9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 115
С., 19.02. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми февруари две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 3496/2017год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Н. Д. Т. и Д. Н. Р. против решение № V-8/20.02.2017г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр. д. № 1793/2016г., с което е отменено решение № 1344 от 13.09.2016г. на Бургаския районен съд, постановено по гр.д. № 172/2016г., вместо което е уважен предявеният от [фирма] срещу Н. Д. Т. и Д. Н. Р. иск с правно основание чл. 135 ЗЗД и е обявен за недействителен по отношение на дружеството, в качеството му на кредитор на Н. Д. Т., сключеният от ответниците на 09.10.2013г. договор за прехвърляне на собственост върху недвижим имот срещу погасяване на парично задължение, обективиран в нотариален акт № 148/09.10.2013г., т. II, н.д. № 323/2013г. на нот. с рег. № 246, с който Н. Д. Т. се разпоредила в полза на своята майка Д. Н. Р. с правото си на собственост върху 10.33/51 кв. м. ид. ч. от недвижим имот – самостоятелен обект в сграда с идентификатор № 07079.610.28.1.5, находящ се в [населено място], [улица], като в тежест на ответниците са възложени сторените в двете инстанции разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на материални и процесуални норми и необоснованост – основания по чл. 281,т.3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искови претенции.
В подаденото в срок изложение на основанията за допускане на касационното обжалване се поддържат основанията по чл.280 ал.1 т. 1 и т. 3 ГПК по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси: 1./ „Каква правна квалификация трябва да даде съдът на искането, с което се претендира прогласяване на относителна недействителност на сключена между длъжника и трето лице възмездна прехвърлителна сделка, когато длъжникът и третото лице са съответно дъщеря и майка – по чл. 135, ал.1 ЗЗД или по чл. 135, ал.1 и ал.2 ЗЗД?“, 2./ „Достатъчно ли е съдът да изложи декларативно изводите си или е длъжен да изложи ясни и обосновани мотиви?“, 3./ „Допустимо ли е да обсъди само някои доводи и възражения на страните или е длъжен да обсъди всички и да изложи съображения си по тях?“, 4./ „Допустимо ли е съдът да постанови решението си само въз основа на някои от допуснатите и събрани доказателства, в случая въз основа на гласни такива, при това избирателно подбрани, или е длъжен да направи това на база на всички събрани в двете инстанции доказателства?“, 5./ „Допустимо ли е съдът да обсъжда доводи на страната, заявени за пръв път с въззивната жалба, срещу които има направено възражение за преклузия?, 6./„Длъжен ли е съдът да изследва правоотношението, от което произтича претендираното от ищеца вземане, съответно дали има възражение и/или доказателства в процеса за пълно или частично изпълнение от страна на сочения от ищеца длъжник, когато съдът не е сезиран с иск за установяване на вземането, а само с П. иск?, 7./ „От значение ли са за оборване презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелствата и доказателствата за влошените отношения между страните по прехвърлителната сделка, въпреки че са дъщеря и майка?“, 8./ „От значение ли е за оборване презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелството, че ответницата Р. не е знаела за сключените между ищцовото дружество и ответницата Т. договори за заем?“, 9./ От значение ли е за оборване на презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелството и доказателствата за сключен между страните по прехвърлителната сделка договор за заем, както и обстоятелството и доказателствата, че прехвърлителната сделка е сключена между тях като даване вместо изпълнение по договора за заем?“, 10./ „ От значение ли е за оборване на презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелството и доказателствата за това, че дъщерята е изнудвала майка си за пари, както и обстоятелството и доказателствата за това, че за да извърши прехвърлянето е трябвало майка й да се съгласи да поеме и да продължи да изплаща и друго нейно задължение – към наемателите на процесния имот?“, 11./ „Кои са членовете на семейството и в частност, майката на пълнолетно лице част ли е от семейството на това лице когато има сключен брак и родено от този брак дете? Може ли да се каже, че майката е част от семейството когато обитава друго жилище, различно от жилището на пълнолетната си дъщеря?“,12./„Допустимо ли е възнаграждението на особения представител да се третира като разноски и да се възлага на ответника при уважаване на исковата претенция когато ищецът не е бил задължен да внесе депозит за особено представителство при администриране на жалбата?“, 13./„Как се определя възнаграждението да особения представител по чл. 47, ал.6 ГПК за особено представителство пред въззивната инстанция на двама ответници в производството по чл. 135 ЗЗД?“ Касаторите считат, че въззивният съд се произнесъл в противоречие с решение № 300/14.10.2014г. по гр.д. № 1442/2014г. на ВКС, IV г.о. по първия въпрос; с решение № 166/15.07.2013г. по гр.д. № 1285/2012г. на ВКС, III г.о., решение № 210/15.08.2014г. по гр.д. № 6605/2013г. на ВКС, IV г.о., решение № 101/03.05.2015г. по т.д. № 1740/2014г. на ВКС, I т.о., решение № 310/04.11.2014г. по гр.д. № 795/2014г. на ВКС, IV г.о. по въпроси от № 2 до № 5; с решение № 552/15.07.2010г. по гр.д. № 171/2009г. на ВКС, IV г.о. и решение № 224/30.10.2014г. по гр.д. № 2310/2014г. на ВКС, III г.о. по шестия въпрос; с решение № 13/19.02.2015г. по гр.д. № 4606/2014г. на ВКС, IV г.о. и решение № 92/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, IV г.о. по седми и осми въпрос; с т. 3 от ППВС № 2 от 04.05.1982г., решение № 158/11.11.2016г. по т.д. № 2369/2015г. на ВКС, II т.о., решение № 13/19.02.2015г. по гр.д. № 4606/2014г. на ВКС, IV г.о. по единадесети въпрос; с т. 6 от ТР № 6/2013г. на ОСГТК на ВКС, определение № 456/22.07.2015г. по ч.гр.д. № 3679/2015г. на ВКС, III г.о. и определение № 41/30.01.2015г. по гр.д. № 3257/2014г. на ВКС, IV г.о. по дванадесети и тринадесети въпрос. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1,т. 3 ГПК по въпроси № 7,8,9, и 10 от изложението.
Представено е допълнение и уточнение на изложението от 30.06.2017г, което е извън определения от съда срок с разпореждане от 31.03.2017г., който за касаторите е изтекъл на 17.04.2017г. В него се поставят въпросите: 1./„Длъжен ли е съдът да разпредели доказателствената тежест в доклада си като посочи обстоятелствата, от които произтичат претендираните права и възражения, кои права и обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване, както и за кои обстоятелства се сочат доказателства и за кои –не?“, 2/ „ Длъжен ли е съдът да съдейства на страните за изясняване на делото и за установяване на фактите, които са от значение за решаването му?“, 3./ „ От значение ли са за оборване на презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелствата и доказателствата за влошени отношения между страните по прехвърлителната сделка, въпреки че са дъщеря и майка; обстоятелството и доказателствата за това, че ответницата Р. е научила за сключените между ищцовото дружество и ответницата Т. договори за заем месеци след прехвърлителната сделка;обстоятелството и доказателствата за сключен между страните по пръхвърлителната сделка договор за заем, както и обстоятелството и доказателствата, че прехвърлителната сделка е сключена между тях като даване вместо изпълнение по договора за заем?“, 4./ Длъжен ли е съдът да обсъди в мотивите всички обстоятелства относно правнорелевантните факти?“, 5./ „Обосновани ли са съжденията на съда, че към момента на извършване на прехвърлителната сделка ответницата Т. е имала „множество задължения“, за които майка й е знаела? Обосновани ли са съжденията на съда, че ответниците са семейство?“, 6./ „Съставлява ли процесуално нарушение едностранното и непълно обсъждане на събрани по делото доказателства, които са релевантни за спора при постановяване на съдебното решение?“, 7./„ Длъжен ли е съдът да постанови обоснован съдебен акт и дали изводът му, че не е оборена презумцията по чл. 135, ал.3 ЗЗД е действително обоснован? и въпрос 8 /преформулиран от съответния му такъв от първото изложение/ „ От значение ли е за оборване на презумцията по чл. 135, ал.2 ЗЗД обстоятелството, че ответницата Р. е научила за сключените между ищцовото дружество и ответницата Т. договори за заем месеци след прехвърлителната сделка?“. Цитират се решение № 307/20.03.2012г. по гр.д. № 284/2011г. на ВКС, II г.о. и решение № 16/07.02.2014г. по т.д. № 1187/2013г. на ВКС, II т.о. във връзка с първия и втория въпрос, решение № 9/03.02.2017г. по гр.д. № 2656/2016г. на ВКС, IV г.о. и решение № 61/01.03.2016г. по гр.д. № и 4578/2015г. на ВКС, IV г.о. по четвъртия въпрос, решение № 92/22.02.2011г. по гр.д. № 1863/2010г. на ВКС, IV г.о. по петия въпрос, решение № 149 от 03.07.2012г. по гр.д. № 1084/2011г. на ВКС, III г.о. по шестия и седмия, както и ТР № 1/2001 г. по тълк. д. № 1/2001г. на ВКС. Поддържа се основанието по чл. 280, ал.1,т.3 ГПК по трети и осми въпрос.
Ответната страна [фирма] изразява становище за липса на основания за допускане до разглеждане на касационната жалба, а по същество за неоснователност на същата. Претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима. Същата е подадена преди влизане в сила на промените в ГПК, обнародвани с ДВ бр. 86 от 27.10.2017 г., поради което и на основание § 74 от ПЗР на ЗИД на ГПК следва да бъде разгледана по досегашния ред.
Предявен е иск по чл. 135, ал.1 ЗЗД.
С решението си въззивният съд приел, че ищецът се легитимира като кредитор на ответницата Н. Т. с неудовлетворени вземания, произтичащи от два договора за наем, сключени на 24.01.2013 г. и на 06.03.2013 г., за сумата от 5 000 лв., със срок за погасяване на задължението до 01.08.2013 г., и за сумата от 12 000 лв., със срок за издължаване на сумите – до 01.11.2013 г. ; че на 09.10.2013 г., ответниците са сключили помежду си договор за прехвърляне на собственост върху недвижим имот срещу погасяване на парично задължение, по силата на който ответницата Н. Т. е прехвърлила на майка си – ответницата Д. Р., правото си на собственост върху 10.33/51 кв.м. ид.части от самостоятелен обект в сграда с идентификатор 07079.610.28.1.5, за погасяване паричното задължение от 7 000 лв. на прехвърлителя към приобретателя, възникнало на основание договор за паричен заем от 21.01.2013г. Съдът е счел, че с извършеното разпореждане в полза на своята майка ответницата Т. е извършила действие, с което се уврежда ищеца по смисъла на чл. 135 ЗЗД. В тази връзка е посочил, че след като за обезпечение на вземането на кредитора служи цялото длъжниково имущество (чл.133 ЗЗД), то длъжникът не разполага с възражение, че притежава и друго имущество извън разпореденото, доколкото той не разполага с възможност за избор срещу кое от притежаваните от него имущества да се насочи принудителното изпълнение. Съдът е отчел обстоятелството, че в конкретния случай прехвърлителката и приобретателката са дъщеря и майка, поради което съгласно чл.135, ал.2 от ЗЗД е налице законова презумпция за знание и в тежест на ответната страна е оборването на тази презумпция за знание. Приел е, че съобразно показанията на разпитаните свидетели отношенията между двете ответници са били силно влошени до степен разговори предимно по телефона, осъществяван „психически тормоз“ и обиди от страна на Т. към майка й, непрекъснато искане на пари и съответно – даване на пари от майката на дъщерята с уговорката да бъдат върнати „според финансовите възможности“ на Т.. Според свидетелските показания ответницата Р. не е знаела, към момента на прехвърляне на идеалните части от имота, за сключения заем между ответницата Т. и ищцовото дружество, за което обстоятелство свидетелите сочат, че узнали едва след получаването на покана за доброволно изпълнение от ЧСИ. В тази връзка съдът е посочил, че за оборване на законовата презумпция за знание е необходимо пълно и главно доказване, каквото не е проведено в процеса. Приел е съобразно свидетелските показанията на св.Т. – Г., че в семейството на ответниците, и по-конкретно – самата ответница Р., са знаели за множеството задължения на Т. към различни лица (със сигурност към заложна къща, към приятелите на Т. и към наемателите на съсобствения имот), включително към момента на сключване на процесния договор. Формирал е извод, че законовата презумпция по чл.135, ал.2 от ЗЗД не е оборена, тъй като дори ответницата Р. да не е знаела за конкретното задължение на Т. към ищеца, същата е знаела за наличието на множество други задължения на дъщеря й към трети лица, от които може да произтече вземане на кредитор. Отчел е също, че атакуваната разпоредителна сделка почти съвпада по време с изтичането на крайния срок за погасяване на задължението на Т. като заемател по втория договор за заем с ищеца. При тези съждения съдът е приел, че презумпцията за знание не е оборена и предявеният иск е основателен и доказан.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване, като съображенията са следните:
Поставеният първи въпрос не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросът е некоректно формулиран доколкото хипотезите чл. 135, ал.1 и ал. 2 ЗЗД не са в съотношения на изключване. В ал. 1 на чл. 135 ЗЗД е уреден общият състав на нормата, а ал. 2 предвижда специфика относно субекта, с който е договарял длъжника, като въвежда законова презумция относно наличието на знание за увреждането. Същевременно, дадената от съда правна квалификация обуславя правилността на решението. Неправилното приложение на материалния закон е касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, а не основание за допустимост на касационната жалба. С въпросите под № 2 до №5 от изложението, свързани със задълженията на въззивния съд, регламентирани в процесуалния закон, също не се обосновава приложението на чл. 280, ал.1 ГПК. Така формулирани въпросите са привързани към оплакванията на касатора за неправилност и необоснованост на решението и изразяват неговото несъгласие с оценката на събраните доказателствата. По своето естество това са касационни оплаквания по чл.281 ГПК, а не правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК. Поставеният шести въпрос е правен въпрос, но не представлява общо основание, тъй като не е правно разрешен във въззивното решение и не е обуславящ решаващите изводи на съда. Въззивният съд в съответствие с приетото в цитираната съдебна практика не е изследвал съществуването на вземането на кредитора – ищец по иска по чл. 135 ЗЗД. Констатацията му за съществуване на вземането е ограничена до преценката дали ищецът е материалноправно легитимиран по предявения иск въз основа на заявените в исковата молба твърдения и представени доказателства и ответникът оспорва ли легитимацията му, но не са излагани съждения по същество за съществуването на вземането на ищеца. Решаващият извод за основателност на претенцията се основава на приетото за установено, че ищецът е кредитор на първата ответница, че сделката е увреждаща интереса на кредитора и че презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД не е оборена от ответната страна. Въпросите от № 7 до № 10 са свързани с конкретни фактически констатации, до които съдът
достига след анализ на събраните доказателства, които формират извода му за наличие на знание у третото лице. Така поставени въпросите са фактически и не могат да обосноват извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация. Въпрос № 11 не е обуславящ. Понятието „семейство“ не е използвано съобразно приетата в практиката дефиниция, но същото няма самостоятелно значение, не е обуславящо даден извод на съда, а терминът е използван, за да обозначи като общност ответницата Р. и другата нейна дъщеря – свидетел по делото. Съпътстващото пояснение изключва всякакво съмнение относно кръга от лицата, визирани чрез понятието. Формулираните въпроси под № 12 и 13 не са правно разрешени от въззивния съд и не обуславят изхода по същество на правния спор. Същите са относими към определянето и разпределението на разноските, а по това определяне и разпределение на разноските касационният съд се произнася в случай, че касационното обжалване бъде допуснато.
Поставените в допълнителното изложение въпроси не следва да се обсъждат, тъй като са депозирани след законоустановения срок. За пълнота на изложението следва да се посочи, че тези въпроси също са привързани към оплакванията на касаторите за неправилност на решението и изразяват несъгласието им с конкретните фактически констатации на съда и формираните въз основа на тях правни изводи.
Въпросът по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, представляващ общо основание за достъп до касационно обжалване, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. В настоящия случай касаторите обосновават искането си за допускане до касационно обжалване с оплакването си за неправилност и необоснованост на обжалваното решение, като не поставят правни въпроси, а изразяват несъгласието си с анализа на доказателствата и с решаващите изводи на съда. В случая не е съобразено, че основанията за достъп до касационно разглеждане на делото не могат да се отъждествяват с основанията за неправилност на въззивното решение и е недопустимо в стадия по селекция на касационните жалби ВКС да се произнася по законосъобразността на фактическите и правни изводи на решаващия съд. В посочения смисъл са и задължителните указания, дадени в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на Общото събрание на Гражданска и Търговска колегии. Касационната инстанция в рамките на мотивирано изложените оплаквания по чл. 281 ГПК проверява валидността, допустимостта на въззивното решение, като и правилността му. Тази проверка се извършва обаче, само след предварителна селекция за наличие на основания за допускане на касационното обжалване по обосновка, дадена от касатора в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. За да се извърши преценката по чл. 288 ГПК, трябва да са посочени ясно въпросите, по които се е произнесъл въззивния съд, за да достигне до крайното си заключение, налагащи разглеждане на касационната жалба, както и какво е конкретното им отношение към резултата по спора. К. съд не може сам да ги определя или извлича от съдържанието на жалбата или изложението, а само да ги уточнява или преформулира, каквито указания са дадени изрично в ТР № 1-2009-ОС ГК ТК ВКС. Касаторът, също така следва да обоснове и наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставените въпроси в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд, съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос /а не разглеждането на конкретната жалба/ ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. В случая, въпроси, които са правни и обуславящи решаващата воля на съда по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не са формулирани. Въпроси, които имат за предмет факти, макар и релевантни за спора, са фактически и с поставянето им не може да се обосновава наличието на общата предпоставка за достъп до касация.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка.
Предвид изхода разноски за настоящата инстанция следва да се присъдят в полза на ответника по жалбата в размер на 500 лв. съобразно представения договор за правна защита и съдействие. Разноски в полза на касаторите не се следват.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № V-8/20.02.2017г., постановено от Бургаския окръжен съд по гр. д. № 1793/2016г.
ОСЪЖДА Н. Д. Т. и Д. Н. Р. да заплатят на [фирма] сумата от 500 /петстотин/ лева – разноски пред касационната инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: