6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 605
София, 23.07.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на десети април две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4908/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Б. В. Ч., подадена чрез адв. А. Б. от САК, срещу въззивно решение № 2252 от 24.08.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 807/2018 г., с което е потвърдено решение № 6450 от 20.09.2017 г. по гр. д. № 18603/ 2014 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени като неоснователни предявените от Б. В. Ч. срещу И. Л. Л. и И. Л. Л. искове по чл.26, ал.1. пр.3 ЗЗД за прогласяване нищожност на договор за покупко-продажба на недвижим имот, обективиран в нот. акт № 6, рег. № 29822/19.09.2014 г. на нотариус Р. Д. с район на действие – СРС, вписан в регистъра на НК на РБ под № 274, с който продавачът И. Ц. М., действащ чрез своя пълномощник И. Л. Л., е продал на купувача И. Л. Л. следния недвижим имот: поземлен имот с площ от 206 кв.м., съставляващ част от УПИ IX-182 от кв.197 по плана на [населено място], м. П. – Редута, целият с площ от 365 кв.м., при съседи: улица, УПИ VIII-181, УПИ Х-185, УПИ X.-183 заедно с всички подобрения и приращения върху имота за сумата 26 400.10 лв., поради накърняване на добрите нрави; искове по чл.42, ал.2 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба поради липса на представителна власт; искове по чл. 40 ЗЗД за прогласяване нищожност на договора за покупко-продажба, поради договаряне във вреда на представлявания между представителя и лицето, с което е договарял. С първоинстанционното решение ищецът е осъден да заплати на основание чл.78, ал.3 и ал.4 ГПК, в полза на И. Л. Л. сумата 2000 лв. и в полза на И. Л. Л. сумата 3000 лв. – сторени разноски за адвокатско възнаграждение за първата инстанция. С обжалваното решение в тежест на ищеца са възложени сторените разноски пред въззивна инстанция от И. Л. Л. за адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лв..
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се и оплакване за очевидна неправилност на решението. Отправеното до съда искане е за отмяна на въззивното решение и уважаване на предявените искове, както са заявени.
В съдържащото се в жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по следните материалноправни въпроси: 1.) „Нищожно ли е на основание чл. 42, б „в“ ЗН, първо предложение, завещание, което е направено, както заради вече положени грижи за завещателя, така и с оглед на бъдещи грижи, които ще бъдат евентуално полагани за него до края на живота му?“, 2.) „Може ли в такъв случай, при тълкуване волята на завещателя, да се приеме, че единственият мотив за съставяне на завещанието противоречи на закона, тъй като нарушава принципа за безвъзмездност на завещателното разпореждане?“, 3.) „Един или повече са мотивите за извършване на завещанието, когато същото е направено, защото вече са положени и се полагат грижи за завещателя към момента на съставяне на завещанието, а и завещателят разчита и за в бъдеще да се полагат грижи за него?“, 4.)„Може ли да се приеме за вменено на наследника по завещание категорично и ясно задължение от страна на завещателя за полагане на грижи за в бъдеще, когато завещателят е употребил израза „разчитам“? Когато мотивите са повече от един достатъчно ли е само един от тях да не противоречи на закона, обществения ред и добрите нрави, за да бъде завещанието действително?“. Поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК се обосновава с противоречието на въззивното решение с решение № 745 от 13.01.2011 г. по гр.д. № 79/2010 г. на ВКС и с решение № 122 от 03.06.2013 г. по гр.д. № 902/2012 г. на ВКС.
Касторът поддържа, че липсата на съдебна практика по въпросите, свързани с приложението на нормата на чл. 42, „в“ ЗН, предл. второ, обоснова допускането на касационно обжалване, тъй като произнасянето на касационната инстанция ще бъде от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Основанието по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК се поддържа по въпросите: 1.)„Когато завещателят извършва завещанието с мотиви, че се грижат за него и разчита да се грижат и за в бъдеще за него възможно ли е така мотивираното завещание да бъде нищожно едновременно и по двете предложения на чл. 42, б. „ в“ ЗН? Възможно ли е мотивът „ и разчитам за в бъдеще да се грижат за мен“ да представлява мотив за извършване на завещанието по първото предложение и едновременно с това да се явява тежест по второто предложение на нормата на чл. 42, б. „в“ ЗН? Възможно ли е тежест в завещание да се изпълнява преди настъпване на смъртта на завещателя? Възможно ли е тежестта в завещанието да се състои в извършване на неограничени по обем и по време еднотипни и ежедневни действия, каквито са грижите, полагани за едно лице до настъпване на смъртта му?“.
Счита, че в противоречие със съдебната практика на ВКС въззивният съд се е произнесъл по следните процесуалноправни въпроси: 1.) „При констатиране на фактически и/или правни обстоятелства по делото, които налагат служебно прилагане на императивна материалноправна норма, неприложена от първоинстанционния съд, с оглед спазване на принципите на състезателност и равнопоставеност, въззивният съд следва ли да уведоми страните за това, като им даде възможност да изразят становище по обстоятелствата и по прилагането на нормата?“, 2.)„Когато съдът служебно прилага императивна норма, той длъжен ли е да изложи мотиви – тези негови действия от какво са обусловени, коя е прилаганата императивна материалноправна норма и защитата на какъв обществен интерес изисква тази намеса?“, 3.)„Интересът за пълнолетно физическо лице, свързан с недействителността на едностранна правна сделка от категорията на тези ли е, за които съдът следва служебно да следи и да прилага императивна правна норма?“, 4.) „В правомощията на въззивния съд ли е да осъществява служебно, при липса на възражение от заинтересованата страна, проверка за валидността на завещателно разпореждане, без за обоснове какъв обществен интерес налага това?“. Позовава се на решение № 145 от 01.12.2017 г. по т.д. № 2587/2016 г. на ВКС, I т.о., решение № 253 от 22.03.2018 г. по т.д. № 682/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 240 от 13.10.2014 г. по гр.д. № 3144/2014 г. на ВКС, решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о.
Ответната страна по жалбата И. Л. Л., в писмен отговор, подаден чрез адв. Р. Д. от САК, изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
Ответната страна по жалбата И. Л. Л., в писмен отговор, подаден чрез адв. А. А. от САК, също изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел за неправилен извода на първостепенния съд, че ищецът е активно-материалноправно легитимиран по предявените от него искове, но не се установили твърденията му за недействителност на атакуваната сделка на посочените основания. Обосновал е, че съгласно правомощията му като въззивна инстанция според нормативната уредба – ГПК, в сила от 01.03.2008г., служебно следва да извърши проверка на правилността на решението само по отношение на приложението на императивните материалноправни норми, защото прилагането на тези норми е в обществен, а не в личен интерес и поради това не може да зависи от волята на страните. В конкретния случай първоинстанционният съд не е взел предвид, че е налице нарушение на императивна материално правна норма – чл. 42, б. „в“ Закон за наследството, предвиждаща че завещателното разпореждане е нищожно, когато то или изразеният в завещанието мотив, поради който единствено е направено разпореждането, са противни на закона, на обществения ред и на добрите нрави; като същото важи и когато условието или тежестта са невъзможни. Разяснил е, че завещанието е недействително, когато волята на завещателя е мотивирана от желанието да бъде гледан и издържан той до края на живота си от лицето, на което завещава. Посочил е, че завещанието е лично, безвъзмездно, едностранно волеизявление, направено в установената от закона форма и когато от волята на завещателя, изразена в неговото съдържание, се установи, че мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен под формата на условие или тежест, не е да се надари лицето-бенефициер, а да му се вмени едно задължение за бъдещи грижи и издръжка по отношение на завещателя или на трето лице, то такова саморъчно завещание е нищожно като противно на закона и не може да легитимира бенефициера като единствен собственик на имуществото. Въззивният съд е пояснил, че чл. 17, ал. 1 ЗН допуска завещание под условие или тежест, но те, както условието, така и тежестта, трябва да се изпълнят след смъртта на завещателя, а не приживе, като валидността на завещанието се определя към момента на откриване на наследството.
В конкретния случай, саморъчно завещание от 29.06.2011 г., с което ищецът се легитимира като собственик на процесния имот, предмет на атакуваната разпоредителната сделка, е прието за недействително, тъй като мотивът за извършване на завещателното разпореждане, изразен категорично, не е да се надари лицето, а да му се вменят задължения за бъдещи грижи. В този смисъл, то не е направено в израз на благодарност или други морални причини, а при една очаквана бъдеща възмездна престация, насочена към грижи за завещателя, които са с материален израз. Прието е, че това противоречи на безвъзмездния характер на завещанието като едностранна сделка и затова същото е нищожно, на основание чл. 42, б. „в“, предл. първо от ЗН. Допълнено е, че завещанието е нищожно и на основание чл. 42, б. „в“, предл.последно от ЗН, защото задължението, установено в саморъчното завещание, съставлява невъзможна тежест.
Въззивният съд е обосновал, че възражението за нищожност на завещанието, като деривативно придобивно правно основание, е било релевирано от ответниците в хода на първоинстанционното производство, макар и непрецизно формулирано, доколкото те са оспорвали „активната процесулноправна и материалноправна легитимация“ на ищеца, който се е легитимирал като собственик въз основа на завещанието от 29 юни 2011г. Обосновано е, че дори и да не е направено това възражение, то съобразно т.2 от ТР №1 от 09.12.2013г. по тълк.д. №4 ОСГТК на ВКС въззивният съд може и служебно да се произнесе.
В заключение е посочено, че ищецът не е активно материално-правно легитимиран да предяви процесните искове, поради което е безпредметно да се обсъждат останалите въпроси, свързани с недействителността на процесната сделка, както събраните във връзка с тези искове доказателства, тъй като същите се явяват ирелевантни.
При тези фактически и правни изводи на въззивния съд, настоящият състав на Върховния касационен съд намира, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по поставения въпрос: „За правомощието на въззивния съд да осъществява служебно, при липса на възражение от заинтересованата страна, проверка за валидността на завещателно разпореждане, без да обоснове какъв обществен интерес налага това?“.Поставеният процесуалноправен въпрос обуславя изхода на делото и крайните изводи на въззивния съд и е разрешен в противоречие със съдебната практика на ВКС, формирана с цитираното решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ІV г.о., според която „съдът не може да осъществява служебно и без възражение от заинтересованата страна контрол върху валидността на завещателно разпореждане, без да обоснове неговата несъвместимост с обществения ред“.
Чрез поставянето на останалите въпроси не се обосновава поддържаното основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК – не е налице твърдяното противоречие със съдебната практика на ВКС. Не е налице и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – разрешен от въззивния съд правен въпрос, обусловил изхода на спора, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон.
Не е налице и поддържаното основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК. Въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2252 от 24.08.2018 г. на Софийския апелативен съд, постановено по в.гр.д.№ 807/2018 г.
УКАЗВА на Б. В. Ч. да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 994,78 лева, в едноседмичен срок от получаване на съобщението за настоящото определение и да представи в същия срок платежен документ за внесената държавна такса.
Делото да се докладва на председателя на ІII г. о. на ВКС за насрочване след представяне на документ за внесена държавната такса, а в противен случай делото да се докладва на съдията – докладчик за прекратяване на производството.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: