8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 572
гр. София, 15.07.2019 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 533/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6946/27.11.2018 г. от „Метал Форм Про“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителя В. И. К., чрез пълномощника му адв. М. А., против въззивно решение № 134 от 26.10.2018 г., постановено по в.гр.д. № 379/2018 г. на Варненския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 116 от 25.05.2018 г. по гр.д. № 216/2017 г. по описа на Добричкия окръжен съд, са отхвърлени предявените от „Метал Форм Про“ ЕООД [населено място] против Н. П. Н. от [населено място], в качеството му на частен съдебен изпълнител, иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ, за заплащане на сумата от 27 750 лв., представляваща обезщетение за причинени вреди на ищеца, изразяващи се в пропусната полза да реализира печалба в посочения размер при продажбата на описаните три броя машини за обемно нагряване на прътов материал /индукционен нагрев/ М.-3-300 М, причинени от ответника, поради неправомерно изпълнение на правомощията му като частен съдебен изпълнител, а именно: незачитане на силата на присъдено нещо на влязло в сила решение № 31 от 02.09.2017 г. по в.ч.гр.д. № 640/2016 г. на Добричкия окръжен съд и назначаване на пазач с постановление от 06.03.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 23.05.2017 г. до окончателното й изплащане, както и иск за заплащане на сумата от 532, 94 лв., представляваща обезщетение за забавено плащане на главното парично задължение, за периода от 10.03.2017 г. до 17.05.2017 г., като в тежест на ищеца са възложени сторените от ответника разноски в размер на 2 833, 18 лв. Жалбоподателят твърди наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК – неправилност на постановеното въззивно решение и моли то да бъде отменено като неправилно и да бъдат уважени предявените искове.
Решението е постановено при участието на третите лица помагачи на страната на ответника – „Б. В. И. Г.“ ЗАД [населено място] и „Корпоративна търговска банка“ /„ К.“/ АД /в несъстоятелност/, [населено място].
В съдържащото се в касационната жалба изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че в обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по процесуални и материалноправни въпроси, от значение за изхода на спора, които е разрешил в противоречие с практиката на ВКС, включително с тази със задължителен характер и по въпроси, произнасянето по които е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените от жалбоподателя въпроси са: влязлото в сила решение, с което жалбата по чл. 435, ал.4 ГПК срещу опис на движими вещи е уважена, задължава ли безусловно съдебния изпълнител да възстанови фактическото положение отпреди описа, като освободи назначения пазач и предаде вещи на жалбоподателя или заявените от взискателя материални права са достатъчно основание пазенето на вещите да продължи до произнасяне на съда по иск по чл. 440 ГПК; може ли при спор за материални права съдебният изпълнител, след като извършеният от него опис е отменен като процесуално незаконосъобразен, служебно или по искане на взискателя да предприеме мерки за запазване на имуществото, за което описът е отменен, чрез назначаване на пазач до произнасяне от съд по иска по чл. 440 ГПК; как съдът извършва проверката за наличието на причинно-следствена връзка между поведението и причинената вреда; длъжен ли е въззивният съд да изложи мотиви по възраженията и доводите във въззивната жалба, както и да обсъди всички, относими към правния спор, доказателства. Във връзка с наведеното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК жалбоподателят се позовава и представя съдебна практика на ВКС, както следва: решение № 66 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 5203/2015 г. на І г.о. на ВКС и решение № 351 от 28.09.2012 г. по гр.д. № 578/2012 г. на ІV г.о. на ВКС по първия въпрос, решение № 9 от 02.02.2018 г. по гр.д. № 1144/2017 г., ІІI г.о. на ВКС, решение № 101 от 23.09.2015 г. по гр.д. № 5531/2014 г., ІV г.о. на ВКС по третия въпрос, тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 27 от 02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г., на ІV г.о. на ВКС, решение № 72 от 25.06.2018 г. по гр.д. № 1934/2017 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 147 от 31.07.2018 г. по т.д. № 1715/2017 г., на ІІ т.о. на ВКС, решение № 63 от 17.07.2015 г. по т.д. № 674/2014 г., на ІІ т.о. на ВКС. По отношение на въпроса, може ли при спор за материални права съдебният изпълнител, след като извършеният от него опис е отменен като процесуално незаконосъобразен, служебно или по искане на взискателя да предприеме мерки за запазване на имуществото, за което описът е отменен, чрез назначаване на пазач до произнасяне от съд по иска по чл. 440 ГПК, жалбоподателят счита, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК. В тази връзка излага съображения за липса на съдебна практика и за погрешно приложение на материалния закон от страна на въззивния съд.
Ответникът по жалбата ЧСИ Н. П. Н., [населено място], рег. № 810 при КЧСИ, чрез пълномощника си адв. И. С. от АК-Д., я оспорва като неоснователна и излага съображения за липсата на поддържаните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Третото лице – помагач на страната на ответника „Б. В. И. Г.“ ЗАД, [населено място], представлявано от изпълнителните директори Н. Ч. и К. Р., в писмен отговор, подаден чрез адв. Б. Д. от АК-В., изразява становище за липсата на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендира присъждане на разноски за адвокатско възнаграждение.
Третото лице – помагач на страната на ответника „Корпоративна търговска банка“ АД/в несъстоятелност/ [населено място], представлявано от синдиците А. Н. Д. и К. Х. М., чрез адв. Н. К. от АК-С., в писмен отговор оспорва жалбата и излага съображения за липсата на сочените предпоставки по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на главния иск над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да отхвърли предявения иск по чл. 74 ЗЧСИ въззивният съд е обосновал, че при извършване на преценката за процесуалната законосъобразност на действията и бездействията на съдебния изпълнител не е обвързан от това дали същите действия или бездействия са били обжалвани и ако са обжалвани – какво е било решението на съда по жалбата. Разяснил е, че процесуалната законосъобразност на действията на съдебния изпълнител може да бъде проверявана както чрез обжалване на действията му по реда на чл. 435 ГПК, така и в рамките на исково производство за обезщетяване на вредите от тези действия, на основание чл. 441 ГПК, но характерът и предметът на двете производства е различен. Различният предмет на двете производства обуславя различие и по отношение на обективните предели на силата на пресъдено нещо, което се формира със заключителния съдебен акт. В светлината на тези съждения въззивният съд е съобразил, че постановеното решение в развилото се по реда на чл. 435, ал. 4 ГПК производство, в което жалбата на ищеца по настоящото дело, легитимирал се като лице, в чието владение вещите са се намирали в деня на описа, е уважена, не създава сила на пресъдено нещо относно правото на собственост върху спорните движими вещи, защото то не е било предмет на делото. Като съществено е отчетено обстоятелството, че взискателят по изпълнителното дело/“К.“АД/ е предявил права върху процесните вещи, произтичащи от договор за особен залог, сключен между него и длъжника „Хидропонт М“ЕООД на 19.08.2009 г. и вписан в ЦРОЗ под № 2009081901519, и поискал вещите да му бъдат предадени, както и това, че съдебният изпълнител се е съобразил с постановеното решение за частична отмяна на извършения опис, доколкото със свое последващо постановление е отказал принудително изпълнение срещу движимите вещи, както и предаването им по реда на ЗОЗ на взискателя. Въззивният съд е посочил, че отмяната на описа не задължавала съдебния изпълнител да освободи вещите от пазене, още повече при заявена конкуренция със заложни права на първоначалния взискател по изпълнителното дело, доколкото не е било от компетентността на ЧСИ да се произнася както по материалните права на собственост, което може да стане единствено с влязло в сила съдебно решение по чл. 440 от ГПК, така и по съществуването на заложното правоотношение между взискателя и длъжника, което също трябва да бъде установено по съответния съдебен ред. В тази връзка съдът е допълнил, че съдебният изпълнител няма задължение да проверява собствеността на движимите вещи, които е намерил в деня на описа, както това се изисква при налагането на възбрана върху недвижим имот. Същевременно според въззивния съд съдебният изпълнител е длъжен да се погрижи за пазенето на описаните вещи, което негово задължение е закрепено в разпоредбите на чл. 469 и чл. 470 ГПК за движимите, съответно – 486 ГПК за недвижимите вещи. От друга страна, с право да обжалва действията във връзка с определянето на пазач разполага само длъжникът, но не и третото лице/ищецът по настоящото дело/, което е следвало да се възползва от предвидената в чл. 440 ГПК възможност да повдигне спор за собствеността, по който да бъдат разгледани и всички евентуални противопоставяния от страна на взискателя или длъжника. В заключение съдът е приел, че преди изясняването на всички тези въпроси, действията на съдебния изпълнител по пазенето на вещите, макар и освободени от опис, са законосъобразни и не противоречат на разпоредбата на чл. 470 ГПК. С оглед на тези съображения е приел за неосъществен първият елемент от фактическия състав на деликтната отговорност на ЧСИ – противоправност на действията на ответника. Обосновал е, че с отказа си да освободи вещите от пазене съдебният изпълнител не е нарушил императивни разпоредби на закона, задължаващи го да действа по определен начин. Съдебният изпълнител се е съобразил с постановеното решение, с което частично е отменен описът, и е отказал да извършва по-нататъшни изпълнителни действие върху тези вещи, както и да ги предаде на взискателя до разрешаване на споровете между тях. Тези действия са законосъобразни, тъй като правата на собственост на ищеца върху вещите, както и евентуалната противопоставимост на заложните права на взискателя са въпроси, по които съдебният изпълнител не е компетентен да се произнесе и до установяването на действителните права на страните в бъдещ исков процес, представянето на удостоверение от ЦРОС за вписания особен залог е било достатъчно да го мотивира да се въздържа от конкретни действия върху заложеното имущество. Въззивният съд е посочил също, че не е установена причинната връзка между отмяната на описа и твърдяната вреда, тъй като постановеното решение по чл. 435, ал. 4 ГПК не създава задължение за съдебния изпълнител да предаде на ищеца вещите, в какъвто смисъл липсва произнасяне на съда. Отделно от изложеното, е споделил изводите на първоинстанционния съд и за липса на настъпили вреди, доколкото се установило, че процесните машини не са осчетоводени и заприходени като такива в счетоводството на ищеца, а договорът за покупко-продажба от 27.04.2016 г., чиято невъзможност за изпълнение се вменява във вина на ответника, е приет за симулативен, поради което е отхвърлил предявените искове по чл. 74 ЗЧСИ и чл. 86 ЗЗД като неоснователни.
Върховният касационен съд, настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. За да е налице основанието за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК/приложима ред. Д.В., бр.86 от 27.10.2017г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. К. съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В този аспект по въпроса влязлото в сила решение, с което жалбата по чл. 435, ал. ГПК срещу опис на движими вещи е уважена, задължава ли безусловно съдебния изпълнител да възстанови фактическото положение отпреди описа, като освободи назначения пазач и предаде вещи на жалбоподателя, или заявените от взискателя материални права са достатъчно основание пазенето на вещите да продължи до произнасяне на съда по иск по чл. 440 ГПК, не се обосновава поддържаното противоречие с приетото в решение № 66 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 5203/2015 г. на І г.о. на ВКС и решение № 351 от 28.09.2012 г. по гр.д. № 578/2012 г. на ІV г.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В решение № 66 от 25.07.2016 г. по гр.д. № 5203/2015 г. на І г.о. на ВКС е разгледан въпросът за защитата на трето за изпълнението лице, срещу което е извършен въвод във владение. Прието е, че третото лице може да упражни правото на жалба, предоставено му с чл. 435, ал. 5, изр. 1 ГПК, владелческата защита по чл. 76 ЗС или иск за собственост. При владелческия иск съдът е длъжен да разгледа като преюдициален въпроса за законосъобразността на извършените действия на процесуална принуда при отнемане владението на имота и предаването му на взискателя, като постановеното решение по жалбата на третото лице, предвидена в чл. 435, ал. 5 ГПК, не поражда задължение за съда да го зачете, доколкото няма обективен идентитет между двете дела. Разяснено е, че решението, с което се уважава жалбата на третото лице по чл. 435, ал. 5 ГПК, установява незаконосъобразността на извършения въвод във владение и поражда задължение за съдебния изпълнител да възстанови фактическото положение отпреди въвода, като въведе третото лице обратно във владение на имота без необходимост от изпълнителен лист и от молба от третото лице до съдебния изпълнител. Атакуваното пред касационната инстанция въззивно решение не възприема различно правно разрешение по поставения принципен въпрос за задълженията на съдебния изпълнител след отмяна на незаконосъобразни негови актове, но в случая поведението му е обусловено от наличието на заявени заложни права на взискателя, противопоставими на третото лице, удостоверени с надлежно извлечение от ЦРОЗ, които не са отречени по съдебен ред. Тези допълнителни релевантни факти предопределят поведението на съдебния изпълнител. Въпросът за наличието на противопоставими на третото лице/ищецът по делото/ права на взискателя не се поставя в цитираното съдебно решение. Липсата на сходство в хипотезите и съответно различието между поставените правни въпроси изключва приложението на поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК. По аналогични съображения не е от естество да обоснове твърдяното противоречие и разрешението, дадено с решение № 351 от 28.09.2012 г. по гр.д. № 578/2012 г. на ІV г.о. на ВКС. В същото отново е посочено, че при отмяна на незаконосъобразен въвод във владение съдебният изпълнител има задължение да възстанови фактическото положение отпреди този въвод, но и в този случай не са заявени материални права, противопоставими на третото за изпълнението лице, по чиято жалба са отменени действията на съдебния изпълнител.
Не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото, поддържано по въпроса: може ли при спор за материални права съдебният изпълнител, след като извършеният от него опис е отменен като процесуално незаконосъобразен, служебно или по искане на взискателя да предприеме мерки за запазване на имуществото, за което описът е отменен, чрез назначаване на пазач до произнасяне от съд по иска по чл. 440 ГПК. Това е така, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, обусловил изхода на делото, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят не навежда такива доводи. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон, какъвто не е настоящият случай.
Абстрактно формулиран е въпросът как съдът извършва проверката за наличието на причинно-следствена връзка между поведението и причинената вреда, поради което той не представлява общо основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, съобразно разясненията, дадени в т. 1 от ВКС в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Отделно от това, дори съдът да бе формирал извод за наличие на причинна връзка между поведението на ответника и настъпилите за ищеца вреди, то поставеният въпрос не е обуславящ решаващата му воля. Решаващият мотив на съда да отхвърли иска се базира на констатацията, че не е налице противоправност на поведението на съдебния изпълнител като първа предпоставка, обосноваваща деликтната му отговорност. Дори да се приеме, че поставеният въпрос представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, то не е налице соченото противоречие със съдебната практика на ВКС, според която причинната връзка е зависимост, при която деянието е предпоставка за настъпване на вредата, а тя е следствие от конкретното действие или бездействие на деликвента. Ако при мислено изключване поведението на деликвента вредата не би настъпила, то причинна връзка между поведението и настъпилия вредоносен резултат отсъства. В този смисъл в обжалваното решение въззивният съд не вложил различен смисъл в понятието за причинно-следствена връзка.
Съгласно трайно установената практика на ВКС съдът е длъжен в мотивите на решението си да обсъди всички обстоятелства и доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. В конкретния случай в обжалваното решение въззивният съд е изложил мотиви, като е взел предвид правно-релевантните за това обстоятелства, установени по делото. Въпросът за собствеността на индукционните нагреватели, както и за съществуване на заложното право не са предмет на делото. Въззивният съд е изложил съображения относно обвързаността на съдебния изпълнител от представените титули, удостоверяващи тези материалните права, като е преценявал законосъобразността на поведението му през призмата именно на съобразяването с тях. Макар да е счел за безпредметно изследването на въпросите, относими към наличието на претърпени вреди, доколкото не са осъществени останалите елементи от фактическия състав за деликтната отговорност на ЧСИ по чл. 74 ЗЧСИ, въззивният съд е споделил изводите на първоинстанционния съд относно достоверността на датата на договора за продажба от 27.04.2016 г. и неговата симулативност. В този смисъл поставеният процесуалноправен въпрос за задължението на въззивния съд да изложи мотиви по възраженията и доводите във въззивната жалба, както и да обсъди всички, относими към правния спор доказателства, не е разрешен в противоречие с формираната константна съдебна практика.
Въз основа на изложеното следва, че не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси.
С оглед изхода на спора пред настоящата инстанция, на касатора разноски не следва да се присъдят, а ответникът не е претендирал такива. На третите лица помагачи Б. В. И. Г.“ ЗАД и „Корпоративна търговска банка“ АД/в несъстоятелност/ разноски не се присъждат, съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 10 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 134 от 26.10.2018 г., постановено по в.гр.д. № 379/2018 г. на Варненския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 6946/27.11.2018 г. от „Метал Форм Про“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителя В. И. К..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: