О П Р Е Д Е Л Е Н И Е №363
гр.София, 17.05.2018 г.
Върховен касационен съд на Република България, Гражданска колегия, Трето отделение в закритото заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Светла Димитрова
Членове: Геника Михайлова
Даниела Стоянова
разгледа докладваното от съдия Михайлова гр.д. № 246 по описа за 2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Обжалвано е решение № 394/ 05.10.2017 г. по гр.д. № 531/ 2017 г., с което Русенски окръжен съд, като потвърждава решение № 760/ 16.06.2017 г. по гр.д. № 914/ 2017 г. на Русенски районен съд, по исковете с правна квалификация чл. 124, ал. 4 ГПК, предявени от [община] признава за установено по отношение на Е. В. К. и А. А. К., че е неистински документ нотариален акт по договор № 123/ 16.12.1947, том VII, рег. № 2496, дело № 2406/ 1947 г. на нотариус А. К., с който продавачът И. С. А. уговаря с купувача Й. И. К. в полза на неговия син В. Й. К. покупко-продажбата на един недвижим имот в [населено място].
Решението се обжалва от Е. В. К. и А. А. К. с искане да бъде допуснато до касационен контрол по следните процесуално-правни въпроси (допълнени и уточнени съгласно възможността от т. 1 в ТР № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/ 2009 г. на ВКС): 1. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди оплакването във въззивната жалба, че първоинстанционното решение е недопустимо преди да пристъпи към решаването на спора по същество? 2. Кога е налице правен интерес от предявения иск по чл. 124, ал. 4 ГПК за неистинност на документ в хипотезата, в която документът не е представен като доказателство по друго дело? и 3. Мотивите към влязла в сила осъдителна присъда, с които наказателният съд е установил неистинност на документ, пораждат ли задължително действие за гражданския съд при разглеждането на иска по чл. 124, ал. 4 ГПК? Считат въпросите включени в предмета на делото и обуславящи решението, а допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускането му до касационно обжалване извеждат с довода, че въззивният съд ги е решил в противоречие с решение № 124/ 18.04.2013 г. по гр.д. № 783/ 2012 г., IV-то ГО и с решение № 20/ 07.04.2014 г. по гр.д. № 5289/ 2013 г., I-во отд., постановени от ВКС по реда на чл. 290 – 293 ГПК. По същество се оплакват, че решението е неправилно като постановено при абсолютна процесуална пречка за допустимост (липса на правен интерес от исковете по чл. 124, ал. 4 ГПК) и при съществени процесуални нарушения (чл. 269 и чл. 300 ГПК). Процесуалният представител на касаторите, адв. Н. Д., иска съдът да му определи възнаграждение за безплатната правна помощ, оказана по делото (чл. 38, ал. 2 ЗА).
Ответникът по касация, [община], възразява, че повдигнатите въпроси нямат претендираното значение, а решението е правилно.
Настоящият състав на Върховния касационен съд намира жалбите с допустим предмет. С въззивното решение са уважени искове по чл. 124, ал. 4 ГПК, а случаят не попада в изключенията по чл. 280, ал. 3 ГПК. Подадени са при надлежна процесуална легитимация. Касатори са ответниците по тези искове. Спазен е срокът по чл. 283 ГПК. Налице са и останалите предпоставки за редовност и допустимост на жалбите, а въззивното решение следва да бъде допуснато до касационен контрол, макар и само по първите два въпроса. Съображенията са следните:
[община] е обосновала правния си интерес от предявените искове по чл. 124, ал. 4 ГПК с твърденията, че един имот в [населено място] е актуван като частна общинска собственост, а ответниците са съответно преживял син и съпруга на В. Й. К. – починало лице, в полза на което е било уговорено прехвърляне на собствеността върху този имот, въпреки че в действителност такъв договор от 16.12.1947 г. не е бил сключван, а от трето за процеса лице – Ю. С. е подправен нотариален акт № № 123, том VII, рег. № 2496, дело № 2406/ 1947 г. на нотариус А. К..
В защитата си в първоинстанционното производство ответниците Е. К. и А. К. са оспорили правния интерес от предявените срещу тях искове. Заявили са, че не са знаели за подправения нотариален акт, не са предявявали права върху този имот, а и не биха могли да обосноват такива права. А. са почерпили от обстоятелството, че имотът е бил одържавен по ЗОЕГПНС от действителния негов собственик, а ЗВСОНИ предвижда възстановяване на правата на лицата, от които имоти по ЗОЕГПНС са били отнети или от техните наследници, т. е. нотариалният акт без акт за одържавяване по ЗОЕГПНС няма и не може да има самостоятелно доказателствено значение при евентуален бъдещ спор за реституционно право по чл. 1, ал. 1 ЗВСОНИ с Общината. Добавил са, че без удостоверение, че имотът не е актуван като общинска или държавна собственост, не биха могли да се снабдят и с констативен нотариален акт, а съставеният акт за частна общинска собственост на имота възпрепятства възможността да бъде издадено такова удостоверение.
Първостепенният съд не е разгледал отводите за недопустимост на исковете, а ги е уважил.
Във въззивната жалба, която ответниците са подали, и двамата са се оплакали, че първоинстанционното решение е недопустимо като постановено по искове, от които няма правен интерес.
В обжалваното пред касационната инстанция решение въззивният съд не се е произнесъл по тези оплаквания във въззивната жалба, а е потвърдил първоинстанционното решение. Така е разрешил първия въпрос в противоречие с константната практика на ВКС по чл. 269 ГПК, съгласно която въззивният съд е длъжен преди да се произнесе по съществото на спора да разгледа оплакванията във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение. От това, че е разгледал исковете по чл. 124, ал. 4 ГПК по същество и е потвърдил първоинстанционното решение, следва, че въззивният съд е възприел като процесуална предпоставка за тяхната допустимост единствено това, че оспореният нотариален акт не е представен по друго дело, а за оспорването пречка от предвиденото в чл. 193 ГПК не произтича. Така вторият повдигнат от касаторите въпрос е в противоречие с решение № 124/ 18.04.2013 г. по гр.д. № 783/ 2012 г. на ВКС, IV-то ГО, постановено по реда на чл. 290 – 293 ГПК и с определение № 778/ 03.12.2015 г. по ч.гр.д. № 5924/ 2015 г. на ВКС, IV-то отд., с което по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК въззивното определение е допуснато до касационно обжалване и потвърдено. В тази практика на ВКС е развито нормативното тълкуване, извършено с ТР № 5/ 14.11.2012 г. по тълк.д. № 5/ 2011 г. ОСГТК на ВКС, като се приема, че иск за установяване неистинността на документ по реда на чл. 124, ал. 4 ГПК е допустим, ако е предявен преди да е преклудирана възможността за оспорването му по реда на чл. 193 ГПК в производството по друго дело, а документът има доказателствено значение за юридически факт по гражданско правоотношение, възможен източник на правен спор между страните. Следователно по първите два въпроса е налице общото и допълнителното основание от чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение.
И двата са свързани с неговата допустимост, а третият – с правилността. Следователно към обсъждането на третия настоящият състав е длъжен да пристъпи при постановяване на своето решение след преценка, че въззивното решение е допустимо, а да го разгледа според заявеното касационно оплакване за допуснато от въззивния съд съществено нарушение на чл. 300 ГПК при решаването по същество на спора по чл. 124, ал. 4 ГПК.
При тези мотиви, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 394/ 05.10.2017 г. по гр.д. № 531/ 2017 г. на Русенски окръжен съд.
УКАЗВА на касаторите да представят документ за внесена в полза на ВКС държавна такса 40.00 лв.
Делото да се докладва за насрочване в открито заседание или за прекратяване в зависимост от представянето на документа в дадения срок.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.