О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 181
София, 14.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3762/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от С. А. Г. против решение № 302/03.07.2017г., постановено от Смолянския окръжен съд по гр. д. № 186/2017г., с което е потвърдено решение № 93 от 06.03.2017г. на Смолянския районен съд, постановено по гр.д. № 930/2016г., изменено по реда на чл. 248 ГПК с определение № 294/12.04.2017г., което са отхвърлени предявените от С. А. Г. срещу „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП /ЮЦДП С. обективно съединени искове с правно основание чл. 422, вр. с чл. 415 ГПК за признаване за установено между страните съществуването на вземането на ищеца по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК № 434/02.09.2016г. по ч.гр.д. № 789/2016г. на СмРС за сумата от 12 013,38 лв. без ДДС за осъществяване на процесуално представителство на Държавно горско стопанство – К., чийто правоприемник е „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП, в производството по гр. д. № 825/2010г. на ВКС, I г.о., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2016г. и сумата от 12 013, 38 лв. без ДДС за осъществяване на процесуално представителство на Държавно горско стопанство-К., чийто правоприемник е „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП, в производството по гр. д. № 1821/2011г. по описа на Окръжен съд-Пловдив, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 31.08.2016г., както и извършените разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 789/2016г. по описа на СмРС в размер на 1 130,54 лв. и в частта за разноските като С. А. Г. е осъден на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП С. сумата от 300 лв. – разноски за юрисконсултско възнаграждение пред първа инстанция и разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лв. за втората инстанция.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материални и процесуални норми и необоснованост – основания по чл. 281,т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и уважаване на предявените искове.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържа основанието по чл.280 ал.1 т. 1 ГПК по следните въпроси: 1./ „Необходима ли е предварителна уговорка между адвокат и клиент при договор за правна помощ и процесуално представителство пред граждански съд, като условие за дължимост на адвокатско възнаграждение, или такава уговорка не е необходима?“, 2./ „Отказът от субективно право на адвокатско възнаграждение следва ли да бъде извличан от конклудентни, подразбиращи се изявления, респективно по пътя на разширителното им тълкуване, или същият следва да бъде ясен, недвусмислен, конкретен с явно и пълно посочване на правото си на вземане, от което адвокатът се отказва?“, 3./ „Погасява ли се непредявената част от правото на вземане по договор за правна помощ и процесуално представителство между адвокат и клиент, при частично предявяване на претенциите пред съда от адвоката – не за всички инстанции, а само за част от тях?“, 4./ Има ли вземане адвокатът за явяване пред всяка една съдебна инстанция, независимо от техния брой и повтаряемост?“. Като допълнителна предпоставка за допускане на касационно обжалване касаторът поддържа наличието на противоречие на правното разрешение, дадено от въззивния съд, с решение № 224/11.07.2011г. по гр.д. № 371/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 127/27.04.2016г. по гр.д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос; с решение № 186/19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на ВКС, IV г.о., по втория въпрос, с т.1 от ТР № 1/2001г. по гр.д. № 1/2001г. на ОСГК на ВКС и решение № 33/25.03.2013г. по т.д. № 140/2012г. на ВКС, I т.о. и решение № 610/09.12.2008г. по т.д. № 391/2008г. на ВКС, I т.о. по третия въпрос и с решение № 409/02.12.2014г. по гр.д. № 2667/2013г. на ВКС, IV г.о. по четвъртия въпрос от изложението.
Ответната страна „Южноцентрално държавно предприятие“ ДП С. изразява становище за липса на основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, а по същество за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Същата е подадена преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
За да постанови обжалваното решение въззивният е приел за установено от фактическа страна, че по иск с правна квалификация чл.97, ал.1 ГПК /отм./ на Държавно горско стопанство/ДГС/ – К. срещу [община] било образувано гр.д № 265/2007 г. по описа на ПлРС; че предявеният иск бил уважен с решение № 83/05.06.2007 г. на ПлРС, което било обезсилено с решение № 384/13.03.2008 г. и делото било върнато за ново разглеждане за произнасяне по предявения иск, което решение не било допуснато до касационно обжалване с определение № 144/29.12.2008 г. по гр.д № 4042/2008 г. по описа на ВКС; че при новото разглеждане на иска било образувано гр.д. № 298/2009г. по описа на ПлРС, в производството по което ищецът С. Г. бил упълномощен от праводателя на настоящия ответник по силата на пълномощно от 06.04.2009 г. с договор за правна помощ към него от същата дата; че в договора в частта за възнаграждението на адвоката било отбелязано, че същото ще се договори с допълнителен договор съгласно нормативните актове; че предявеният иск бил отхвърлен с решение на РС-Пловдив № 1938/10.07.2009 г., което било обжалвано с жалба, подадена чрез адв. Г., по повод която било образувано в.гр.д № 2526/2009 г. на ПлОС, който с решението № 2093/17.12.2009 г. обезсилил първоинстанционното решение и прекратил производството; че същото било обжалвано отново от адв. Г. пред ВКС, като в приложения списък на разноските не било посочено възнаграждение на адвоката, а само платената сума за държавна такса по жалбата; че с решение № 264/27.06.2011 г. по гр.дело № 825/2010 г. на ВКС е отменено решението на ПлОС и делото е върнато на същия съд за ново разглеждане от друг състав; че при повторното въззивно разглеждане по образуваното в.гр.дело № 1821/2011 г., по описа на ОС-Пловдив, с решение от 07.12.2011 г. е отменено решението на ПлРС и предявеният иск е уважен; че по подадената срещу него касационна жалба на [община] не е допуснато касационно обжалване с определение от 21.02.2013 г. по гр.д. № 276/2012 г. на ВКС; че на 12.04.2013 г., след приключване на всички изброени дела, ищецът е изпратил отчет до директора на ЮЦДП-С., в който се описва извършената работа по делата и се отправя покана да му се заплати адвокатско възнаграждение в размер общо на 140 110,56 лв. за трите инстанции – районен, окръжен и касационен съд, без ДДС, като в отчета се сочи, че при материален интерес от 2 312 676 лв. възнаграждението за една инстанция е в размер на 46 703,52 лв. или сумата от 140 110,56 лв., представлява сбор от възнагражденията по три дела; че с решение по т.3.1/12.12.2013 г. по Протокол № 24/12.12.2013 г. АдвС-П. е определено на Г. минимално адвокатско възнаграждение, както следва: 46 703,52 лв. без ДДС за защита по в.гр.д. № 2526/2009 г. на ОС-Пловдив и 46 703,52 лв. без ДДС за защита по гр.дело № 276/2011 г. на ВКС, а с решение по т.3.1 от 26.06.2014 г. по протокол № 14/26.06.2014 г. за защита по гр.д. № 289/2009 г. на РС-Пловдив – 46 703.52 лв. без ДДС; че било образувано гр.дело № 36/2014 г., по описа на Смолянския окръжен съд по искове на настоящия ищец по чл.422, ал.1 ГПК за признаване за установено спрямо настоящия ответник, че съществуват вземанията на Г. по заповед за изпълнение № 149/12.03.2014 г. по ч.гр.дело № 262/2014 г. на СмРС, а именно: 93 407,04 лв., от които 46 703,52 лв. възнаграждение за представителство на ДГС-К. по в.гр.дело № 2526/2009 г. на ПлОС, и 46 703,52 лв. възнаграждение по гр.д. № 276/2012 г. на ВКС, като с решение № 436/31.10.2014 г. СмОС е уважил иска; че на 21.11.2014 г. е сключено между ищеца и ЮЦДП-С. споразумение № 70 от 21.11.2014 г., с което страните се съгласяват, че към датата на подписването му ЮЦДП – С. дължи по описаните там съдебни дела на ищеца сума от общо109 428,63 лв., която включва: присъдената от СмОС по гр.дело № 36/2014г. главница от 93 407,04 лв. без ДДС; разноски по същото гр.дело в размер на 5 118,15 лв., определени с решението по същото дело; разноски в размер на 4 218,14 лв. по същата заповед за изпълнение по ч.гр.дело № 262/14 г. на СмРС и 6 685,30 лв. законна лихва върху главницата от 93 407,04 лв. за периода 10.03.2014 г. – 21.11.2014 г., като са уговорени срокове за плащане на цялата сума; че цялата сума по него, заедно с 7885,73 лв. ДДС, е изплатена на ищеца; че на 30.04.2015 г. между същите страни е образувано и друго дело – търг.дело № 30/2015 г. пред СмОС по иск на Г. по чл.422, ал.1 ГПК срещу ЮЦДП-С. за признаване съществуването на вземане му за адвокатско възнаграждение за защита по гр.дело № 298/2009 г. на ПлРС, за което е издадена в негова полза заповед за изпълнение № 116/27.03.2015г. по ч.гр.д.№ 207/2015 г. на СмРС, въз основа на решение на АдвС-П., който иск е уважен с решение № 409/23.07.2015 г. по това търг.дело № 30/2015 г. СмОС за сумата 46 703,52 лв., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.03.2015 г. до окончателното изплащане на задължението и съдебни разноски в размер на 1 914,08 лв.; че с решение № 397/11.12.2015 г. по в.т.дело № 656/2015 г. Апелативен съд-П. решението на СмОС в обжалваната част е потвърдено, но с решение № 208/29.06.2016 г. по гр.д. № 1261/2016 г. ІV г.о. на ВКС се отменя решението на апелативния съд, вместо което се признава за установено по реда на чл.422, ал.1 ГПК, че в полза на С. Г. съществува вземане към ЮЦДП-С. за сумата от 12 013,38 лв., до размера на която е издадена заповед за изпълнение, ведно със законната лихва върху тях, считано от 20.03.2015 г. до окончателно плащане, доколкото цената на предявените обективно съединени искове се определя въз основа на данъчните оценки на имотите, по правилото на разпоредбата на чл. 55, ал.1, б.”б” ГПК /отм./, т.е. ? от данъчната оценка на недвижимия имот и общата цена на предявените искове е в размер на 578 169 лева, поради което дължимото адвокатско възнаграждение, изчислено на основание чл.7 от Наредба № 1 от 09.07.2004 г. във вр. чл.36, ал.З ЗА е в размер на 12 013,38 лв.; че срещу решенията по двете дела – гр.д. № 36/2014 г. и търг.дело № 30/2015 г. на СмОС, са подадени молби до ВКС за отмяна по реда на чл.303 ГПК, съответно от ЮЦДП-С. и от С. Г. с твърдения за противоречия между решенията по тях, производствата, по които били спрени до приемане на тълкувателно решение по т.д. № 7/2014г. на ОСГТК на ВКС.
От правна страна въззивният съд обосновал, че договорните отношения между адвоката и клиента се определят като такива по договор за поръчка. Съобразил е обстоятелството, че довереникът в изпълнение разпоредбите на чл.284-287 ЗЗД е дал отчет на доверителя и ясно и недвусмислено е изразил волята си, формирана след приключване на последното производство във ВКС-по гр.д. № 276/2012 г., че му се дължи и иска да му се заплати възнаграждение като адвокат за защита за трите инстанции – районен, окръжен и касационен съд, без да му се дължи отделно възнаграждение за другите разглеждания на делото във въззивната инстанция – по в.гр.д.№ 1821/2011 г. на ОС-Пловдив и в касационната – по гр.д. № 825/2010 г. на ВКС. Прието е, че за реализиране на тези претенции са водени гр.д. № 36/2014 г. и т.дело № 30/2015 г. на ОС-Смолян и с решенията по тези дела и изпълнението на споразумението от 21.11.2014 г. са разрешени споровете относно възнагражденията на Г. за защита по гр.дело № 298/2009 г. на РС-Пловдив/по търг.дело № 30/2015 г. на СмОС/ и дори са платени възнагражденията за въззивното производство пред ОС-Пловдив и касационното пред ВКС/гр.дело № 36/2014 г. на СмОС/. Констатирано е, че предявените с исковата молба по гр.дело № 36/14 г. на СмОС претенции за по 46 703,50 лв. са за възнагражденията, които се дължат на Г. изцяло за участието му във въззивното и в касационното производства, макар да са посочени номерата само на делата № 2625/2009 г. на ОС-Пловдив и № 276/2012 г. на ВКС. Съдът е изложил съображения, че и при предходната редакция на чл.2 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, при чието действие е сключен договорът за правна помощ и са приключили инстанционните производства между държавата и [община], не е съществувала пречка на Г. да се дължи отделно възнаграждение, и при повторно разглеждане на делото в една и съща инстанция, ако това е уговорено между страните, макар и без точно определен размер. В случая, обаче, подобно съглашение между тях липсвало, поради което и Г. претендира по посочените дела на СмОС и в своя отчет само за еднократни възнаграждения по трите производства, а не за всяко отделно въззивно и касационно дело, като исковете му са уважени.С оглед на това предявените в настоящото производство искове са приети за неоснователни. Въззивната инстанция е споделила изводите на районния съд за неоснователност на възражението за погасяване по давност на исковете и е препратила към тях на основание чл.272 ГПК. Съдът е приел, че исковете не са предявени като частични. Съображенията в подкрепа на този извод са, че в исковата молба няма подобни твърдения. Едва с молба-становище вх.№ 9987/19.12.2016 г. ищецът на основание чл.214, ал.1 ГПК, без да изменя основанието, е направил изменение на размера на исковете, като същите да се считали за частични – за всяка инстанция дължимата сума за главница била 46 703,50 лв. без ДДС, а по делото са предявени частично сумите от по 12 013,38 лв. без ДДС, което неправилно било прието с протоколно определение от заседанието на 22.12.2016 г. на СмРС. В заявлението за издаване заповедта за изпълнение по ч.гр.дело № 789/2016 г. на СмРС нямало твърдение, че претенциите са частични, а решението на АдвС-П., на което са основани същите, определя размерите от по 12 013,38 лв., без те да са „частични“, като с него молбата на ищеца е изцяло уважена – т.е. самият той е поискал да му се определят именно по 12 013,38 лв. възнаграждения, за които не сочи да са частични. Въззивният съд приел, че определението, с което е допуснато изменението е постановено в нарушение на приетото в мотивите към т.11б от ТР № 4/2014 г. на ОСГТК на ВКС и същевременно със съдебната практика, според която цената на иска и предмет на производството е заявената част и изменение по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК е възможно чрез увеличаване или намаляване на първоначално заявения, като частичен иск, размер, но последващо волеизявление, че искът е предявен като частичен е недопустимо да се разглежда като вид уточнение на иска или като изменение на иска по чл. 214, ал. 1, изр. 3, предл. 1 ГПК. Въззивният съд е приел, че доколкото първоинстанционният съд се произнесъл по исковете като предявени за искания размер, без да посочва, че са частични в диспозитива и мотивите, то постановеното решение е правилно и е преодоляно допуснатото процесуално нарушение.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, по сочените от касатора основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, намира следното :
Първият поставен от касатора въпрос „Необходима ли е предварителна уговорка между адвокат и клиент при договор за правна помощ и процесуално представителство пред граждански съд, като условие за дължимост на адвокатско възнаграждение, или такава уговорка не е необходима?“ е обуславящ решаващите изводи на съда и е налице и поддържаното основание по чл.280 т.1 ГПК – правното разрешение на въззивния съд противоречи на правното разрешение на въпроса, дадено с приложените към изложението актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК – № 224/11.07.2011г. по гр.д. № 371/2010г. на ВКС, IV г.о. и решение № 127/27.04.2016г. по гр.д. № 5964/2015г. на ВКС, IV г.о.
Обуславящ решаващите изводи на съда е и вторият правен въпрос, поставен с изложението, а именно – „Отказът от субективно право на адвокатско възнаграждение следва ли да бъде извличан от конклудентни, подразбиращи се изявления, респективно по пътя на разширителното им тълкуване, или същият следва да бъде ясен, недвусмислен, конкретен с явно и пълно посочване на правото си на вземане, от което адвокатът се отказва?“ . Даденото от въззивния съд правно разрешение на този въпрос противоречи на разрешението, дадено с решение № 186/19.06.2013г. по гр.д. № 927/2012г. на ВКС, IV г.о.
Налице са предпоставките на чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационното обжалване и по въпрос № 4 от изложението – „Има ли вземане адвокатът за явяване пред всяка една съдебна инстанция, независимо от техния брой и повтаряемост?“ поради противоречие на въззивното решение с приетото в решение № 409/02.12.2014г. по гр.д. № 2667/2013г. на ВКС, IV г.о.
Останалият въпрос – №3 от изложението, не е обуславящ решаващите изводи на съда и не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Съдът не е обосновал извод за неоснователност на претенцията поради погасяването й по давност. Напротив съдът изрично е посочил в решението си, че счита това възражение на насрещната страна за неоснователно. Същевременно предявените искови претенции в настоящото производство не са заявени като частични. Поради това във връзка с този въпрос не е налице основание за допускане на касационното обжалване.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 302/03.07.2017г., постановено от Смолянски окръжен съд по гр. д. № 186/2017г.
УКАЗВА на касатора С. А. Г. в едноседмичен срок от съобщението да представи в деловодството на съда вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 480,54лв., както и, че при неизпълнение в срок, касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
След представяне на вносния документ делото да се докладва на председателя на ІІІ ГО за насрочване. При неизпълнение на указанието в срок – делото да се докладва на съдията – докладчик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: