6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 209
гр.София, 22.03.2019 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на тринадесети март две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 44 по описа за 2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 1823/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 4106/ 2017 г., с което Софийски апелативен съд, изменяйки решение № 3257/ 12.05.2017 г. по гр.д. № 2534/ 2015 г. на Софийски градски съд, е осъдил Т. Ф. В. и Х. Н. В. на основание чл. 59 ЗЗД да заплатят на Г. Д. Г. сумата 10 120.85 лв. – това, с което последният като собственик на един застроен УПИ в [населено място] се е обеднил, а съпрузите В. са се обогатили, като в периода 23.02.2012 г. – 23.02.2015 г. са го ползвали без основание, ведно със законната лихва от 23.02.2015 г., а искът е отхвърлен до размера от 50 326.79 лв., който е бил уважен с първоинстанционното решение.
Касаторът Г. Д. Г. иска въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол в частта, с която искът е отхвърлен над сумата 10 120.85 лв. до сумата 50 326.79 лв., по три материално-правни въпроса, чието обобщаване се свежда до следния: Когато купувачът от публична продан претендира обезщетение за неоснователно ползване на възложения имот от лице, което го е купило от длъжника след вписаната ипотека в обезпечение на дълга, а го е подобрило в периода след описа и оценката по изпълнителното дело до влизане в сила на постановлението за възлагане, кое състояние на имота е от значение за размера на вземането по чл. 59 ЗЗД: към описа и оценката или към периода, който следва влязлото в сила постановление за възлагане и за който се претендира обезщетението? Касаторът счита въпроса обуславящ въззивното решение в обжалваната част, а допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК извежда с довод, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. По същество се оплаква, че решението е неправилно поради нарушение на чл. 59 ЗЗД и поради съществено процесуално нарушение. Касационното основание по чл. 281, т. 3, пр. 2 ГПК обосновава с оплаквания, че въззивният съд е определил съдържанието (размера) на вземането по чл. 59 ЗЗД по доказателствата за състоянието на имота, установими чрез постановлението за опис и оценка, по които съдебният изпълнител е извършил публичната продан. Те са част от осъществения изпълнителен способ, а е недопустимо да се ползват в исковото производство, включително защото са приети в нарушение на чл. 266 ГПК, евентуално – установимите чрез протоколите факти са неотносими по предявените искове. Претендира разноските по делото.
Касаторите Т. и Х. В. искат въззивното решение да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на неговата правилност в осъдителната част по следните въпроси: 1. Допуска ли съдебният изпълнител съществено процесуално нарушение, когато не конституира като длъжник по изпълнението лицето, ипотекирало за чужд дълг имота, обект на принудително изпълнение и това нарушение представлява ли пречка да влезе в сила постановлението за възлагане на имота? и 2. Как се отразява това процесуално нарушение върху началото на срока на погасителната давност по вземането за подобренията в имота на ипотекарния длъжник? Касационното оплакване е за нарушение на материалния закон. И тези касатори претендират разноски.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира касационните жалби с допустим предмет. Обжалваното решение е въззивно, по гражданско дело с цена на иска над 5 000 лв., а случаят не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадени са от легитимирани страни. Касационните жалби са производни на обжалваемия интерес на всяка от насрещните страни. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за тяхната редовност и допустимост, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по обобщения материално-правен въпрос, повдигнат от касатора-ищец. Съображенията са следните:
Касаторът-ищец обосновава претенциите по чл. 59 ЗЗД за сумата 51 437 лв. – пазарен наем на един УПИ в [населено място], застроен с масивна двуетажна жилищна сграда, с твърденията, че е купувач от публична продан, комуто с постановление от 30.06.2004 г. на съдебен изпълнител имотът е възложен, но ответниците ползват имота без основание не само към датата на влязлото в сила постановлението (09.07.2004 г), но и в границите на исковия период (23.02.2012 г. – 23.02.2015 г.). Исковата молба е предявена на 23.02.2015 г.
Касаторите-ответници, съпрузите Т. и и Х. В., в писмения отговор на исковата молба от 11.05.2015 г. твърдят, че към опис и оценка по изпълнителното дело (м. декември 2002 г.), УПИ е частично ограден с метална мрежа, а от жилищната сграда са били изградени две помещения на първи етаж – дневна и кухня със столова. Оспорили са исковете по основание с основното възражение, че за да има неоснователно разместване на блага, ищецът следва да докаже, че имот в такъв вид е пазарно атрактивен. В такова състояние имотът е описан и оценен от съдебния изпълнител, а след това – придобит от ищеца след извършената публична продан. Евентуално са възразили, че пазарният наем, но на такъв имот, е от значение за размера на вземането по чл. 59 ЗЗД.
Въвели са и следните възражения за прихващане: 1) за сумата 36 000 лв. – стойностно изражение на подобренията в имота, които са извършили в периода 07.11.2002 г. – 30.06.2004 г. и които са довели до довършването на двуетажната масивна жилищна сграда в УПИ, узаконяването й и въвеждането й в експлоатация; 2) за сумите 536.83 лв. и 600.00 лв. – административни такси за узаконяване и въвеждане в експлоатация, които са платили на 15.12.2004 г. и на 29.03.2005 г.; 3) за сумата 1 977.32 лв. – данъците на имота, които са плащали в периода 2005 – 2014 г. Заявили са, че са купили имота от длъжника по изпълнителното дело (с договор по н.а. № 76/ 07.11.2002 г.), без да знаят за вписаната ипотека в обезпечение на дълга, а съдебният изпълнител не ги е уведомил за насоченото принудително изпълнение върху имота.
В открито съдебно заседание от 29.02.2016 г. (второто, проведено от първата инстанция), ищецът прави възражение за погасителна давност по вземанията, обект на компенсаторните изявления.
С първоинстанционното решение искът по чл. 59 ЗЗД е установен по основание и до пълния размер от 51 437 лв. Прието е, че са непротивопоставими на ищеца правата на ответниците, купили имота от длъжника по изпълнението с договор по н.а. № 76/ 07.11.2002 г. след вписаната ипотека в обезпечение на дълга по изпълнителното дело с договор по н.а. № 194/ 03.07.2002 г. Ищецът е придобил собствеността с постановление за възлагане, влязло в сила на 09.07.2004 г., а ответниците – го ползват без основание в исковия период. Прието е, че състоянието на имота в този период (завършена, узаконена и въведена в експлоатация масивна двуетажна жилищна сграда) е от значение за размера на вземането по чл. 59 ЗЗД, определено в размер на пазарния наем.
Разгледани са и евентуалните съдебни възражения за прихващане. Първото е отхвърлено със съображения, че ищецът не е материално легитимиран по него. Чл. 177 ЗЗД сочи длъжникът по изпълнението, а не купувачът от публичната продан като длъжник по вземането за стойност вследствие извършените подобрения в ипотекирания имот в периода 07.11.2002 г. – 30.06.2004 г., доколкото той предхожда датата на влизане в сила на постановлението за възлагане. Като погасено по давност е отхвърлено възражението за прихващане с вземането за възстановяване на платените административни такси, квалифицирано по чл. 59 ЗЗД, доколкото от датите на плащанията (15.12.2004 г. и 29.03.2005 г.) към тази на предявените искове е изтекла 5-годишната давност по чл. 110 ЗЗД. Това за възстановяване на платените данъци за имота, също е квалифицирано по чл. 59 ЗЗД, а е отхвърлено частично като погасено по давност – за данъците, платени в периода 2005 – 2009 г., а е прието за основателно до сумата 1 110.21 лв. – платените в периода 2010 г. – 2014 г.
Така с първоинстанционното решение исковете по чл. 59 ЗЗД са уважени до общата сума 50 326.79 лв., а до пълния размер от 51 437 лв. – отхвърлени като (частично) погасени поради съдебното прихващане.
Това решение е бил обжалвано от ответниците. Във въззивната жалба (основна и допълнителна) те са се оплакали, че докладът е непълен, неправилно е разпределена доказателствената тежест, неправилно е приложен институтът на погасителната давност, а са отхвърлени основателните възражения. Поискали са въззивният съд да изиска и приложи изпълнителното дело.
В писмения отговор на въззивната жалба ищецът е възразил, че оплакванията са неоснователни, а първоинстанционното решение – правилно.
С определението по чл. 267 ГПК е уважено искането за прилагане на изпълнителното дело.
В своето решение въззивният съд също е приел, че исковете по чл. 59 ЗЗД са доказани по основание. Влязлото в сила постановление, с което имотът е възложен на ищеца като купувач от публичната продан, го легитимира като собственик на имота, а такива не са ответниците, които го купуват от длъжника след вписаната ипотека в обезпечение на дълга. За разлика от първоинстанционният съд обаче, въззивният съд приема, че състоянието, което имотът е имал към извършените по изпълнителното дело опис и оценка е от значение за определяне съдържанието на вземането по чл. 59 ЗЗД. Състоянието е установил по протоколите на съдебния изпълнител, съставени в началото на м. декември 2002 г., а размерът на вземането е определил по втория вариант на съдебно-техническата експертиза. Приел е, че за такъв имот (неограден, недовършен, неузаконен и невъведен в експлоатация) ищецът е платил цената по проведената публична продан. Достигнал е до извода, че вземанията по чл. 59 ЗЗД по осъдителните искове са възникнали в размера от 13 235 лв.
След това въззивният съд също пристъпва към разглеждане на съдебните възражения за прихващане. Споделил е извода на първата инстанция, че чл. 177 ЗЗД изключва легитимацията на ищеца-купувач от публичната продан като длъжник по вземането за стойност поради подобрения, извършени в имота в периода 07.11.2002 г. – 30.06.2004 г. от ответниците. Приел е, че ответниците са кредитори по вземанията, обект на останалите възражения за прихващане – за възстановяване на платените административни такси в общ размер от 1 136.83 лв. и данъците в периода 2005 – 2014 г. в общ размер от 1 977.32 лв. Също ги е квалифицирал по чл. 59 ЗЗД, но за разлика от първата инстанция е приел за несвоевременно възражението за погасителна давност. Мотивирал се е с това, че ищецът е следвало да го направи в първото открито съдебно заседание, а въпреки непълния доклад, това възражение е преклудирано в следващото открито заседание, когато ищецът въвежда възражението. Въззивният съд е достигнал до извода, че предявените искове следва да уважи до сумата 10 120.85 лв. – онази част от по-голямото вземане, за която осъдителният иск е основателен (за сумата 13 235 лв.), която остава непогасена след съдебните възражения за прихващане с насрещните вземания, за които ответниците са кредитори на ищеца (за общата сума от 3 114.15 лв.). С новото решение по съществото на спора първоинстанционното решение е изменено съответно (чл. 271 ГПК).
При тези мотиви на въззивния съд обуславящ за въззивното решение е материално-правният въпрос (обобщен), повдигнат от касатора-ищец. На настоящия състав не е известно по него да има практика на ВКС или на ВС, а той е от значение за правилното прилагане на материалния закон (чл. 59 ЗЗД) и за развитието на правото. По него са налице общото и допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в частта, която обжалва ищецът.
Повдигнатите от касаторите-ответници въпроси не обуславят въззивното решение, а за тях е изключено и всяко допълнително основание за допускане на касационния контрол (по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК). Първо, страните не са твърдели, че ответниците са ипотекирали свой имот за чужд дълг – този, който ищецът е придобил с влязлото в сила постановление за възлагане. Въззивният съд е приел, че липсва спор, а това се установява и от събраните доказателства, че ответниците са го купили от длъжника по изпълнението след вписаната ипотека в обезпечение на дълга. Ипотекарният длъжник, но не и лицето, купило от длъжника имота, ипотекиран в обезпечение на дълга, върху който имот е насочено принудителното изпълнение, има качеството на длъжник по изпълнението (т. 2 от ТР № 4/ 11.03.2019 г. по тълк.д. № 4/ 2017 г. ОСГТК на ВКС). Второ, след влизане в сила на постановлението за възлагане допуснатите от съдебният изпълнител нарушения не засягат действителността на публичната продан с изключение на нарушението на забраната определени лица да участват в нея и на задължението за внасяне на цената. Не такова е нарушението, на което ответниците се позовават чрез повдигнатите въпроси. Такава е и константната практиката на ВКС и на ВС в приложението на чл. 496 ГПК, а преди чл. 384 ГПК (отм.), а настоящият състав не съзира основание да я променя. Трето, последния въпрос, повдигнат от касаторите-ответници, е за вземането, обект на първото възражение за прихващане – за сумата 36 000 лв. Въззивният съд е приел, че предвиденото в чл. 177, ал. 1 ЗЗД изключва материалната легитимация на ищеца-купувач от публичната продан като длъжник по него. Съгласно чл. 177, ал. 1 ЗЗД, ако собственикът на продадения ипотекиран имот не е лично задължен, той има право да получи от цената на имота преди ипотекарните кредитори необходимите разноски, които той е направил за имота, както и увеличението на стойността му, което се дължи на негови полезни разноски. По този въпрос касаторът не се позовава на практика на ВКС или на ВС, която да сочи като длъжник по това вземане купувачът от публичната продан, а не длъжникът по изпълнението, който е ипотекирал, а впоследствие – продал имота, върху който е насочено принудителното изпълнение. Чл. 177, ал. 1 ЗЗД е точен и ясен, а от позицията на повдигнатия въпрос не се нуждае от тълкуване.
Следователно въззивното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване при основанията по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК (общо и допълнително) само по материално-правния въпрос, повдигнат от касатора-ищец и по неговата касационна жалба.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1823/ 13.07.2018 г. по гр.д. № 4106/ 2017 г. на Софийски апелативен съд в частта, с която искът с правна квалификация чл. 59 ЗЗД е отхвърлен над сумата 10 120.85 лв. до сумата 50 326.79 лв.
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на въззивното решение в осъдителната негова част.
УКАЗВА на касатора Г. в 1-седмичен срок от съобщението да представи документ за внесена в полза на ВКС държавна такса в размер на 804.12 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито съдебно заседание или за връщане на касационната жалба на Г. в зависимост от представянето на платежния документ в дадения срок.
За откритото съдебно заседание да се призоват Г. Г. – като касатор и Т. и Х. В. – като ответници по касация.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.