О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 536
гр.София, 29.06.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на осемнадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 103 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 222/ 11.10.2017 г. по гр.д. № 252/ 2017 г., с което Великотърновски апелативен съд, изменяйки решение №142/ 21.04.2017 г. по гр.д. № 856/ 2016 г. на Великотърновски окръжен съд, на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъжда Прокуратурата на Република България да заплати на О. Т. Т. сумата 40 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди от незаконното обвинение по нохд № 457/ 2012 г. на ВТОК, ведно със законните лихви от 01.10.2015 г., като искът е отхвърлен до пълния размер от 500 000 лв.
Решението се обжалва и от двете страни, съответно на обжалваемия техен интерес.
Повдигнатите и от двамата касатори въпроси са процесуалноправен и материалноправен. Процесуалноправният е за задължението на въззивния съд да извърши преценка на всички конкретно проявени обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението, когато са в причинноследствена връзка с незаконно повдигнатото обвинение. Материалноправният е за приложението на обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД. И двамата касатори считат, че решението противоречи на т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС.
Касаторът Прокуратурата на Република България повдига и следния въпрос: Когато предметът на спора за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ е очертан в рамките на обичайното за подобни случаи, може ли съдът да приеме за установени увреждания над обичайните като интензитет и вид и дължи ли мотивиране на тези свои изводи.
Касаторът О. Т. Т. повдига и следните въпроси: 1. Допустимо ли е гражданският съд да не се съобрази с влязлата в сила присъда, с която деецът е оправдан изцяло по първоначално повдигнатото му обвинение, а по предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ сам да обсъжда фактите, предмет на обвинението и да изведе извод, че за част от престъпната дейност деецът не е оправдан? 2. Подлежат ли на обезщетяване по реда на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ неимуществени вреди, причинени от повдигнатото обвинение в извършване на престъпление, по което лицето е оправдано, ако в хода на наказателното производство на същото лице под формата на изменение на обвинението е повдигнато ново обвинение за по-леко наказуемо престъпление с различно изпълнително деяние, по което то е осъдено? 3. Подлежат ли на обезщетяване претърпените от лицето неимуществени вреди вследствие на мярка за неотклонение „задържане под стража“, ако тя е наложена във връзка с първоначално повдигнатото обвинение, по което лицето е оправдано изцяло в случай, че повдигнатото впоследствие обвинение в престъпление, за което лицето е осъдено, не обуславя прилагането на най-тежката мярка за неотклонение? и 4. Как се отразяват върху размера на обезщетението за причинени неимуществени вреди незаконните обвинения за умишлени престъпления в област, в която е професионалната реализация на обвиняемия и кои обстоятелства в подобна хипотеза следва да се вземат пред вид от съда? Този касатор се позовава и на очевидна неправилност на решението, като го обосновава с оплакванията, визирани в чл. 281 ГПК – противоречие на фактическите констатации на съда със събраните доказателства, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила (неясно какви) и нарушение на чл. 52 ЗЗД откъм занижения размер на определеното обезщетение. Претендира разноски, а неговият процесуален представител адв. Й. Й. иска ВКС да му определи възнаграждение при условията на чл. 38 ЗА.
Всеки оспорва касационната жалба от насрещната страна.
За да уважи частично предявения иск, въззивният съд е приел, че с постановление от 11.03.2011 г. по сл.д. № 1/ 2011 г. О. Т. е привлечен като обвиняем за престъпления по чл. 357, ал. 2, вр. ал. 1 , вр. чл. 26, ал. 1 и по чл. 387, ал. 3, вр. ал. 2, вр. ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. С постановление от 16.11.2011 г. той е привлечен за обвиняем и за престъпление по чл. 289, вр. чл. 26, ал. 1 НК.
С постановление от 11.03.2011 г. О. Т. е задържан за срок от 72 часа, а с определение № 90/ 14.03.2011 г. на Л. по чнхд № 125/ 2011 г. му е взета мярка за неотклонение „задържане под стража“.
С определение № 37/ 23.02.2012 г. на Л. по чнд № 66/ 2012 г., влязло в сила на 02.03.2012 г. мярката е изменена в „домашен арест“, а с определение № 193/ 10.05.2012 г. на ВТАС – в парична гаранция в размер на 6 000 лв.
На 24.04.2012 г. срещу О. Т. е внесен обвинителен акт за следните престъпления:
· по чл. 357, ал. 2, пр. 1 и 2, вр. ал. 1 и 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК – извършени в периода 24.08.2010 – 19.01.2011 г. във Велико Т.;
· по чл. 387, ал. 3, пр. 2, 3 и 4, вр. с ал. 2, пр. 1, вр. с ал. 1, пр. 2, вр. с чл. 26, ал. 1 НК – извършени в периода м. юни 2008 – 17.02.2011 г. в Горна О.;
· по чл. 289, вр. чл. 26, ал. 1 НК – извършени в периода 17.09.2010 г. – 26.10.2010 г. във Велико Т. и Горна О..
По обвинителния акт е образувано нохд № 457/ 2012 г. на ВТОС.
В съдебно заседание от 28.10.2013 г. поради законодателна промяна е допуснато изменение на обвинението в частта по престъплението по чл. 357, ал. 2, пр. 1 и ал. 2, вр. ал. 1, пр. 2 НК, а О. Т. е обвинен за престъпление по чл. 145а, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2 НК.
С присъда № 58/ 11.06.2014 г. по нохд № 457/ 2012 г. на ВТОС О. Т.:
· е признат за виновен по обвинението за престъплението по чл. 145а, ал. 2, пр. 2, вр. ал. 1, пр. 2 НК и са му наложени наказанията „лишаване от свобода“ за срок от 1 година и глоба от 2 000 лв., и
· е оправдан по обвинението за престъплението по чл. 145а, ал. 2 НК, по чл. 357, ал. 2, пр. 1 и 2, вр. ал. 1, пр. 2, вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 387, ал. 3, пр. 2, 3 и 4, вр. ал. 2, пр. 1, вр. ал. 1, пр. 2 вр. чл. 26, ал. 1 НК и по чл. 289, вр. с чл. 26 НК поради недоказаност на обвинението.
С решение № 149/ 31.07.2015 г. по нохд № 389/ 2014 г. на Апелативен съд – В. присъдата е изменена в осъдителната част, като наказанието „лишаване от свобода“ е увеличено на 3 години, а изпълнението му – отложено за срок от 4 години, а в оправдателната част е потвърдена.
Зачитайки задължителната сила на влязлата в сила присъда в частта, с която О. Т. е оправдан, съобразявайки предвиденото в чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ и задължителните указания в т. 11 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. ОСГК на ВКС, според които обезщетение за вреди държавата дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, възивният съд е пристъпил към изясняване на онези обстоятелства, които са установени по делото, намират се в причинна връзка с незаконното обвинение и са от значение за справедливия размер на претендираното с иска.
Съдът е съобразил, че към датата на повдигнатите обвинения О. Т. е заемал ръководна длъжност в системата на МВР – началник сектор „Б.“, бил е дългогодишен служител в тази система, а обвиненията са повдигнати в служебното му качество. Поради това е приел, че е житейски обосновано да приеме, че негативните преживявания, предприети от повдигнатото незаконно обвинение, са с по-висок обем и интензитет. Съобразил е и това, че обвиненията са станали обществено достояние чрез публикации в медиите и средствата за информация, а това е причинило дискредитиране и уронване на професионалната репутация на ищеца. Въззивният съд е приел за установено злепоставянето на О. Т. в професионалните среди и високият интензитет на интервенцията поради високата негова длъжност в служебната йерархия. Позовал се е и на гласните доказателства, събрани чрез разпита на св. Д. Д., че преди привличането му като обвиняем О. Т. се е ползвал с доверие и авторитет в обществото, а след повдигнатите обвинения се е убедил, че дори най-близките му приятели се съмняват в неговата вина.
На следващо място въззивният съд е съобразил, че законът предвижда по повдигнатите обвинения за престъпления, в извършването на които О. Т. е оправдан, наказания от 3 до 10 години и от 5 до 165 години. Добавил е, че тежките санкции са предизвикали страх и безпокойство у ищеца от несправедливо осъждане, а с това – от незаконното му лишаване от свобода за значителен период от време.
Съобразил е и периодът от около година, през който спрямо О. Т. е приложена най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража“, изменена първоначално с „домашен арест“, при която ищецът също е търпял ограничения на своите човешки права. Преценил е и събраните гласни доказателства, според които допълнителните високи по интензитет стрес, страх и подозрителност към всички в ареста, са породени от това, че в ареста О. Т. е бил принуден да живее с лица, които самият той е задържал като полицай и излежаващи присъди за престъпления, разкрити от него. Човекът, който сипвал храната в ареста например, излежавал присъда за убийство, разкрито от О. Т.. Поради това той не приемал полагащата му се храна, а вместо него храната получавал свидетелят Р.. Последният наблюдавал случаи (двукратни), в които О. Т. бил блъскан от други лица в ареста и получавал закани. Присъствал на свиждане, в което съпругата на О. Т. заявила, че ще остане с него от хорски срам. Впоследствие разбрал, че двамата са се развели. През целия престой в ареста О. Т. бил много уплашен и притеснен от отправяните към него заплахи. Пиел хапчета. Отслабнал. Започнали проблеми с кръвното. След излизането си от ареста чувствително се променил. Затворил се в себе си.
Незаконното наказателно преследване се отразило негативно не само на отношенията между съпрузите. Малката дъщеря на О. Т. само плачела и отказвала да ходи на училище. Отменен бил годежът и на по-голямата му дъщеря, която живеела в Австралия.
Въззивният съд е съобразил и доказателствата, събрани чрез заключенията на съдебно-психологическата и съдебно-медицинската експертиза. О. Т. е личностен тип, който се характеризира с полагане на големи усилия за постигане на поставените цели, стремеж към постижения, съревнование, агресивност, бързане, нетърпение, неуморност, екстровертна личност, чийто комфорт зависи от общуването с другите. Поставен в подобна ситуация, особено в ареста, където е чувствал животът си застрашен, отключва у О. Т. защитни механизми. Поради невъзможност да изрази открито враждебните си чувства – препятствието произтича от семейното му възпитание и обучението в структурите на МВР – той е принуден да ги потиска, а това е причина за влошеното здравословно състояние. Артериална хипертония с хипертонично сърце, обменно заболяване – хиперурикемия (от скоропостижно отслабване до затлъстяване трета степен). Лишаването от свобода, включително ограниченията в периода на домашния арест, осъзнаването на тежките последици от положението, в което е поставен поради незаконното обвинение, оставят трайни следи в личността на О. Т. – във физически и психологически план. Констатирано е отшумяване на тези процеси, но в същото време – и неочаквана поява на спомени, кошмари и апатия.
От друга страна, въззивният съд е съобразил и онези обстоятелства, които ищецът е посочил в исковата молба като такива, които са от значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, но за които въззивният съд е приел да е недоказано да имат връзка с незаконното обвинение – това, че хипертонията на О. Т. датира 8-10 години преди привличането му като обвиняем.
При съвкупната преценка на обективно проявените обстоятелства, които въззивният съд е приел да имат за причина незаконно повдигнатите обвинения за престъпленията, за които О. Т. е бил оправдан, той е определил обезщетението от 40 000 лв. за адекватно на претърпяните неимуществени вреди и съответно е изменил първоинстанционното решение, с което обезщетението е било определено в по-висок размер.
Следователно са обуславящи процесуалноправния и материалноправния въпрос, които са повдигнати и от двамата касатори, но те не са разрешени в противоречие с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., т. 3 и 5 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк.д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС.
Въззивният съд е определил обезщетението за неимуществени вреди адекватно на онези обстоятелства, които са от значение за критерия за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД и е отказал да зачете онези, за които причинната връзка с незаконното обвинение не е установена. Дали преценката му е правилна в производството по чл. 288 ГПК не може да се провери, но даденото от въззивния съд разрешение е в съответствие с практиката на ВКС по тези дела и с указания в приложението на чл. 52 ЗЗД, дадени с т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. Въззивният съд е съобразил и задължителните указания в т. 4 от ТР № 3/ 22.04.2015 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС, според които обезщетение за вреди държавата дължи и в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди. Обжалваното решение съответства и на т. 19 от ТР № 1/ 04.01.2001 г. ОСГК на ВКС, доколкото съдържа онези мотиви, които са от значение за решения правен спор. В обобщение, настоящият състав намира, че и по двата въпроса, които са повдигнали и двамата касатори, е изключено соченото допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на решението до касационен контрол.
Въпросът, които Прокуратурата на Република България е повдигнала самостоятелно, не обуславя обжалваното решение. Според изложените мотиви, установените вреди не са в рамките на обичайното, а разрешеният случай е специфичен – и поради професионалната реализация на О. Т. към момента на повдигнатото обвинение, и поради широкия отзвук в обществото, и поради дългия период на наложената първоначално най-тежка мярка за процесуална принуда, и поради конкретните особености при нейното изпълнение в отношенията с другите лица в ареста, и поради тежестта на престъпленията, за извършването на които О. Т. е бил незаконно обвинен. Тази специфика е зачетена от въззивния съд при определяне размера на присъденото обезщетение.
Не обуславят обжалваното решение и първите три въпроса, които касаторът О. Т. е повдигнал самостоятелно. Според изложените мотиви, въззивният съд се е съобразил с влязлата в сила присъда – и в осъдителната, и в оправдателната й част. Приел е, че съставът на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ осъществява и повдигнатото обвинение, което в периода на висящност на наказателното производство е декриминализирано, а при определяне на обезщетението е съобразил измененото обвинение. В съответствие с предвиденото в т. 13 от ТР № 3/ 22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/ 2004 г. на ОСГК на ВКС в присъденото обезщетение за неимуществени вреди по деликтния състав по чл. 2, ал. 1, т. 3 ГПК е включил и обезщетението за вреди от наложената мярка за неотклонение „задържане под стража“, но не е имал задължението и не е разсъждавал върху това, дали измененото обвинение рефлектира върху нейната законосъобразност към момента на вземане на мярката.
В обобщение, повдигнатият от Прокуратурата на Република България самостоятелно въпрос и първите три, поставени от касатора О. Т., не обуславят въззивното решение, а по тях е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Четвъртият въпрос, който касаторът О. Т. повдига, обуславя решението, но въззивният съд го е решил в съответствие с практиката на ВКС, а това изключва допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол. В решение № 267/ 26.06.2014 г. по гр.д. № 820/ 2012 г. на ВКС, ГК, Четвърто отделение се приема, че когато незаконното обвинение е за умишлено престъпление в област, която професионалната реализация на обвиняемия (подсъдимия), това обстоятелство следва да се прецени откъм рефлекса му върху онези обстоятелства, които са от значение за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди при деликтния иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Въззивното решение не противоречи, а съответства на това решение, на което самият касатор се позовава, а визираното от ВКС– кариерно израстване, високите обществени очаквания към определени професии – са само примери за тези обстоятелства, а не са универсални за всеки подобен случай. Според развитите мотиви, въззивният съд е съобразил тези специфични за случая обстоятелства, определяйки обезщетението, а решението съответства на практиката на ВКС по подобни дела. Това че определеният с решението размер е значително по-нисък от размера, до който О. Т. е предявил своя иск, не е основание за допускане на касационния контрол.
Този касатор се позовава и на основанието „очевидна неправилност“. Съгласно чл. 280, ал. 2 ГПК, независимо от предпоставките по ал. 1 въззивното решение се допуска до касационно обжалване при вероятна нищожност или недопустимост, както и при очевидна неправилност. Настоящият състав на ВКС е отправил искане до КС за установяване на противоконституционността на новото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК (по определение № 172/ 24.04.2018 г. по ч.гр.д. № 1371/ 2018 г. ВКС, ГК, Трето отд.), а с определение от 04.06.2018 г. по конст.д. № 10/ 2018 г. КС на Република България искането е допуснато до разглеждане. Въпреки това, привременна пречка за настоящото производство от предвиденото в чл. 150, ал. 2 КРБ и чл. 229, т. 6 ГПК не произтича. Каквото и да е съдържанието на новото основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК, то изисква нещо повече от позоваване на основанията за неправилност по чл. 281 ГПК, които на този етап от производството не могат да бъдат обсъждани. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК е систематична част от производството по селекция на касационната жалба. Касаторът О. Т. обаче го обосновава само с касационните основания по чл. 281 ГПК, а в изложението е заявена, но не е обоснована „очевидната“ неправилност на решението. Следователно привременна пречка за допустимост на касационното производството няма, а касационният контрол не може да бъде допуснат и на основание чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
При този изход на делото в тежест на касатора О. Т. остават направените пред ВКС разноски, а няма основание ВКС да определи възнаграждението по чл. 38 ЗА на неговия процесуален представител. ВКС е сезиран с двете касационни жалби, а по тази, подадена от О. Т., също са изключени сочените основания за допускане на касационния контрол.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 222/ 11.10.2017 г. по гр.д. № 252/ 2017 г. на Великотърновски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.