5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 472
С., 11.06. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4257/2018 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Народно читалище „Заря-1900“, представлявано от председателя А. П. Л., подадена чрез адв. Р. И. от АК- Велико Т., срещу въззивно решение № 301 от 12.07.2018 г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 357/2018 г., с което е потвърдено решение № 142 от 21.03.2018 г., постановено по гр. дело № 2226/2017 г. на Горнооряховския районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от П. В. Д. срещу Народно читалище „Заря-1900“ иск по чл. 213, ал.2 КТ за сумата от
6087,75 лв., представляваща обезщетение за периода 01.08.2016г. – 01.09.2017г., през който е траело трудовото правоотношение между страните, но ищцата не е допускана на работа, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на завеждане на исковата молба -11.10.2017г. до окончателното й изплащане, и в тежест на ответника са възложени сторените в производството разноски. С въззивното решение Народно читалище „Заря-1900“ е осъдено да заплати на П. В. Д. разноски за въззивната инстанция в размер на 650 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1 т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявения иск, алтернативно за връщане на делото на въззивния съд за извършване на нови съдопроизводствени действия.
В приложеното към жалбата изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие със съдебната практика на ВКС по процесуалноправния въпрос: „Длъжен ли е съдът да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“ За да обоснове твърдяното противоречие се позовава на решение № 445 от 02.11.2011 г. по гр.д. № 1733/2010 г. на ВКС, IV г.о. и решение № 443 от 25.10.2011 г. по гр.д. № 166/2011 г. на ВКС, IV г.о. Излага съображения за на наличие на очевидна неправилност като основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, която обосновава с доводи за несъответствие между приетото за установено от съда и събраните доказателства по делото.
Ответната страна по жалбата П. В. Д. не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК, но не са налице сочените от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Съображенията за това са следните:
Предявен е иск с правно основание чл. 213, ал. 2 КТ.
Въззивният съд е счел за безспорно между страните, че помежду им е съществувало трудово правоотношение, въз основа на което ищцата е заемала длъжността „секретар“ при ответника Народно читалище „Заря 1900“. Приел е за установено, че за исковия период ищцата не е била допусната до работното й място. Този извод е основан на факта, че новият председател на читалището бил поставил два катинара на входната врата на читалищната сграда, с ключ от които ищцата не разполагала и така бил препятстван достъпът й. Направеното от председателя на читалището в заповедта за освобождаване на ищцата изявление, според което времето от 01.09.2016 г. до 01.09.2017 г. да се признае за неплатен годишен отпуск, съдът възприел като извънсъдебно признание, че ищцата не е полагала труд в този период. Въззивният съд е разяснил, че обстоятелството, че ищцата също била заключила читалищната сграда обосновава реализирането на дисциплинарната й отговорност, но само по себе си не изключва правото й на обезщетение за недопускане на работа. Посочил е, че стойността на обезщетението следва да се определи съобразно неоспорената от страните съдебно-икономическа експертиза, приета по делото.
При тези мотиви на въззивния съд с поставения от касатора въпрос не се обосновава извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния съдебен акт. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК.
В настоящия случай жалбоподателят не поставя правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Формулираният въпрос за задълженията на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им, е привързан към оплакванията на касатора за необоснованост на решението поради непълен и неправилен анализ на събраните доказателства и поради неотчитането на важни според него факти и обстоятелства, които съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, които са относими към преценката за обоснованост и правилност на решението, която е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК. Доводите за материална и процесуална незаконосъобразност на въззивното решение са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК. В този смисъл са и указанията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Така поставен, въпросът е по естеството си не правен въпрос по смисъла на чл. 280 ГПК, а касационно оплакване по чл. 281 ГПК, което подлежи на преценка във втората фаза на производството ако касационното обжалване бъде допуснато. Въпреки това и доколкото същият касае процесуалните действия на въззивния съд при постановяване на съдебния акт, дори и да се обоснове извод, че въпросът е общо основание според нормата на чл. 280 ГПК, то не е установено обаче поддържаното от касатора допълнително основание по т. 1 на чл. 280 ГПК. Съдът не е дал правно разрешение, което да е в противоречие с формираната по въпроса съдебна практика на ВКС. Не се установява противоречие в поддържания от касатора смисъл, тъй като въззивният съд е анализирал доказателствата, обсъдил е доводите на страните и е формирал собствени фактически и правни изводи, макар и с лаконични мотиви. Преценката доколко анализът на доказателствата и становищата на страните е пълен и прецизен, както и дали формираните фактически и правни изводи са обосновани и правилни, е извън обхвата на производството по чл. 288 ГПК.
Не е налице и поддържаната очевидна неправилност на въззивното решение.
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т. е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл. 280, ал. 1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл. 280, ал. 2 предл. 3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на постановеното от въззивния съд решение.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 301 от 12.07.2018г. на Великотърновския окръжен съд, постановено по в.гр.д.№ 357/2018г.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: