О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
гр. София, 06.08.2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 1290/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 3283 от 19.07.2017 г. и касационна жалба с вх. № 5196 от 16.11.2017 г. от Н. М. Н., чрез процесуалния си представител адв. Н. М. от АК – Р., против въззивно решение от 18.05.2017 г., постановено по в.гр.д. № 372/2016 г. по описа на Монтанския окръжен съд, с което като е потвърдено решението от 05.08.2015 г., постановено по гр.д. № 441/2014 г. по описа на Оряховския районен съд, е отхвърлен като неоснователен предявеният от касатора срещу Ю. М. Ф. от [населено място], частичен иск за заплащане на сумата 5 100 лева – обезщетение за неимуществени вреди, вследствие дадени от ответника показания като свидетел по нохд № 908/2008 г. по описа на Районен съд – Враца, с правно основание чл. 45 ЗЗД, както и против допълнително решение от 20.09.2017 г. постановено по в.гр.д. № 372/2016 г. по описа на Монтанския окръжен съд, с което оставено без уважение искането на касатора за допълване на основание чл. 250 ГПК на постановеното по делото решение от 18.05.2017 г. Жалбоподателят релевира касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложенията на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените групи материалноправни и процесуалноправни въпроси, са свързани с предпоставките за прогласяване на нищожност на въззивното решение и по-специално се сочат и общи оплаквания за неправилността на обжалваното въззивно решение, за това, дали са нищожни съдебни актове, които са постановени от незаконен съдебен състав, който не отговаря на критериите за независим и безпристрастен съд, установени в чл. 4 и чл. 6 от Договора за ЕС във вр. с чл. 1 и чл. 47 от Хартата за основните права в Европейския съюз и чл. 6, ал. 1 и чл. 13 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. На второ място се формулира въпрос с идентично съдържание, като се допълва с питането дали е нищожен и съдебният акт, с който е потвърден друг нищожен първоинстанционен акт; за задължението на съда да мотивира решението, като обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички факти и обстоятелства и представените по делото доказателства, за правото на страните на независим и безпристрастен съд и за задължението на съда да се отстрани от разглеждане на делото съгласно чл. 22 ГПК, както и за предпоставките за реализиране на деликтната отговорност и доказване на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане и причинната връзка и претърпените вреди. В подкрепа на твърденията си се позовава на противоречие с решение № 168 от 02.08.2013 г. по гр.д. № 580/2012 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 85 от 23.03.2011 г. по гр.д. № 1486/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 891 от 07.06.2002 г. по гр.д. № 183/2002 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 340 от 15.07.1998 г. по гр.д. № 178/1997 г. на ВКС, 5 чл. състав; решение № 394 от 18.05.2010 г. по гр.д. № 1584/2009 г. на ВКС, III г.о.; решение № 1488 от 08.11.1999 г. по гр.д. № 814/1999 г. на ВКС, 5 г.о.; решение № 1205 от 06.10.2006 г. по гр.д. № 1801/2005 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 129 от 05.03.1986 г. по гр.д. № 682/1985 г. на ВКС, 1 г.о.; решение от 14.02.2005 г. по гр.д. № 5441/2003 г. на ВКС, 4 г.о.; решение № 707 от 17.03.1977 г. по гр.д. № 3417/1976 г. на ВС, 2 г.о.; решение № 612 от 21.01.2002 г. по н.д. № 584/2001 г. на ВКС, 2 н.о.; решение № 650 от 20.12.2001 г. по н.д. № на ВКС, 2 н.о.; решение № 527 от 26.11.2001 г. по гр.д. № 511/2001 г. на ВКС, 1 н.о.; решение № 429 от 27.09.1996 г. по н.д. № 226/1996 на ВКС, 1 н.о. и др.
Ответникът по жалбите Ю. М. Ф. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение правилно е отхвърлен предявеният частичен иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, за заплащане на претендираното обезщетение в размер на 5 100 лева за неимуществени вреди, причинени от ответника, вследствие дадени показания като свидетел по наказателно дело. Като безспорно по делото е прието, че ищецът е претърпял ПТП, при което е получил увреждане на здравето, като срещу извършителя на деянието е образувано наказателно производство, в хода на което ответникът е разпитан като свидетел в проведеното на 23.03.2009 г. съдебно заседание. Гражданските искове на ищеца за претърпените от него имуществени и неимуществени вреди не са приети за разглеждане в наказателното производство, като с влязло в сила решение от 14.11.2008 г. по гр.д. № 906/2006 г. на ОС-Враца, извършителят С. А. С. е осъден да заплати на ищеца обезщетение в размер на 38 960, 50 лева. Въззивният съд е приел, че дадените от ответника показания като свидетел в наказателното производство не са повлияли на съда при постановяване на присъдата, доколкото подсъдимият е признат за виновен в извършване на престъпление, така както е квалифицирано от прокурора с внесения обвинителен акт, без промяна в по-леко наказуем състав, a верността или неверността на показанията на ответника като свидетел по наказателното дело нямат значение, доколкото липсва причинна връзка между дадените показания и недопускането за съвместно разглеждане граждански искове на ищеца в наказателното производство и постановяване на присъдата. Прието е също така, че липсват доказателства, установяващи твърденията в исковата молба, че разглеждането на наказателното производство по реда на глава 28 НПК, по който ред е недопустимо разглеждане на граждански искове, е осуетило правната възможност на ищеца като пострадал да получи обезщетение за претърпените вреди. Приел е за безспорно установено по делото, че ищецът е упражнил правото си да потърси обезвреда, както спрямо извършителя, така и срещу застрахователя, поради което са останали недоказани твърденията в исковата молба, че ищецът, поради неверните показания на ответника в наказателното производство, не е успял по законоустановения ред да ангажира отговорността им, както и че от това са произтекли за него други вреди – клиентите на адвокатската му кантора, колегите и други хора са разбрали, че не е успял да реализира обезщетение за причинените му вреди от станалото на 13.11.2001 г. ПТП, провалена е адвокатската му кариера, участието му в политическия и обществен живот в страната – издигане на висша държавна длъжност и сред европейския политически елит, да е накърнена личната му репутация като перфектен професионалист, дългогодишен правозащитник и борец против мафията и корупцията, като в показанията си в наказателното производство ответникът не е изразил обидни за ищеца квалификации, с които да е засегнал честта и достойнството му. В заключение, въззивният съд е приел, че не е доказан фактическият състав на непозволеното увреждане – неправомерното поведение на ответника при депозиране на показания като свидетел в наказателното производство, което да е осуетило възможността на ищеца да реализира правото си да бъде обезщетен за настъпилите за него в резултат на ПТП вреди. Като неоснователни са приети оплакванията на касатора, че са налице редица нарушения на съдопроизводствените правила, тъй като на ищеца е осигурена възможност да участва в съдебното производство (4 пъти са отлагани заседанията, за да може да се осигури правото на ищеца на участие), при съобразяване на принципите за равенство на страните и необходимостта от разглеждане и решаване на делото в разумен срок. По тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск с правно основание чл. 45 ЗЗД като неоснователен, следва да бъде отхвърлен.
С обжалваното допълнително решение, постановено по реда на чл. 250 ГПК, въззивният съд е приел, че не са налице основанията за допълване на въззивното решение, доколкото от една страна, в искането за допълване липсват конкретни доводи в какво се състои непълнотата, а от друга въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 269 ГПК, като е извършил служебна проверка за валидността и допустимостта постановеното първоинстанционно решение, както и правилността му, с оглед посочените във въззивната жалба оплаквания, като се е произнесъл по съществото на материалноправния спор, така както е индивидуализиран в хода на първоинстанционното производство, извършвайки собствена преценка на събраните по делото доказателства.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представените от касатора изложения на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване следва, въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая поставените процесуалноправни и материалноправни въпроси, развити пространно в изложенията, представляват касационни оплаквания, касаещи правилността на обжалвания съдебен акт, която може да бъде проверено едва, когато решението бъде допуснато до касационно обжалване, като те не са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, включително с приложената от касатора, нито имат значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съобразно задължителните указания на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо, Върховният касационен съд е длъжен да го допусне до касационен контрол и без това да е въведено от касатора като основание за допускане на касационно обжалване, а преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Съгласно установената практика, съдебният акт е нищожен, ако не отговаря на изискванията за валидно решение – не е постановен от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав и в пределите на правораздавателната власт на съда, не е в писмена форма, не е подписан и не изразява волята на съда по начин, който позволява да се изведе, включително и чрез тълкуване на нейното съдържание, каквато хипотеза не е налице в разглеждания случай, още повече, че касаторът не изложил такива съображения. Няма данни по делото въззивното решение да е постановено от незаконен състав. Освен това касаторът не навежда конкретни основания, въз основа на които да се счете, че съдът при формиране на своята воля не бил независим и безпристрастен /действал е предубедено или е воден от предразсъдъци/. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса за задължението на съда да се отстрани от разглеждане на делото съгласно чл. 22 ГПК, тъй като по този въпрос съдебната практика е уеднаквена, като с решение № 120 от 13.04.2011 г. на ВКС, III г. о. по гр.д. № 1333/2010 г. е прието следното: „В случай, че съдебният състав не приеме направения отвод, но не изпълни изискването на закона в този случай да се произнесе по искането за отвод на съдебния състав, не е налице порок на съдебното решение – основание за касационното му обжалване, поради допуснато съществено нарушение на посоченото съдопроизводствено правило по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, тъй като допуснатото процесуално нарушение не е относимо към правилността на постановеното от съдебния състав решение“.
Съдът е съобразил установената практика, че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доводи и възражения на страните, както и всички събрани по делото доказателства, които са относими към релевантните за изхода на спора факти. Доказателствата следва да бъдат обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност, като съдът не може да основе изводите си по съществото на спора на произволно избрани от него доказателства. Предметът на делото е спорното материално субективно право – претендирано или отричано от ищеца право, индивидуализирано от основанието и петитума на иска. Каква е правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Ищецът не е длъжен да сочи претендираното от него правно естество на правото, т.е. да квалифицира правото. Достатъчно е с исковата молба да индивидуализира спорното право, чрез спорен предмет/основание на иска/ и посочване в какво се състои искането/петитум/. Правната квалификация се определя от съда, а посочената от страната правна квалификация не е задължителна за съда. В случаите, когато съдът е разгледал наведените от ищеца като основание на иска факти, но е определил погрешно правната квалификация на иска, той не е разгледал непредявен иск и не се е произнесъл недопустимо, а е допуснал нарушение на материалния закон, което обуславя неправилност на решението му. В случая въззивният съд е съобразил задължението си, че съгласно чл. 268, ал. 1 ГПК той докладва жалбите и отговорите: в коя част е обжалвано решението, кои правни въпроси във връзка с неговата валидност и допустимост се поставят (за това той следи служебно), какви оплаквания за неправилност са направени и какви пороци е поискано да бъдат отстранени. В тази връзка въззивният съд дава указания на страните във връзка с проверката на валидността и правилността на обжалваното решение и не дава указания във връзка с проверката на правилността му и поправянето на допуснати нарушения. По поставените въпроси за предпоставките за реализиране на деликтната отговорност и доказване на елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане, както и причинната връзка и претърпените вреди, не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд е приел, че не са налице всички елементи на фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, доколкото съдът е приел, че в случая липсва причинна връзка между дадените показания на ответника в наказателното производство и недопускането за съвместно разглеждане на гражданските искове на ищеца в него и постановяване на присъдата, както и че от доказателствата по делото не се установява неправомерното поведение на ответника – свидетел по наказателното дело, да е увредило ищеца, като е осуетило възможността да реализира правото си на обезщетение за претърпените при ПТП вреди.
На следващо място, се поставят и множество въпроси, за които се претендира, че въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, но по същество те представляват касационни основания, които не могат да бъдат разрешени в производството по селекция на касационните жалби. Касационните основания са уредени в разпоредбата на чл. 281 ГПК и представляват нищожност, недопустимост и неправилност на решението, поради което и всяко оплакване на страната, което цели да установи тези пороци на решението според основателността му, може да бъде ценено като касационно основание. Тази проверка обаче касационният съд може да извърши във фазата на разглеждане по същество на касационната жалба, която предпоставя, че касационното обжалване е било допуснато по съответния материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото, който е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, решаван е противоречиво от съдилищата или е значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Необходимо е да се посочи, че нито едно от поставените питания, не е съобразено с обвързващото тълкуване, дадено от ВКС в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК. Въпросът по чл. 280, ал. 1 ГПК, който е годен да послужи за основание да бъде допуснато касационно обжалване, следва да има процесуалноправно или материалноправно естество, а не да бъде твърдение за факт или оплакване за нарушения на съда, и да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. По този въпрос съдът трябва да се е произнесъл в мотивите си и даденото разрешение да е предопределило постановения от съда краен резултат на спора. С оглед постановките на соченото по-горе тълкувателно решение в процесуална тежест на касатора, съобразно принципа на диспозитивното начало в процеса, е да посочи обуславящия изхода на делото материалноправен или процесуалноправен въпрос, като Върховният касационен съд не разполага с правомощието да го изведе от съдържанието на касационната жалба, а само да го уточни или конкретизира. Въпросите от третата група по изложенията са свързани изцяло с приложението на правото на ЕС. Защитата на тези права, при евентуалното им нарушение се реализира, чрез установения от всяка държава процесуален ред за това. Съдът е обвързан от тези правила и не може да интерпретира същите свободно по своя преценка, с оглед международно правните актове, които уреждат основни права на лицата, но не и конкретна процедура за защитата им. В случая въззивният съд е разгледал предявения иск съобразно процесуалните норми на ГПК и не е нарушил нормите на чл. 1, чл. 20, чл. 21 и чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата за основните права в Европейския съюз.
Предвид на изложените по-горе съображения, не са налице и предпоставките по чл. 629 от ГПК за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности по повод на формулираните в касационна жалба петнадесет правни въпроса. На първо място липсва връзка между общностното право и приложимите за случая процесуални норми на вътрешното право. Правата по чл. 47, ал. 1 и ал. 2 от Хартата на основните права в ЕС са ясни като не изключват, а предпоставят уредба на начина на реализиране на тези права, чрез вътрешен нормативен акт, който в случая се явява ГПК. Разпоредбата на чл. 628 от ГПК поставя като условие за отправяне на преюдициално запитване преценката дали разпоредба на правото на ЕС, или на акт на негов орган е от значение за правилното решаване на спора. Следователно трябва да е налице преюдициалност, каквато в случая липсва. Оплакването на Н. М. Н., че като прилага вътрешното право, по оспорван от касатора начин, съдът накърнява негови основни права, само по себе си не може да бъде преценено като съдържателно основание за отправяне на преюдициално запитване за тълкуване на правото на ЕС. Следователно, в случая не са налице предпоставките на чл. 267 от Договора за функциониране на Европейския съюз затова, а именно тълкуването на разпоредба от правото на ЕС/ чл. 47 от Хартата на основните права в ЕС/ или тълкуването и валидността на акт на органите на ЕС, да е от значение за правилното решаване на делото, поради което същото следва да бъде оставено без уважение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 18.05.2017 г. и решение от 20.09.2017 г., постановени по в.гр.д. № 372/2016 г. по описа на Монтанския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 3283 от 19.07.2017 г. и по касационна жалба с вх. № 5196 от 16.11.2017 г., подадени от Н. М. Н. от [населено място].
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ искането по чл. 629 ГПК от Н. М. Н. за отправяне на преюдициално запитване до Съда на Европейските общности.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: