9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 608
София, 24.07. 2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 993/2019год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор, [община], вх.№ 5124 от 16.01.2019г., подадена чрез адв.Г. от ЛАК, срещу въззивно решение от 03.12.2018г. на Софийски градски съд /СГС/, постановено по в. гр. д. № 13391/17г.
С това решение СГС :
– ПОТВЪРЖДАВА решението от 1.07.2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, постановено по гр. дело № 14997 по описа за 2014 г., поправено с решение (наименовано определение) от 16.06.2017г. по същото дело, в частта, в която са уважени исковете по чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД, както и в частта, в която в полза на Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор са присъдени разноски в размер на 362.50 лв.;
– ОТМЕНЯ решението в частта, в която са уважени исковете по чл.232, ал.2 и чл.236, ал.2 от ЗЗД: за заплащане на сумата от 9 981.57 лв., представляваща наем за периода 22.01.2011 г. – 22.09.2012 г., дължим по договор между страните от 28.09.2009 г., и за заплащане на сумата от 6 466.76 лв. – обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г., както и в частта, в която в полза на Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор са присъдени разноски над сумата от 362.50 лв., И ОТХВЪРЛЯ тези искове, поради уважено възражение за прихващане със сумата от 19 170 лв. – направени подобрения в наетите имоти.
– ОСЪЖДА „Хриз 2006“ ЕООД да заплати на Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор разноски пред СГС в размер на 30 лв.
– ОСЪЖДА Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор да заплати на „Хриз 2006“ ЕООД разноски пред СГС в размер на 829 лв.
Неразделна част от въззивното решение е скица № 68/26.11.2013 г. на Община – [населено място] извор, приподписана от въззивния съд, в която са отразени имотите-предмет на исковете по чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД. Останалата част от първоинстанционното решение не е била предмет на въззивното производство и е влязла в сила.
Касационната жалба на Земеделска кооперация „Изгрев” е срещу въззивното решение в частта, с която след уважено възражение за прихващане със сумата 19170лв. – направени подобрения в наетия имот от страна на ответника в производството, са отхвърлени исковете по чл.232, ал.2 и чл.236, ал.2 от ЗЗД съответно: за заплащане на сумата от 9 981.57 лв., представляваща наем за периода 22.01.2011 г. – 22.09.2012 г., дължим по договор между страните от 28.09.2009 г., и за заплащане на сумата от 6 466.76 лв. – обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г. Поддържа оплакване за неправилност на решението в обжалваната част поради неправилно приложение на материалния закон и процесуалните правила и необоснованост. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част, отхвърляне на възражението за прихващане и уважаване на исковите му претенции със законните последици.
В жалбата е инкорпорирано изложение на основанията за допускане на касационното обжалване. В това изложение касаторът повдига въпросите, уточнени от съда – в какво качество наемателят може да претендира стойността на подобренията, които е извършил в наетия имот – държател или владелец, приложими ли са нормите на чл.чл. 71, 72 и 74 ЗС и коя стойност има право да получи наемателят – увеличената стойност на вещта или по-малката между увеличената стойност на вещта и действително изразходваните средства. Като допълнително основание сочи чл.280 т.1 ГПК като твърди противоречие на въззивното решение със задължителната за съдилищата практика както и с практиката на ВКС, обективирана в решения, постановени по реда на чл.290 ГПК. Позовава се на ТР№85/02.12.1968г. на ОСГК на ВС; ППВС №1/79г.; Р№571 от 14.10.08г. по т.д. №313/08г. на ВКС ІТО; Р №120 от 01.07.09г. по гр.д.№21/09г. на ВКС, ІІ ТО; Р№ 411/07.02.2014г. по гр.д.№115/13г. на ВКС,ІV ГО; Р№316/07.11.11г. по гр.д.№1646/10г. на ВКС, ІІІ ГО.
Ответната по тази касационна жалба страна „Хриз 2006“ ЕООД в представен писмен отговор чрез адв. Д. от САК взема становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата.Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и е процесуално допустима.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Производството е по искове с правно основание чл.233, ал.1, изр. първо, чл.232, ал.2, пр. първо и чл.236, ал.2 от ЗЗД, предявени от касатора срещу „Хриз 2006“ ЕООД. Ищецът е поддържал, че е сключил с ответника на 28.09.2009 г. договор за наем, съгласно който му предоставил за временно и възмездно ползване процесните стопански постройки, находящи се в стопанския двор на кооперацията, собственост на наемодателя, срещу което ответникът се задължил да заплаща месечна наемна цена в размер на 500 лв., с падеж на 20-то число на месеца; че ответникът не заплащал наем за предоставените му имоти, на които направил подобрения по своя инициатива, без съгласието на ръководството на кооперацията; че след изтичането на срока на договора и до момента на подаването на исковата молба ответникът продължил да ползва имотите, въпреки отправените му покани да ги освободи. Заявил е искане ответникът да бъде осъден да предаде имотите-предмет на договора за наем, както и да му заплати следните суми: 18 000 лв. – незаплатена наемна цена по договора за наем между страните за периода 1.10.2009 г. – 1.10.2012 г. (датата на прекратяване на договора); 6 500 лв. – обезщетение за ползване на имотите без правно основание за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г., определено на базата на уговорената месечна наемна цена, ведно със законната лихва от подаване на исковата молба до окончателното заплащане и направените разноски по делото.
Ответникът е оспорил исковете. Не е оспорил наличието на сключен между страните договор за наем, чийто срок е изтекъл, но е оспорил всички останали обстоятелства, на които се основават исковете. Релевирал е възражения: че индивидуализираните в исковата молба имоти не съвпадат с тези-предмет на договора за наем, както и че ищецът не е доказал правото си на собственост върху тях за исковия период; възражение за изтекла погасителна давност на вземанията за наем за периода преди 22.01.2011г.; че не е ясно как е определена претенцията в размер на 6 500 лв., при условие, че в договора липсва клауза по въпроса; възражение за прихващане на претендираните от ищеца суми със стойността на направените от него в периода 2009 – 2010 г. подобрения на стойност 77 021.58 лв. (разбити по пера и цени в молба от 11.06.2014 г.), за които твърди, че са извършени със знанието и без противопоставянето на наемодателя, както и с заплатените от него стари задължения на кооперацията за електрическа енергия.
Първоинстанционният съд със своето решение / основно и поправящо го/ е уважил исковете по чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД за постройка (навес) с кад.№ 20 и стопанска постройка (зърнен склад) с кад.№ 17, за които е приел, че са идентични с два от имотите по договора за наем и е посочил, че се дължи връщането им, поради изтеклия срок на договора. Отхвърлил е иска за третия имот – с кад.№ 18 по кадастралния план, тъй като не се установява да е предмет на договора за наем между страните. Приел е, че наемателят дължи на основание чл.232, ал.2 от ЗЗД незаплатена наемна цена по договора за наем за периода 1.10.2009 г. – 1.10.2012 г. в размер на 18 000 лв., но е направил извод, че претенцията е погасена по давност за периода 22.01.2009 г. – 22.01.2011 г. и е посочил, че „неизплатената сума, релевантна като размер“, възлиза на 10 149.93 лв. Приел е за частично основателно възражението за прихващане на ответника със заплатена от последния сума в размер на 1 248.36 лв., представляваща стари задължения на кооперацията към електрическата компания, като при това положение е уважил иска по чл.232, ал.2 от ЗЗД за сумата от 9 981.57 лв. за периода 22.01.2011 г. – 22.09.2012 г., като е отхвърлил иска за разликата над 9 981.57 лв. до 10 149.93 лв., като погасен чрез прихващане, а за периода 22.10.2009 г. – 22.01.2011 г. и за разликата над 10 149.93 лв. до 18 000 лв. – като погасен по давност. СРС е приел за недоказано възражението за прихващане със сумите за извършени подобрения. Осъдил е ответника да плати на ищеца на основание чл.236, ал.2 от ЗЗД обезщетение за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г. в размер на 6 466.76 лв.
Пред въззивния съд това решение в осъдителните му части е обжалвано от ответника „Хриз 2006“ ЕООД.
По исковете с правно основание чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД, въззивният съд е приел, че срокът на наемния договор, уговорен в чл.4 от същия, е изтекъл на 1.10.2012 г., поради което наемателят на основание чл.233, ал.1, изр. първо от ЗЗД и чл.11 от договора е следвало да върне процесните постройки на наемодателя; че е правно ирелевантно дали кооперацията действително е собственик на въпросните имоти; че тежестта за доказване факта на връщане е на наемателя, като в случая убедителни доказателства не са ангажирани по делото. По тези съображения е потвърдил решението на първата инстанция в часта, с която тези претенции са уважени. В тази част въззивното решение не е предмет на касационното производство и е влязло в сила.
По иска с правно основание чл.232, ал.2, пр. първо от ЗЗД съдът е приел за установено, че дължимият наем за периода 22.01.2011г. – 22.09.2012 г., за който СРС е уважил иска, възлиза на сумата 10 221.51 лв.; че между страните няма спор , че същият не е заплатен от наемателя; че с първоинстанционното решение са присъдени 9 981.57 лв., а ищецът не е подал жалба в отхвърлителната част . По тези съображения е обосновал извод за основателност на претенцията до този размер 9 981.57 лв.
По иска с правно основание чл.236, ал.2 от ЗЗД, въззивният съд е счел за установено, че не е установено по делото наемателят да е върнал наетите от него имоти на наемодателя след изтичане срока на договора; че е безспорно установено, че кооперацията се е противопоставяла на ползването на имотите след изтичането срока на договора; че поради това ответникът дължи на ищцовата кооперация обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г., което съгласно заключенията на съдебно-счетоводната експертиза възлиза на 6 466.76 лв.; че в обобщение ответникът дължи наем за периода 22.01.2011 г. – 22.09.2012 г. в размер на 9 981.57 лв. и обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г. в размер на 6 466.76 лв. или общо сумата 16448,33лв.
Въззивният съд е приел, че следва да разгледа и направеното от ответника възражение за прихващане за подобрения. В тази връзка след преценка на представените с отговора на исковата молба фактури за закупени от ответника в края на 2009 г. материали, показанията на свидетеля И. – кмет на [населено място], които изцяло кредитирал като обективни (за разлика от показанията на другия свидетел, когото оценил като пристрастен, предвид участието му в ръководството на кооперацията-ищец), и базирани на непосредствени, продължителни и подробни възприятия, както и въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза, депозирано на 10.06.2014 г., съдът счел за доказано по делото, че действително наемателят е извършил подобрения в наетите от него имоти, като наемодателят е знаел за това и не се е противопоставил; че извършването на преустройства и подобрения от дружеството по същество било признато и от ищеца с отразеното в исковата молба; че от показанията на свидетеля И., преди наемането им сградите били в много лошо състояние – със срутени покриви, изгнили греди и паднали керемиди; че след сключване на договора – през октомври-ноември 2009 г., ответното дружество започнало ремонт на същите, като членовете на кооперацията били наясно с това и при ремонта бил сменен изцяло покривът, прозорците, подът бил бетониран, била изградена преградна ограда, подобренията били значителни и започнал работа цех за дървопреработване. При така приетото за установено обосновал извод, че в случая приложение намира разпоредбата на чл.74, ал.2, във вр. с чл.72 от ЗС, като дружеството има право на заплащане на сумата, с която имотите са увеличили стойността си в резултат на подобренията. Приел е, че вещото лице по извършената техническа експертиза в заключението си , депозирано на 10.06.2014 г., е установило на място съществуващите постройки и е определило общата стойност на извършените подобрения на 69 090 лв. Като е отчел събраното във въззивното производство ново доказателство – докладна записка на служител от РУ – [населено място] рег.№ 356р-6235/4.07.2017 г., е счел за безспорно установено в процеса и обстоятелството, че едноличният собственик и управител на ответното дружество през 2017г. е демонтирал част от дограмата и окачените тавани, монтирани от дружеството в сградите -предмет на договора за наем; че от основното и допълнителното заключение, приети от въззивния съд, както и от устните пояснения на вещото лице пред съда и страните, се установило, че и понастоящем съществуват постройки с кадастрални номера 17 и 20 (за които, съгласно отразеното по-горе, е установена идентичност с две от сградите-предмет на договора за наем), както и е налице постройка с кад.№ 19; че други постройки не са налични в имота; че стойността, с която в резултат на подобренията се е увеличила стопанска постройка с кад.№ 17, възлиза на 19 170 лв., докато в стопанска постройка с кад.№ 20 не са налице подобрения. Въззивният съд кредитирал като компетентни и обективни заключенията на съдебно-техническата експертиза, изслушани пред него и въз основа на тях приел за доказано възражението за извършени подобрения в наетите имоти в размер на 19 170 лв. /увеличената стойност на процесните имоти/. Обосновал извод, че след като възражението за прихващане е основателно и доказано за сумата от 19 170 лв., следва да отхвърли претенциите на ищеца по чл.232, ал.2 и чл.236, ал.2 от ЗЗД, възлизащи общо на 16 448.33 лв.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
В случая поставените въпроси, макар и правно разрешени от въззивния съд и обуславящи решаващите му изводи, не обуславят извод за допускане на касационното обжалване, тъй като какъвто и отговор да им се даде, не би се стигнало до друг краен резултат по спора. Това е така, защото макар и неправилно в решението съдът да е посочил, че приложение намира нормата на чл.74 ал.2 във вр. с чл.72 ЗС, на практика в съответствие с нормата на чл.59 ЗЗД е присъдил по-малката от двете суми между разходите за подобрения, установени по делото в размер на 69 090 лв. и увеличената стойност на имота , която е приета за установена в размер на сумата 19 170 лв.
Действително по поставените въпроси е налице трайна и последователна съдебна практика, в това число и задължителна за съдилищата. С тълкувателно решение № 85/02.12.1968 г. по г.дело № 149/1968г. е прието, че държателят на недвижим имот, който е извършил подобрения в него, не може да се ползва от разпоредбите на чл. 71 и 72 ЗС. Неговите отношения със собственика за добивите, получени от имота, и извършените подобрения се уреждат в съответствие с договора между тях, а при липса на договор – съобразно правилото на чл. 93 ЗС за добивите и правилата за водене на чужда работа без пълномощие и неоснователно обогатяване – за подобренията. В т. I. 1 ППлВС № 6/27.12.1974 г. е извършено нормативно тълкуване на чл. 72 и чл. 74 ЗС, като се приема, че кредитор по тези вземания, основани на забраната за неоснователно обогатяване, е само владелецът, но не и държателят. Тълкувателният акт, макар и приет при действието на ЗУС от 1952г., е със запазено (задължително) за съдилищата действие. Според тълкуването в т. II 6. от същото постановление подобрение на един имот е налице, когато вложените труд, средства и материали са довели до увеличаване на стойността му. Увеличението се заплаща, доколкото съществува към деня на постановяване на решението за заплащането му. Еднозначно и в многобройната съдебна практика на ВКС, в това число и в приложените от касатора съдебни актове, се приема, че наемателят на недвижим имот има качеството на държател и неговите отношения във връзка с добивите от имота следва да се уредят в съответствие с договорните отношения със собственика, а при липса на такива – в съответствие с правилото на чл. 93 ЗС; във връзка с извършените подобрения – в съответствие с договора, а при липса на такъв – в съответствие с правилата за водене на чужда работа без пълномощие и за неоснователното обогатяване. В процесния случай ответникът е заявил възражение за прихващане със сумата, която му се дължи за извършените от него като наемател в имота подобрения. Не е твърдял да е своил имота, акцентирал е на качеството си на наемател – тоест , и това е установено в процеса, извършил е претендираните строителни работи със знанието, че ги извършва в чужд имот и не владее, а държи имота, съответно отношенията между него и собственика следва да се уредят от правилата на неоснователното обогатяване. В хипотезата на чл. 59 ЗЗД подобрителят има право на по- малката сума измежду сумата, с която сам се е обеднил държателят /извършените разходи за и към момента на строителството /и тази, с която собственикът/наемодателят се е обогатил /увеличената стойност на имота в резултат на извършената строителна дейност/. В разглеждания случай правилно въззивният съд е присъдил в полза на ищеца увеличената стойност на имота, тъй като от заключението на техническата експертиза е установено, че това е по-малката сума от направените разходи за подобренията.
За пълнота на изложението следва да се посочи и това, че при неправилност на решението, положението на жалбоподателя не може да бъде влошено, ако липсва жалба на другата страна. А влошаване на положението на жалбоподателя е налице, когато признатите от първоинстанционния съд и неоспорени с жалба от друга страна в процеса права са в по-голям размер от тези по въззивното решение – изричната норма на чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК. В случая отношенията на страните са уредени с договора за наем – в чл.10 ал.1 от същия е предвидено изрично, че реконструкции и подобрения наемателят може да направи само със съгласието на наемодателя / в случая е установено от доказателствата, съгласие и непротивопоставяне от страна на наемодателя/, като според ал.2 на същия член от договора – наемателят може да прихване стойността на направените разходи за извършените ремонтни дейности срещу дължимия по договора наем, след като представи съответните документи. Следователно по договор същият има право да получи пълната стойност на извършените разходи, което в случая е по-голямата от двете суми, установени в процеса, разбира се при отчитане и на последващите му действия , изразяващи се в демонтаж на дограмата , окачените тавани и др.
По изложените съображения в обобщение, настоящият състав намира, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
На касатора разноски не се следват, а съдът не присъжда такива на ответната страна – своевременно е заявена претенция за присъждането им, договорено е адвокатско възнаграждение в размер 400лв. , което следва да бъде заплатено според отразеното в договора за правна защита и съдействие по банков път в срока за изготвяне на отговора на касационната жалба, но не е представено доказателство за реалното им изплащане.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 03.12.2018г. на Софийски градски съд, постановено по в. гр. д. № 13391/17г. в обжалваната част, с която след частична отмяна на решението от 1.07.2016 г. на СРС, ІІ Г.О., 55 състав, постановено по гр. дело № 14997 по описа за 2014 г., поправено с решение (наименовано определение) от 16.06.2017г. по същото дело, в частта, в която са уважени исковете по чл.232, ал.2 и чл.236, ал.2 от ЗЗД: за заплащане на сумата от 9 981.57 лв., представляваща наем за периода 22.01.2011 г. – 22.09.2012 г., дължим по договор между страните от 28.09.2009 г., и за заплащане на сумата от 6 466.76 лв. – обезщетение по чл.236, ал.2 от ЗЗД за периода 1.10.2012 г. – 28.10.2013 г., както и в частта, в която в полза на Земеделска кооперация „Изгрев” [населено място] извор са присъдени разноски над сумата от 362.50 лв., тези искове са отхвърлени, поради уважено възражение за прихващане със сумата от 19 170 лв. – направени подобрения в наетите имоти.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: