Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 682
гр. София, 16.10. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 1938/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са касационна жалба с вх. № 2255 от 13.03.2018 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор при Апелативна прокуратура П. – Д. К. и касационна жалба вх. № 2746/28.03.2018 г. от М. А. М. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. В. Б. от АК-С., против въззивно решение № 26 от 14.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 747/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, с което като е потвърдено решение № 1253 от 24.10.2017 г., постановено по гр.д. № 631/2016 г. по описа на Пловдивския окръжен съд, е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, като Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. А. М. от [населено място] сумата от 30 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, ведно със законната лихва върху присъденото обезщетение, считано от 18.10.2013 г. до окончателното му изплащане, както и разноски, като в останалата част до пълния предявен размер от 160 000 лева, предявеният иск за неимуществени вреди е отхвърлен като неоснователен. Релевират се касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България, поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за сумата от 30 000 лв., съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г. т. II, ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК т. 11, ТР № 1 от 04.01.2001 г. по т.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС, както следва: решение № 123 от 23.06.2013 г. по гр.д. № 254/2014 г. на ВКС, III г.о.; решение № 209 от 03.07.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1405/2011 г. III г.о.; решение № 358/06.01.2015 г. по гр.д. № 3483/2016 г. IV г.о.; решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.д. № 85/2012 г. на IV г.о.; решение № 39 от 30.01.2009 г. на ВКС по гр.д. № 5518/2007 г. и решение № 630 от 19.04.2011 г. на САС по гр.д. № 170/2011 г. Поставени са следните правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд и свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, а именно: 1/ относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното конкретно значение като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение; 2/ при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, трябва ли да се държи сметка и за обществените критерии за справедливост – обща икономическа среда, жизнен стандарт и за общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата.
Ответникът по жалбата М. А. М. от [населено място], не е изразил становище в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът М. А. М., чрез процесуалния си представител адв. В. Б., поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведените основания, се позовава на противоречие с ППВС № 4 от 23.12.1968 г., т. 11 на ТР № 3 от 22.04.2005 г. на ВКС по тълк.д. № 3/2004 г. на ОСГК и решение № 296 от 19.10.2015 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. 6559/2014 г. Поставен е следния правен въпрос, с твърдението, че е от значение за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, свързан с приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 и чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, а именно: относно определянето от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след извършване на преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи обстоятелства, както и тяхното конкретно значение, като критерии за точното прилагане на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, настъпили в резултат от незаконно обвинение, когато увреденият ищец е оправдан с влязла в сила присъда.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационните жалби са допустими и редовни като подадени в срок срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ за ангажиране на отговорността на Прокуратурата на Република България, за присъждане на обезщетение за репариране на причинените на ищеца неимуществени вреди, настъпили в пряка причинна връзка от воденото против него наказателно производство – по повдигнатите срещу него обвинения, за които е внесен в съда обвинителен акт по чл. 387, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 3 НК за деянието на 22.07.2009 г. и по обвинението за престъпление по чл. 311, ал. 1, вр. чл. 20, ал. 2 НК за деянието на 24.07.2009 г., ищецът е признат за невиновен и е оправдан с влязла в сила присъда по НОХД № 575/2012 г. по описа на Районен съд – Враца, потвърдена с решение № 122/18.10.2013г. по ВНОХД № 257/2013 г. на ОС – Враца, както и по обвиненията, за които не е внесен в съда обвинителен акт, а за тях наказателното производство на два пъти е прекратено, като е прието, че тези престъпления не са доказани. Въззивният съд е приел, че следва да се вземат предвид и вредите от воденото за периода от 12.09.2009 г. до 11.10.2010 г. наказателно производство в досъдебната фаза, частично прекратено в тази част с постановление от 11.10.2010 г., по обвинения за престъпление по чл. 321, ал. 3 НК и по чл. 282, ал. 1, вр. чл. 26, ал. 1 НК. За да определи размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди съгласно чл. 52 ЗЗД съдът е приел, че ищецът следва да бъде общо глобално обезщетен за репариране на всички неимуществени вреди, настъпили в пряка причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство: за обвиненията, за които наказателното производство е водено, но е прекратено с прокурорски постановления; за останалите обвинения, за които е оправдан с влязла в сила присъда, както и за вредите от наложените на ищеца във връзка с воденото наказателно производство мерки за процесуална принуда – задържането на ищеца с прокурорско постановление и наложените от съда мерки за неотклонение „задържане под стража“ и „домашен арест“, както и обичайни неимуществени вреди от воденото наказателно производство за период от 4 г., 1 месец и 7 дни на досъдебна фаза и пред две съдебни инстанции, изразяващи се в изпитваните по време на цялото наказателно производство неудобства, за това, че се чувствал унизен, притеснен и несигурен; за накърнените моралните и нравствените му ценности, както и за ограниченията в социалното му общуване и по време на задържането и изпълнението на мерките за неотклонение “задържане под стража“ (4 месеца и 15 дни) и „домашен арест“ (за период от 8 месеца). Съдът е приел, че общият срок на воденото наказателно производство, за периода 12.09.2009 г. – 18.10.2013 г. – 4 години, 1 месец и 7 дни, заедно със съдебната фаза пред две съдебни инстанции, който срок е голям, независимо от голямата фактическа и правна сложност на делото, производството по което не се е развило в рамките разумния срок. Приел е, че са проведени голям брой процесуално-следствени действия с участието на ищеца, вкл. претърсванията и използването на специални разузнавателни средства, което безспорно значително е накърнило неприкосновеността на личния му живот. Обвинението против ищеца е било за престъпления в съучастие с други лица и при условията на продължавано престъпление, като се е налагало да бъде прецизирано, на няколко пъти са му повдигани нови обвинения, а на два пъти досъдебното производство е частично прекратявано, което допълнително се е отразило негативно на ищеца, още повече, че обвинението срещу него е било за престъпления, свързани с професионалната му сфера като дългогодишен служител на МВР. Съдът е взел предвид възрастта на ищеца към образуване на наказателното производство (37 год.), чистото му съдебно минало, медийното разгласяване на обвиненията, показанията на свидетелите, установяващи състоянието на ищеца (бил е в голям шок, плачел непрекъснато, отслабнал с 20 кг, изпитвал затруднения, от безпаричието и невъзможност да се грижи за семейството си, да погасява заема си, допълнително се притеснявал за дъщеря си, която по това време започнала да получава обаждания по телефона със заплахи за саморазправа и отвличане, станал нервен и избухлив). Във връзка със заключението на съдебно-психологичната експертиза, съдът е приел, че задържането на ищеца е предизвикало у него първоначална реакция на остър стрес/шок/, след което е последвало постравматично разстройство, действало за продължителен период от време, с проявления на няколко нива – емоционално – плач, отчаяние, избухливост, физиологично – загуба на тегло, проблеми със съня и др., като макар заключението да не почива на медицинска или друга документация, същото е дадено 7 години след задържането и три години след оправдателната присъда, но въззивният съд е приел, че същото е обосновано, с оглед доказателствата по делото, като изводите на вещото лице са вследствие събеседване и тестове с ищеца. Като краен извод съдът е приел, че са налице не само претърпени отрицателни преживявания – неудобства, несигурност, лишения и ограничения в общуването, но и обективно негативно отражение върху доброто име на ищеца като личност и професионалист, служител в МВР. Като понижаващи степента на увреда обстоятелства, са взети предвид голямата фактическа и правна сложност на повдигнатите обвинения, по-голямата част от тях, вкл. по обвинението за тежко престъпление, е прекратено още в досъдебното производство с прокурорско постановление, като обвинителен акт е внесен само по обвиненията за престъпления по чл. 311, ал. 1 НК и по чл. 387 НК, липсата на постановена осъдителна присъда, като ищецът е оправдан още на първа инстанция, а представителят на ответника е подал протест срещу оправдателната присъда, но не го е поддържал пред въззивната инстанция. Като е съобразил и социално-икономическите условия в страната за периода на наказателното производство (2009 г. – 2013 г.), въззивният съд е приел, че присъденото от първоинстанционния съд обезщетение в размер на 30 000 лева, е адекватно на претърпените от ищеца морални вреди и справедливо ще го обезщети за причиняването им в резултат на незаконното обвинение.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение намира, че е налице соченото от касаторите основание за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение по поставения правен въпрос за критериите за определяне на справедлив размер по смисъла на чл. 52 ЗЗД на обезщетението за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Съгласно ППВС № 4/23.12.1968г., т. 11 ТР № 3/2004г. на ОСГК на ВКС и установената практика на ВКС по приложението на чл. 52 ЗЗД, вр. с чл. 4 ЗОДОВ, формирана по реда на чл. 290 от ГПК, вкл. сочената от жалбоподателите в касационните им жалби, както и решение № 112/14.06.2011 г. по гр.дело № 372/2010 г. на IV г.о. на ВКС, решение № 376/21.10.2015г. по гр.д. № 514/2012г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 832/10.12.2010 г. по гр.д. № 593/2010г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 449/16.05.2013г. по гр.д. № 1393/2011г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 263 от 21.03.2017 г. по гр.д. № 627/2016г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 70/29.03. 2016 г. по гр.д. № 5257/2015г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 251/21.12.2015г. по гр.д. № 812/2015г. на ІІІ г.о. на ВКС и др., размерът на обезщетението за неимуществените вреди се определя от съда по справедливост въз основа на преценка на конкретни обективно съществуващи обстоятелства, като напр. тежестта на обвинението, продължителността на наказателното производство, вида и срока на мярката за неотклонение, данните за психическото състояние и негативните последици, претърпени от ищеца в личния и социалния му живот, а също и редица други обстоятелства от значение за конкретния спор, които съдът е длъжен да обсъди и въз основа на оценката им да заключи какъв размер обезщетение по справедливост да присъди за неимуществени вреди, като например: възрастта и съдебното минало на ищеца, здравословното му състояние, степента на засягане на личния и социален живот от наказателното преследване. С атакуваното въззивно решение при определяне на процесното обезщетение не са отчетени всички обстоятелства с правно значение за определяне размера на неимуществените вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД по процесното незаконно обвинение, което се явява в противоречие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968г., т. 11 ТР № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС и горецитираната практика на ВКС по чл. 290 ГПК, поради което следва да бъде допуснато касационно обжалване по поставения правен въпрос и от двете страни, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 26 от 14.02.2018 г., постановено по в.гр.д. № 747/2017 г. по описа на Пловдивския апелативен съд, по касационна жалба с вх. № 2255 от 13.03.2018 г. от Прокуратурата на Република България и касационна жалба с вх. № 2746/28.03.2018 г. от М. А. М. от [населено място], в обжалваните му части.
УКАЗВА на М. А. М. от [населено място], в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесе по сметка на ВКС държавна такса в размер на 5, 00 лева, като представи документ за това. В противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
След представяне на доказателства за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване в открито съдебно заседание, с призоваване на страните.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: