О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 694/09.10.2017 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на двадесет и седми септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр. д. № 1206 по описа за 2017 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 197/ 19.12.2016 г. по гр. д. № 483/ 2016 г., с което Окръжен съд – Сливен, като потвърждава решение № 39/ 30.06.2016 г. по гр. д. № 85/ 2014 г. на Районен съд – Котел, на основание чл. 135 ЗЗД обявява за недействителен спрямо М. П. В. и В. Д. М. договора по н. а. № 92/ 14.06.2012 г., с който Ц. Т. Х. е дарила на П. Т. Й. две гори в [населено място], общ. Котел.
Решението се обжалва от ответниците Ц. Х. и П. Й. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по въпросите:
1. Допустимо ли е съдът да изведе активната материална легитимация по иска по чл. 135 ЗЗД от вземане, различно от описаното в исковата молба?
2. Когато активната материална легитимация по иска по чл. 135 ЗЗД ищецът извежда с приемство в правата на купувача по предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот, достатъчно ли е продавачът по предварителния договор, който единият от ответниците, да е прехвърлил имота на другия ответник преди вписването на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, респ. на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, за да приеме съдът, че ищецът е увреден кредитор, а ответникът-продавач е знаел за увреждането?
3. В такава хипотеза длъжен ли е съдът да зачете задължителното действие на влязлото в сила решение, с което е отхвърлен искът с правна квалификация чл. 19, ал. 3 ЗЗД на купувача срещу продавача по предварителния договор?
4. Какво е значението на цесията на правата на продавача по предварителен договор, когато искът с правна квалификация чл. 135 ЗЗД е предявен от цесионера?
Касаторите считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК извеждат с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с приложени решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Въведените касационни основания са за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон (чл. 135 ЗЗД) и съществено нарушение на съдопроизводствените правила (чл. 297 ГПК). Претендират разноските по делото.
От ответниците по касация, ищците М. В. и В. М., не постъпва писмен отговор на жалбите.
Настоящият състав на Върховния касационен съд ги намира с допустим предмет. Въззивното решение е по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв. Надлежната процесуална легитимация е налице. Жалбите подават ответниците по уважения иск с правна квалификация чл. 135 ЗЗД. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, но сочените основания за допускане на касационния контрол липсват. Съображенията са следните:
В решението въззивният съд е приел, че М. В. и В. М. по договор за цесия от 21.08.2012 г. са кредитори на вземанията на цедента (третото за процеса лице Н. Б. Н.), възникнали с предварителния договор от 25.12.2007 г. за покупко-продажба на две гори в [населено място], общ. Котел на цена от 25 000 лв., по който цедентът е купувач, а касаторът Ц. Х. – продавач. За разлика от първата инстанция, въззивният съд е квалифицирал като неотносими възраженията на касатора Ц. Х., че предварителният договор й е непротивопоставим, тъй като е сключен от нейно име и сметка от лице без представителна власт, а като неоснователни оплакванията във въззивната жалба от касаторите, че неправилно (в противоречие със събраните доказателства и в нарушение на чл. 42, ал. 2 ЗЗД) първата инстанция е приела, Ц. Х. да е потвърдила този договор. Добавил е, че сезиран с искове по чл. 135 ЗЗД, а не с иск по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, той не следва да обсъжда тези възражения.
Въззивният съд е приел, че М. В. и В. М. са кредитори на Ц. Х. по предявените искове по чл. 135 ЗЗД по договора за цесия от 21.08.2012 г. Намерил е събраните доказателства в необходимата степен да сочат, че Ц. Х. е потвърдила сключения за нея като продавач предварителен договор (разписката от 28.12.2007 г. за получена от мнимия пълномощник цена по този договор, като автентичността на документа е доказана чрез заключенията на допуснатите и изслушани съдебно-графологически експертизи). Приел е също, че Ц. Х. е уведомена за цесията от кредитора-купувач, който е продал своите вземания по предварителния договор на М. В. и на В. М. (чл. 99, ал. 4 ЗЗД).
Въззивният съд е приел също, че договорът по н. а. № 92/ 14.06.2012 г. ги уврежда, доколкото ответника по иска по чл. 135 ЗЗД Ц. Х. е дарила горите на другия ответник, П. Й. и знае, че с дарението се разпорежда с правото си на собственост и осуетява изпълнението на поетото с предварителния договор обещание да ги прехвърли на цедента. Въззивният съд достига до извода, че оплакванията във въззивната жалба от касаторите са неоснователни, материалноправните предпоставки на исковете по чл. 135 ЗЗД са осъществени и е длъжен да потвърди първоинстанционното решение, с което са уважени.
Касационният състав не намира да е включен в предмета на делото първият повдигнат (процесуалноправен) въпрос. Материалната легитимация по исковете по чл. 135 ЗЗД ответниците по касация са обосновали с твърденията, че са кредитори на вземанията на третото за процеса лице, възникнали от качеството му на купувач по предварителен договор от 25.12.2012 г., продадени им с договора за цесия от 21.08.2012 г., а цесията е породила действие за ответницата Ц. Х.-продавач по предварителния договор поради съобщаването й от цедента. Това е и материалната легитимация, установена от въззивния съд. По този процесуалноправен въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
Вторият (материалноправен) въпрос, повдигнат от касаторите, е включен в предмета на делото и обуславя решението. Въззивният съд обаче го разрешава съответно на константната практика по тези дела. Според нея, когато увреждащото кредитора действие е безвъзмездно, за фактическият състав на Павловия иск е достатъчно знанието на длъжника за увреждането, не и на лицето, което се облагодетелства от безвъзмездния акт (на другия касатор-ответник по иска по чл. 135 ЗЗД). Константна е и практиката, че когато качеството на кредитор по този иск ищецът обосновава от предварителен договор, по който е купувач, неговият длъжник, продавачът по предварителния договор, знае за увреждането, тогава когато е прехвърлил недвижимия имот на другия ответник по иска преди вписването на исковата молба по чл. 135 ЗЗД, респ. на исковата молба по чл. 19, ал. 3 ЗЗД. Приложената от касатора съдебна практика не противоречи на константната, настоящият състав я споделя и не сезира основание да я променя. По втория въпрос е изключено всяко допълнително основание от чл. 280, ал. 1, т. т. 1 – 3 за допускане на касационния контрол.
Третият процесуалноправен въпрос е включен в предмета на делото, но той не обуславя въззивното решение. Действително още пред първата инстанция по делото е приложено влязло в сила решение, с което са отхвърлени исковете на ответниците по касация срещу касаторите да бъде обявен за окончателен предварителния договор от 25.12.2012 г. Решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД е описано, но не е обсъдено в първоинстанционното решение по настоящото дело. Във въззивната жалба касаторите не въвеждат конкретни оплаквания за това. Прилагайки своите правомощия по чл. 271, ал. 1, изр. 1, вр. чл. 269 ГПК, въззивният съд не обсъжда (също) значението на решението по чл. 19, ал. 3 ЗЗД за настоящия спор. Неговата дейност съответства на тълкуването в т. 1 ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/ 2013 г. ОСГТК на ВКС. За необсъденото (влязло в сила) решение оплакване във въззивната жалба няма. Задължение на съда да зачете неговото действие може да възникне при обсъждането на предвиденото в чл. 297 ГПК. Нормата е процесуална, а не материалноправна. Следователно при липса на оплакване в жалбата, въззивният съд е нямал задължението да проведе точното приложение на императивната процесуалноправна норма. И по този въпрос е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
То липсва (изключено е) и по четвъртия повдигнат от касаторите въпрос. Правният въпрос, който осъществява общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускането на касационното обжалване на решението, следва да е включен в предмета на делото и да обосновава изводите на въззивния съд. Изразяването му в прекалено частна (по конкретното дело и/ или решение) формулировка го свежда до оплакване за правилността на решение, т. е. до касационно основание (чл. 281 ГПК). В предварителната фаза по селекция на жалбата Върховният касационен съд не обсъжда касационните оплаквания (ТР № 1/ 19.02.2010 г. ОСГТК на ВКС). Следователно прекалено частната формулировка изначално изключва основанието от чл. 280, ал. 1 ГПК. Максималното обобщаване на правния въпрос обаче също изначално го изключва. При такова (в максимална степен) обобщаване е необосновима връзката между въпроса и конкретното дело и решение, а дейността по селекция на касационната жалба, подготвя следващата, в която Върховният касационен съд, обсъждайки правилността на въззивното решение по заявените касационни основания, извършва казуално, а не нормативно тълкуване на приложените и/ или приложими да решаването на спора правни норми (материални и/ или процесуалноправни). Общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК е изключено и тогава когато формулировката изисква с отговора Върховният касационен съд да проведе тълкуване на приложимата и/ или приложена по спора правна норма чрез задаване на възможните примери, включени в нейния регулативен потенциал. Всяко тълкуване чрез примери, включително казуалното, изначално генерира опасността да бъде неизчерпателно, а с това – е негодно да изясни съдържанието на нормата.
Последният повдигнат от касаторите въпрос е прекалено обобщен, а това изключва възможността настоящият състав да прецени неговата връзка с предмета на делото и с въззивното решение. Следователно по него е изключено общото основание от чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационния контрол.
При този изход на производството и по аргумент от обратното на чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касаторите остават направените от тях пред настоящата инстанция разноски.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 197/ 19.12.2016 г. по гр. д. № 483/ 2016 г. на Окръжен съд – Сливен.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.