5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №256
гр.София, 03.04.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на шести февруари две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 3999 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1006/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 1160/ 2018 г. в частта, с която Пловдивски окръжен съд, изменяйки решение № 93/ 02.04.2018 г. по гр.д. № 1609/ 2017 г. на Районен съд – Карлово, е осъдил [община] на основание чл. 49 ЗЗД да заплати на Х. А. Д. сумите 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди и 209 лв. – обезщетение за имуществени вреди поради ПТП от 15.04.2017 г., настъпило при управление на мотор „Я. 250“ с рег. [рег.номер на МПС] в резултат на преминаване през необезопасен пътен участък в [населено място], ул. „2-ра“ в близост до № 77, ведно със законната лихва върху всяка главница от 15.04.2017 г., като искът за обезщетение на имуществените вреди е отхвърлен до пълния размер от 418 лв.
Решението се обжалва от [община] с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните въпроси: 1. Следва ли петитумът на иска по чл. 49 ЗЗД да съвпада с определеното от въззивния съд по справедливост обезщетение за неимуществени вреди и когато той не съвпада, независимо че съвпада с диспозитива на първоинстанционното решение, допустимо ли е въззивното решение? 2. Длъжен ли е въззивният съд в своето решение да изложи собствени мотиви за фактическата обстановка и когато я е възприел по начина, по който е била установена в първоинстанционното решение? 3. Налице ли е съпричиняване или изключителна вина на пострадалия като обстоятелство, което изключва отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД, в хипотезата, в която пострадалият съзнателно е поел риска от увреждане и не е положил дължимата грижа към себе си за предотвратяване на вредите? Касаторът счита повдигнатите въпроси за обуславящи решението, като твърди, че въззивният съд е решил първия в противоречие с т. 4 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г., втория – с решения на ВКС по чл. 290 ГПК, а третият – от значение за точното прилагане на закона (чл. 49 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД) и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е недопустимо като постановено свръх петитум, евентуално – неправилно поради допуснато съществено процесуално нарушение (чл. 236, ал. 2 ГПК) и в нарушение на материалния закон (чл. 49 и чл. 51, ал. 2 ЗЗД). Претендира разноските по делото.
Ответникът по касация Х. А. Д. възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно. Претендира разноските пред настоящата инстанция.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационната жалба с недопустим предмет в частта срещу осъдителното решение за сумата 209 лв. – обезщетение за имуществени вреди. Този иск по чл. 49 ЗЗД е с цена 418 лв., а съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК, не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела. В останалата обжалвана част въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска 10 000 лв. – обезщетение за неимуществени вреди, а касационната жалба има допустим предмет. Подадена е от процесуално легитимирана страна. Касатор е осъденият ответник. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за нейната редовност и допустимост, но повдигнатите въпроси нямат претендираното значение. Съображенията са следните:
Ищецът Х. А. Д. е предявил иска за обезщетение на неимуществени вреди за сумата 10 000 лв., като го е обосновал с твърденията, че при управлението на мотор „Я. 250“ с рег. [рег.номер на МПС] на 15.04.2017 г. около 14.30 ч. в резултат на преминаване през необезопасен пътен участък в [населено място], ул. „2-ра“ в близост до № 77, пропада в дупка на общинския път с дълбочина 0.20 метра, изгубва контрол върху управлението, моторът излиза от пътното платно и се блъска в електрически железобетонен стълб, вследствие на което ищецът изгубва съзнание поради тежка травма на главата от удара в стълба.
Ответникът е оспорил иска по основание с възражения за различен механизъм на ПТП, липсата на противоправно поведение от страна на служителите на общината във връзка с поддържането на пътя и се е позовал на съпричиняване – ищецът е бил длъжен, а не е съобразил скоростта си на движение и особеностите на пътната обстановка.
Първоинстанционният съд е уважил иска по чл. 49 ЗЗД до пълния предявен размер, като е приел за неоснователно възражението за съпричиняването на вредоносния резултат.
Решението е било обжалвано от ответника с оплаквания, че първоинстанционният съд е отхвърлил основателните възражения.
В своето решения въззивният съд е възприел следната фактическа обстановка: на 15.04.2017 г. ищецът и неговият приятел Т. Н. излезли с моторите си, като тръгнали от [населено място], отишли в [населено място], а от там – в С.. На връщане, около 14.30 ч. на пътя пред първите къщи на входа на [населено място] карали моторите със скорост от около 10 км/ч. Пътят бил с асфалтова настилка, но имал доста дупки и в двете ленти. Пред първата къща на селото, на ул. „2-ра“ имало три коли, като единственият вариант за преминаване по пътя бил те да се заобиколят. Ищецът ги заобиколил, но между първата и втората кола паднал в дупката. Дупката била доста голяма, обхващала и двете платна, в най-широката си част била около метър, а в най-тясната – около 20 см. Дължината й била около 2-3 метра, а дълбочината – около 20 см. До нея, преди и след нея имало доста други дупки. Предната гума на мотора на ищеца се ударила в ръба на асфалта. Излизайки от дупката той започнал да се клати, минал покрай колите, попаднал в следващата дупка, преминал през нея, след което поднесъл и се приплъзнал странично, като се ударил в стълба, близо до № 77 на ул. „2-ра“.
При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че за понесените от ищеца неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от ПТП, следва да ангажира отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Позовал се е на чл. 31 от Закона за пътищата, който предвижда, че ремонтът и поддържането на общинските пътища осъществяват общините; на чл. 167, ал. 1 ЗДвП, която задължава лицата, които стопанисват пътя, да го поддържат в изправно състояние, да сигнализират незабавно препятствията по него и да ги отстранят във възможно най-кратък срок, както и на задължението на кметовете на общините по чл. 167, ал. 2 ЗДвП за създаването на служби за контрол, които да следят за състоянието и изправността на пътната настилка в населените места. Възприел е разпоредбите като императивни, а задълженията по тях – нарушени (неизпълнени виновно) от служителите на [община]. При съобразяване на всички конкретни обстоятелства, които имат значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди по справедливост, въззивният съд е приел, че обезщетението от 20 000 лв. е адекватното на засегнатите от деликтна неимуществени блага на ищеца.
Въззивният съд е установил също, че ищецът е познавал добре пътя и неговото състояние, както и че е имал добра видимост, поради което е можел да предвиди настъпването на инцидента и е следвало да съобрази скоростта си на движение със състоянието на пътя и на превозното средство. Въззивният съд е заключил, че причината за ПТП е и в поведението на ищеца, нарушил своите задължения по чл. 20, ал. 2 ЗДвП като водач на управлявания мотор, а е равностоен приносът на страните в понесените неимуществени вреди. На основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД въззивният съд е намалил обезщетението с 50 % и е достигнал до извода, че искът по чл. 49 ЗЗД е основателен до пълния предявен размер от 10 000 лв. Това са мотивите, с които първоинстанционното решение е потвърдено в тази негова част.
При тези мотиви, първият въпрос обуславя обжалваното решение, но въззивният съд го е разрешил в съответствие с решение № 166/ 13.01.2012 г. по гр.д. № 43/ 2011 г. на ВКС, ТК, Първо отделение. В това решение по реда на чл. 290 ГПК с отговора на правния въпрос се приема, че при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди решаващия съд следва да съобрази изискванията на справедливостта като критерий, визиран в чл. 52 ЗЗД и да вземе под внимание всички обстоятелства, които обуславят вредите (т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г.). Преценката за размера на обезщетението при прието съпричиняване от съда следва да се прави, като се вземе пред вид действителния размер на обезщетението, което да съответства на вредите, причинени на пострадалия. Само по този начин увреденото лице би получило справедливо обезщетение. В съответствие с диспозитивното начало следва да има съвпадение между петитума на предявения иск и диспозитива на решението. Определеният цялостен размер на обезщетението в мотивите на същото, който не е присъден с диспозитива на решението, не се ползва със сила на пресъдено нещо, поради което ако такъв е определен в по-голям размер от петитума на иска, не е налице недопустимост на въззивното решение. Даденият отговор настоящият състав на ВКС споделя. Между него и т. 11 от ППлВС № 4/ 23.12.1968 г. противоречие няма и не е възможно, а по повдигнатия първи процесуално-правен въпрос е изключено допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият повдигнат процесуално-правен въпрос не обуславя обжалваното решение. В мотивите на своето решение въззивният съд е възприел самостоятелно фактическата обстановка, а тя е различна от тази, установена в първоинстанционното решение. Причината за това е във фактите, които въззивният съд е приел за релевантни (относими), а част от тях – и включени в хипотезиса на чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Възражението за съпричиняване първата инстанция е отхвърлила, респ. различно е установила релевантните по спора факти. Въззивният съд е приел това възражение основателно, а е изложил собствени фактически и правни изводи, при които е намалил отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД. Следователно по втория повдигнат въпрос е изключено общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
По третия повдигнат (материално-правен) въпрос е изключено всяко основание за допускане на касационното обжалване на решението. Първо, въззивният съд не е приемал, че ПТП настъпва по изключителната вина (принос) на пострадалия. Напротив, той е приел, че е равностоен приносът на страните за неимуществените вреди. Второ, според съдебната практика и теория една от съществените разлики между договорната и деликтната отговорност е в това, че за разлика от договорната отговорност законът не изключва деликтната отговорност, дори когато приносът на увредения за настъпването на вредите е значителен (аргумент от сравнителен анализ на чл. 51, ал. 2 и чл. 83 ЗЗД). Начинът, по който материално-правният въпрос е формулиран, е за онези обстоятелства в поведението на увредения, които изключат деликтната отговорност при съпричиняване на вредоносния резултат. Отговорността на възложителя на работата е деликтна по характер, а настоящият състав не съзира основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК да допусне касационния контрол по въпрос, чийто отговор се подразбира и е трайно установен в съдебната практика и теория.
При този изход на делото в тежест на касатора остават разноските, които е направил пред настоящата инстанция, а на основание чл. 78, ал. 1 ГПК той е длъжен да репарира онези, сторени от ответника по касация-ищец.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба от [община] срещу решение № 1006/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 1160/ 2018 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която искът с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за обезщетение на имуществените вреди е уважен до сумата 209 лв.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1006/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 1160/ 2018 г. на Пловдивски окръжен съд в частта, с която искът с правна квалификация чл. 49 ЗЗД за обезщетение на неимуществените вреди е уважен в пълния размер от 10 000 лв.
ОСЪЖДА [община] да заплати на Х. А. Д. на основание чл. 78, ал. 1 ГПК сумата 650 лв. – разноски пред касационната инстанция.
Определението в първата част може да се обжалва от [община] с частна жалба пред друг състав на Върховния касационен съд в 1-седмичен срок от връчване на съобщението, а в останалата част е необжалваемо.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.