може да признае уволнението за законно, ако твърдените факти пораждат право на работодателя да прекрати трудовото правоотношение и правото е упражнено надлежно /в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 99 от 5.04.2011 г. на ВКС, ГК по гр. д. № 380/2009 г./. Работодателят е този, който трябва да установи законността на заповедта за уволнение, което включва и наличие на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение. От значение е именно основанието, посочено в заповедта за уволнение, а не друго, макар и обективно да е съществувало към датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Следователно, от значение е заповедта да е мотивирана, като е възможно посочване на повече от едно основание за уволнение. Работодателят трябва да докаже съществуването им, съответно спазването на допълнителните условия за прекратяване на трудовото правоотношение, ако има такива и уволнението ще е законно, ако е осъществено поне едно от основанията, поради които е извършено. Работодателят не би могъл да променя позицията си в хода на съдебния процес, като въвежда правнорелевантни факти за уволнение, извън тези по заповедта /в този смисъл е дадено разрешение с постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 507 от 8.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 978/2009 г., IV г. о./.
Ето защо, не е налице соченото противоречие с цитираното от касатора решение № 295/29.03.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 1178/2016 г., с което е прието следното „Основанията, на които работодателят може да упражни правото си да прекрати трудовите договори са изрично посочените в КТ. Законосъобразното упражняване на това право подлежи на контрол от съда, в случаите, когато е оспорено от работника или служителя чрез иск по чл. 344, ал. 1 от КТ. Тъй като правото на прекратяване на трудовия договор от страна на работодателя се реализира с връчването на предизвестието или на самата заповед за прекратяване на трудовото правоотношение, в случаите на неспазено предизвестие, преценката за законосъобразното му упражняване се извършва именно към този момент. За извършването й обаче трябва да съществува яснота, на което от предвидените в закона основания работодателят е упражнил правото си. Това налага изискването във всички случаи на прекратяване на трудовия договор работодателят да излага мотиви за основанието, на което извършва прекратяването. При спор за законосъобразност на извършеното прекратяване на трудовия договор от значение ще е именно посоченото в мотивите на заповедта основание за прекратяването, а не друго такова, дори и то да е съществувало реално към момента на прекратяването. Задължението за излагането на мотиви към заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е свързано на първо място с осигуряване на възможността на работника или служителя да защити правата си при оспорване на прекратяване и на второ място с различните правни последици на отделните основания за прекратяване. Конкретното съдържание и обема на мотивите са различни с оглед на отделните основания за прекратяването на трудовия договор. Доколкото изложените към заповедта за прекратяване на трудовия договор мотиви са именно във връзка с осъществяване на правото на защита на работника или служителя, то липсата на такива ще е основание за незаконност на прекратяването“. Въззивният съд се е произнесъл и в съответствие с приетото в решение № 4/27.01.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 4608/2013 г., с което е даден отговор на материалноправния въпрос, свързан със задължението на съда да разгледа законността на прекратяването на трудовото правоотношение дори тогава, когато в заповедта цифровото посочване на основанието е посочено неточно, но липсата на доказателства в тази насока и тежестта от доказването на тези факти, води до извод, че предявеният иск е основателен. В случая, за да признае уволнението за незаконно, въззивният съд е приел, че работодателят не е установил законността на заповедта за уволнение, което включва и наличие на основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение, от една страна при липса на мотиви на заповедта за уволнение на какво се дължи обективната невъзможност за изпълнение на трудовия договор, а от друга е посочил неспазено предизвестие (каквото ответникът е връчил на ищцата).
Предвид изложеното, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК//ред. ДВ, бр. 86/2017 г./ за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси, които както се посочи по-горе са решени от въззивния съд в съответствие с установената задължителна съдебна практика.
При този изход на делото, на ответницата по касация за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1210 от 17.10.2017 г., постановено по гр. д. № 1778/2017 г. на Пловдивския окръжен съд, гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 36641 от 04.12.2017 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на М. А. М. от [населено място] сумата 600 /шестстотин/ лева разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: