6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 490
гр. София, 20.06. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осемнадесети април през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 186/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 7051 от 04.12.2017 г. от [община], представлявана от кмета К. П. А., чрез процесуалния й представител юрк. Ж. С., против въззивно решение № 150 от 30.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 412/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което е потвърдено решение № 1008 от 21.06.2017 г., постановено по гр.д. № 2457/2016 г. на Варненския окръжен съд, в частта му, с която [община] е осъдена да заплати на В. Й. Л. от [населено място], [община], сумата от 35 000 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на злополука от 11. 06. 2016 г. (падане в необезопасена и необозначена шахта) в [населено място], [община], на основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД, ведно със законна лихва върху сумата от 25 001 лева (част от 35 000 лева), считано от 22.12.2016 г. (датата на подаване на исковата молба), както и със законната лихва върху сумата от 9 999 лева (част от 35 000 лева), считано от 01.06.2017 г. (датата на изменение на иска) – до окончателното изплащане на задължението. Жалбоподателят релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът [община], чрез процесуалния си представител юрк. Ж. С., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск с правно основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД за сумата от 35 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Поддържа, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като въззивното решение е очевидно неправилно. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с: Постановление № 4 от 23.12.1968 г на П., както и на решение № 129 от 01.08.2017 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 3070/2016 г.; решение № 80 от 03.06.2015 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 1465/2014 г.; решение № 134 от 01.03.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 529/2009 г.; решение № 840 от 03.11.2009 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1726/2008 г.; решение № 873 от 16.11.2009 г. на ВКС, I г.о. по гр.д. № 1935/2008 г.; решение № 453 от 14.05.2009 г. на ВКС, V г.о. по гр.д. № 198/2008 г.; решение № 69 от 18.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4686/2013 г.; решение № 88 от 17.06.2014 г. на ВКС, II т.о. по т.д. № 2798/2014 г.; решение № 69 от 18.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4686/2013 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и решение № 447 от 11.02.2015 г. на ВКС, I н.о. по н.д. № 1410/2014 г. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ Длъжен ли е съдът да извърши преценка на всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта преди да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди и как следва да прилага обществения критерий за справедливост; 2/ Справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва ли конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател; 3/ При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди следва ли съдът да се произнесе бланкетно за социално-икономическите условия в страната, като само ги спомене в решението си, без да конкретизира относимите към тях критерии.
Ответникът по жалбата В. Й. Л. от [населено място], [община], област В., чрез процесуалните си представители адв. М. Р. от АК-В. и адв. С. Т. от АК – В., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че ищецът е претърпял злополука на 11.06.2016 г. около 22:00 часа, пропадайки в необезопасена шахта (необозначена и неоградена) с широчина 1,00/ 1,10 м. и дълбочина не по-малка от 1,20 м, разположена в общинския парк на [населено място], до стената на Младежкия дом (шахтата обслужвала водопроводна тръба за водоподаване от сградата на Младежкия дом до обществена чешма в парка на селото). От събраните по делото доказателства въззивният съд е приел за установено, че ищецът и неговите близки (свидетелите Е. И. и Мерджан Ю.) преминали покрай сградата по асфалтова настилка, сливаща се с алеята към един от изходите от парка, като вечерта в парка бил непрогледен мрак, липсвало осветление, шахтата не се виждала и пропадането било внезапно – ищецът силно ударил дясната си ръка в областта на рамото в ръба на шахтата, а левият му крак останал препънат на повърхността. След проведените клинични прегледи МБАЛ „Света А.“ – [населено място] от ортопед – травматолог и рентгенологично изследване, била установена комбинирана травма – счупване на горния край на дясната раменната кост – големия туберкул и пълно изкълчване на дясната раменната става и изваждане на рамото. Вследствие получените от ищеца травми, за доказано по делото е прието, че ищецът е изпитвал изключително силни болки в дясната ръка в областта на рамото, бил в шок, треперел, плачел и стенел от болка; претърпял е значителни болки при медицинската интервенция по наместването на крайника (извършена двукратно без анестезия с консервативна техника – пред кабинета се чувало как вика, като че го „дерат“); крайникът бил имобилизиран с шина за около 3 месеца, а за болките му била предписана медикаментозна терапия; лечението и възстановяването му продължили в домашни условия, също съпроводено с болки, страдания, лишения и неудобства от невъзможността да си служи с дясната ръка (за около три месеца при пълна имобилизация на ръката и пълна невъзможност за самостоятелно обслужване – да се храни, облича и да се грижи за личната си хигиена без чужда помощ); не можел да спи пълноценно от непрестанни болки, като увреждането го поставило в изолация и зависимост от други лица за период повече от 4 месеца. След свалянето на шината е провел няколко курса рехабилитация и раздвижване, които не довели до пълно възстановяване във функцията на крайника. При изслушването в съдебно заседание вещото лице по съдебно-медицинската експертиза е посочило, че ищецът никога повече няма да може да отвежда десния си горен крайник повече от деветдесет градуса (нивото на гръдния кош), няма да може да извършва тежък физически труд, касаещ отвеждането на крайника, като прехвърляне на тежък материал и когато трябва да има сила, а травмата и нейното лечение са довели до значителни болки, страдания, лишения и неудобства. Според показанията на разпитаните свидетели, преди инцидента ищецът е бил здрав, силен и работел тежка физическа работа (вдигал 60 килограмови бандове), а след увреждането е настъпила коренна промяна в качеството му на живот – чувствал се зависим, неуверен и непълноценен. Макар и състоянието му да е противопоказно за физически труд, съгласно заключението на вещото лице, то икономическото състояние в населеното място в което живее и пазара на труда не му дават възможност за професионална реализация в друга сфера. Прието е, че ищецът изпитва постоянни тревоги, че ще изгуби работата си (единствен източник на доходи, включително и при евентуално трудоустрояване и съкращаване от работа); чувства се депресиран, лабилен, неуверен, потиснат и има усещане за липса на перспектива, живее в непрестанен стрес, че физическото му състояние ще стане причина да бъде съкратен от работа и ще остане безработен, а оттам в тежест на неговите близки, ще отблъсне жената, с която живее и е непълноценен като мъж. Според комплексната съдебнопсихиатрична и съдебнопсихологична експертиза, понастоящем ищецът страда от „неврастения“, която се характеризира с: емоционална лабилност, тревожност и раздразнителност; в съзнанието на ищеца доминират свръхценностни интерпретации в безперспективен план; налице е психотравма, свързана с телесна травма, към която ищецът е фиксиран; налице са нарушения в апетита, в съня, затруднения в социалното функциониране; понижени концентрация на внимание и волева активност. Според вещите лица патологията в емоционално – волевата сфера на ищеца е изцяло изводима от претърпяната злополука и наличното телесно уреждане, като цялостното му здравословно състояние травмира както физиката, така и психиката му; затворил се е в себе си и е ограничил социалните си контакти (фактът, че никога повече няма да може да ползва пълноценно дясната си ръка, че няма да може да се труди физически както преди го води до усещане за липса на перспектива); изгубил е надежда, че ще може да води нормален и пълноценен живот, какъвто е водил преди инцидента.
Като безспорно по делото е прието обстоятелството, че теренът, върху който е разположена процесната шахта и Младежкия дом са публична общинска собственост и [община] като собственик отговаря за нейното обезопасяване на основание чл. 11, ал. 1 ЗОС, тъй като има задължение да стопанисва имотите и вещите общинска собственост с грижата на добрия стопанин. Съдът е приел, че отговорността на ответника следва да се ангажира на основание чл. 49, вр. с чл. 45 ЗЗД, предвид наличието на обективна възможност за обезопасяването на шахтата (чрез поставянето на капак, ограждането й, обозначаването и), което не е сторено от служителите на [община]. Предвид изложеното е прието, че са налице са елементите на фактическия състав на чл. 49 от ЗЗД и ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за причинените му неимуществени вреди, изразяващи се в болки и страдания, като справедливият размер по смисъла на чл. 52 от ЗЗД се явява сумата от 35 000 лв. При определяне на размера на обезщетението въззивният съд е съобразил следните обстоятелства: характера и степента на увреждането; 3 месечния период, през който ищецът е бил неработоспособен; силните негативни емоционални преживявания; възрастта на увредения и трайните последици от травмата; обстоятелството, че до момента на злополуката ищецът е изкарвал прехваната си изключително и само с тежък физически труд и че вече няма да може да извършва същата работа; отключилото се у ищеца психично заболяване; промененото качество на живот и негативната прогнозата за бъдещите последици във физическо и емоционално отношение и в социален план, както и размерите на обезщетенията, определяни при аналогични случаи и конкретната икономическа обстановка в страната към датата на деликта.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по поставения материалноправен въпрос, уточнен и конкретизиран от настоящата инстанция, предвид разрешението, дадено в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, свързан с определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди при деликт, съобразно критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Поставеният материалноправен въпрос относно съдържанието на понятието „справедливост”, изведено в принцип при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, е относим към правния спор. Когато този принцип е нарушен, това дава отражение върху изводите за паричния еквивалент, необходим за възмездяване на увреденото лице за претърпените от него неимуществени вреди. С обжалваното решение поставеният материалноправен въпрос е решен в противоречие със задължителната съдебна практика, изразена в ППВС № 4 от 23.12.1968 г., както и в постановени решения от ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 69 от 18.03.2014 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4686/2013 г., решение № 129 от 01.08.2017 г. по гр.д. № 3070/2016 г. на ВКС, ІV г.о. и др., поради което по този въпрос касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Касаторът следва да внесе по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, държавна такса в размер на 700, 00 лв., съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 ТДТССГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 150 от 30.10.2017 г., постановено по в.гр.д. № 412/2017 г. по описа на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 7051 от 04.12.2017 г. от [община].
УКАЗВА на [община] в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 700, 00 лева, като представи документ за това. В противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: