Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София, 06.11. 2018 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести септември през две хиляди и осемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: ГЕНИКА МИХАЙЛОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 1868/2018 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 4124 от 07.02.2018 г. от Г. М. И., М. Г. М. и Н. Х. М., всички от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. С. Г. С. от АК – В., против въззивно решение № 45 от 10.01.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1341/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, поправено с решение № 207 от 08.02.2018 г., постановено по същото гражданско дело по реда на чл. 247 ГПК, с което като е потвърдено решение № 1596 от 19.04.2017 г., постановено по гр.д. № 12249/2016 г. на Варненския районен съд, гражданско отделение, 24 състав, е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, за обявяване относителната недействителност на договор за покупко-продажба от 27.08.2010 г., обективиран в нотариален акт № 17, т.ІІ, рег.№ 6131, д.191 от 2010г. на нотариус С. Д. до размера на Ѕ ид.част, с който М. М. и Р. М. от [населено място] са продали на дъщеря си А. М. от [населено място], недвижим имот, представляващ УПИ с площ от 620 кв.м., находящ се в [населено място], [община], област В., представляващ имот пл.№ ХХ-88, попадащ в кв.9 по РП на [населено място], ведно с построената в имота паянтова жилищна сграда, състояща се от една стая, с площ от 20 кв.м. и стопанска сграда, с площ от 72 кв.м., за сумата от 3 410, 80 лв., придобит от продавачите чрез прехвърляне срещу задължение за издръжка и гледане при запазване правото на безвъзмездно ползване върху имота, учредено на Г. М. И. от [населено място]. Жалбоподателите релевират касационните отменителни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат, че в постановеното решение на въззивния съд, с което е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 135 ЗЗД, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателите се позовават на противоречие с ТР № 1/19.05.2004 г. по т. д. № 1/2004 г. на ВКС, ОСГК, ТР № 13/1976 г. на ОСГК на ВС, ТР № 104/1967 г. на ОСГК на ВС, ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, решение № 993-86-II ВС и решение № 169-85 ВС, ОСГК. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, а именно: 1/ При разглеждане на спор по чл. 135 ЗЗД, във връзка с императивната норма на чл. 5 ГПК, длъжен ли е всеки съд, служебно да следи за наличие на валидна/нищожна сделка, съответно наличие или липса на правен интерес по предмета на спора и да констатира такава нищожна сделка, респ. наличие или липса на правен интерес, както в мотивите, така и в диспозитива на своето решение и при констатиране на невалидна сделка, да обезсили първоинстанционното решение, като недопустимо; 2/ Недействителни ли са актовете на разпореждане на сънаследник с идеална част от сънаследствена вещ /имот/ при бъдеща делба/ в хипотезата, че този имот е получен по силата на алеаторен договор с родителите му, развален на основание чл. 87 ЗЗД, с влязло в сила решение за Ѕ ид. ч. от процесния имот, а при делбата тази част не се падне в дела на разпоредителя, поради което въззивният съд, длъжен ли е служебно да констатира такава относителна недействителност спрямо касатора М. М., в мотивите и диспозитива на решението си, с оглед предотвратяване на бъдеща колизия.
Ответниците по жалбата Р. Г. М., М. П. М. и А. Р. М., всички от [населено място], чрез пълномощника си адв. Г. Н. от АК-В., са изразили становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, по оценяем иск с цена над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционния съд е отхвърлил предявения иск по чл. 135 ЗЗД като неоснователен. От фактическа страна е приел, че на 02.09.2005 г. Г. М. И. и Й. Т. И. са прехвърлили процесния имот на ответника Р. Г. М. /техен син/ с договор за продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, по време на брака му с М. М., които от своя страна на 27.08.2010 г. приобретателите са прехвърлили процесния имот на дъщеря си – ответницата А. М. (малолетна към датата на изповядване на сделката) с договор за продажба, за сумата от 3 410,80 лв. С влязло в сила решение е развален алеаторният договор само по отношение на прехвърлителя Г. М. до размера на Ѕ ид.ч. от имота. С влязло в сила на 16.12.2016 г. решение са отхвърлени предявените искове от Р. М. и М. М. на основание чл. 422 ГПК за установяване дължимостта на сумата от 9 800 лв., представляваща задължение на Г. М. да върне на отпаднало основание, предоставени му суми (по 200 лв. месечно за периода юли 2006 г. – юли 2010 г., платени в изпълнение на договора за прехвърляне на имот срещу издръжка и гледане от 23.06.2006 г.). Въззивният съд е приел, че се явява основателно релевираното възражение от страна на ответниците за погасяване по давност на предявения отменителен иск по чл. 135 ЗЗД. Изложени са съображения, че съгласно разпоредбата на чл. 114 ЗЗД, началният момент на давностния срок е момента на настъпване на изискуемостта на вземането, като в случая правото да се иска отмяна на действието, с което длъжниците, ответници са намалили своето имущество и са увредили кредитора възниква в момента на извършването на правната сделка и от този момент започва да тече и давностния срок за предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД. Прието е, че ищецът е придобил качеството на кредитор от момента на сключване на договора за прехвърляне на имот срещу задължението за издръжка и гледане, а не от момента на разваляне на този договор и правото на иск на кредитора за обявяване на недействителност на действията на длъжника, които го увреждат, възниква с извършването на тези действия. В разглеждания случай давностния срок по чл. 110 ЗЗД е започнал да тече от момента на увреждащата сделка, извършена с нотариален акт № 17/2010 г., т.е. от 27.08.2010 г., т. е. към момента на предявяване на иска по чл. 135 ЗЗД – 12.10.2016 г. давността е изтекла, поради което е отхвърлил предявения отменителен иск по чл. 135 ЗЗД като погасен по давност. За пълнота на изложението е посочил, че от доказателствата по делото не се установява намерението на страните по сделката за продажба на имота за увреждане на ищеца. Не е установено продажбата да е сключена, именно поради желанието на продавачите и на купувача да предотвратят възможността на прехвърлителите по договора за издръжка и гледане да си възвърнат собствеността върху имота, като го ревандикират от продавачите, а без установяване на таково недобросъвестно поведение от страна на ответниците, искът за обявяване за недействителна на продажбата между тях не може да бъде уважен. Продажната сделка е извършена почти година преди завеждане на иска за разваляне на договора за издръжка и гледане, а не е установено влошаването на отношенията между страните по първия договор да е причина за продажбата, нито продажбата да е сключена с мотиви и намерението да се увреди кредитора, доколкото показанията на свидетелите сочат, че след като е сключена сделката за продажба, отношенията между страните са били добри, като имотът се е ползвал от ищеца и той е знаел за прехвърлянето му на дъщерята на ответниците.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касаторите изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Представеното от касаторите изложение за допускане на касационно обжалване съдържа изведени правни въпроси, свързани с недопустимост на въззивното решение, поради липса на правен интерес, релевиран от ищците, които с оглед крайния извод на въззивния съд за неоснователност на отменителния иск, който е конститутивен по своя характер, се явяват необуславящи изхода на делото, поради което в случая не е налице общото основание на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Това е така, тъй като в случая въззивният съд е приел, че предявеният отменителен иск по чл. 135 ЗЗД е допустим, респективно е приел, че продажбената сделка не е нищожна, но го е отхвърлил като погасен по давност. В този аспект приетото от въззивния съд не е в противоречие с цитираната от касаторите задължителна практика на ВКС относно допустимостта на предявения иск и правомощията на въззивната инстанция, съгласно чл. 269 ГПК, а в съответствие с нея. Това е така, тъй като съгласно задължителната съдебна практика и разрешенията, дадени с ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК за уеднаквяване на съдебната практика във връзка с въззивното производство, съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Въззивният съд, след като са изчерпани контролните му функции (да провери валидността и допустимостта на решението и да определи вярната правна квалификация на предявените искове и на насрещните права, възраженията, репликите и т.н. на страните), проверява само посочените в жалбата правни изводи, законосъобразността на посочените в жалбата процесуални действия и обосноваността на посочените в жалбата фактически констатации на първоинстанционния съд, като взема предвид установените във въззивното производство новооткрити и новонастъпили факти, съответно – последиците от недоказването. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд не може, без съответно оплакване да проверява обосноваността на която да било фактическа констатация на първоинстанционния съд, нито да проверява дали тя е направена при друго съществено нарушение на съдопроизводствените правила (при разменена доказателствена тежест, при липса на доказателства, извращаване на събраните доказателства или необсъждането им). Когато решаващата дейност на първоинстанционния и на възззивния съд е била еднаква по обем, тъй като пред въззивния съд не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства, както и поради съвпадане на фактическите и правни изводи, въззивният съд при условията на чл. 272 ГПК може да препрати и към мотивите на първоинстанционния съд. Освен това съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел от данните по делото и доводите на страните, преценени в тяхната взаимна връзка и обусловеност, че предявеният отменителен иск следва да бъде отхвърлен като погасен по давност. В заключение следва да се подчертае, че в производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция проверява поставен ли е правен въпрос, който е обуславящ за изхода на делото и по който е налице някой от критериите за селекция по т. 1, т. 2 и т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В тази връзка поставените въпроси не следва да бъдат свързани с преценката на доказателствата от въззивния съд и приетото от него като фактическа обстановка, тъй като целта на касационното производство е да даде отговор на правни въпроси, а не да извършва собствена преценка на фактите по делото. Във връзка с това твърдения, които касаят евентуална неправилност на въззивното решение, изразяващи се в необоснованост, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, е основание за касирането му по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след като същото бъде допуснато до касационен контрол, пред каквато хипотеза, с оглед изложеното по-горе, не сме изправени.
Следователно, по поставените правни въпроси от процесуално и материалноправно естество, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
При този изход на делото, на ответниците по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 45 от 10.01.2018 г., постановено по в.гр.д. № 1341/2017 г. по описа на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, поправено с решение № 207 от 08.02.2018 г., постановено по същото гражданско дело по реда на чл. 247 ГПК, по касационна жалба с вх. № 4124 от 07.02.2018 г. от Г. М. И., М. Г. М. и Н. Х. М., всички от [населено място].
ОСЪЖДА Г. М. И., М. Г. М. и Н. Х. М. от [населено място] да заплатят на Р. Г. М. от [населено място] направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 650 /шестстотин и петдесет/ лева.
ОСЪЖДА Г. М. И., М. Г. М. и Н. Х. М. от [населено място] да заплатят на М. П. М. от [населено място] направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 650 /шестстотин и петдесет/ лева.
Определението е окончателно.
Председател:
Членове: