Определение на ВКС – ГК, III г.о. 6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 306
гр. София, 18.04. 2017 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. Ю.
Д. С.
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова търг.д. № 60348/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 9428/27.06.2016 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя С. К. Г., чрез процесуалния му представител адв. С. И. от АК – С. против въззивно решение № 903 от 05.05.2016 г., постановено по в.т.д. № 4240/2015 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, с което като частично е отменено решение № 86 от 26.06.2015 г., постановено по търг.д. № 190/2014 г. на Софийския градски съд, ТО, 3 състав и е отхвърлен предявеният иск от касатора [фирма] срещу Е. Е. Т. и Е. П. В., с правно основание чл. 124, ал. 1, вр. с чл. 422, ал. 1 ГПК, за установяване съществуването на вземане за сумата от 29 509,76 лв., представляваща част от вземане в общ размер на 31 589,76 лв., произтичащо от запис на заповед от 15.01.2010 год., издаден от [фирма] и авалиран от Е. Е. Т. и Е. П. В., за което вземане е издадена заповед за изпълнение в производството по ч.гр.д. № 500/2013 г. на PC – К., ведно със законната лихва върху сумата, считано от 08.08.2013 г. до окончателното й заплащане. Релевира касационни основания по чл. 281 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на противоречието му с практика на Търговска колегия на ВКС, като прилага решение № 127 от 12.07.2013 г. на ВКС, II т.о. по т. д. № 274/2012 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд е: при липсата на идентичност между страните по двете правоотношения /менителничното и каузалното/, изпълнението на задължението по едното правоотношение би ли имало за правна последица погасяване на задължението по другото правоотношение.
Ответниците по жалбата [фирма], [населено място], Е. Е. Т. от [населено място] и Е. П. В. от [населено място], чрез процесуалния им представител адв. С. М. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорват като неоснователна, както и изразяват становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставения правен въпрос. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 20 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по чл. 422, ал. 1 ГПК по отношение на Е. Т. и Е. В. за сумата от 29509,76 лв. От фактическа страна е приел, че на 15.01.2010 г. М. Г. В., действаща като [фирма] е издала запис на заповед, с който се задължила безусловно да заплати на [фирма] или на негова заповед сумата от 31 589,76 лв., с падеж – 01.07.2012 г., което задължение е авалирано от Е. Е. Т. и Е. П. В., въз основа на който /запис на заповед/ по реда на чл. 417 ГПК е издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист срещу издателя и авалистите по записа на заповед за сумата от 31 589, 76 лв., ведно със законната лихва, считано от 08.08.2013 г. – датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК. В срока по чл. 414, ал. 2 ГПК от страна на длъжника и авалистите е подадено възражение по повод на което е образувано настоящото дело с предмет на делото предявен установителен иск по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК. Съдът е приел за безспорно установено от фактическа страна, че на 15.01.2010 г. между [фирма] – наемодател и [фирма] – наемател, е сключен договор за наем, по силата на който наемодателят е отдал под наем, за периода от 15.01.2010 г. до 15.06.2012 г. /29 месеца/, полуремарке „Флигел“, модел SDS 350, шаси WFDFLT33571000080, срещу месечен наем от 990 лева с ДДС. На същата дата, между същите страни е сключен и предварителен договор, с който изрично е договорено, че след заплащане на последната наемна вноска по наемния договор, продавачът [фирма] се задължава да прехвърли на купувача правото на собственост върху полуремаркето, заедно с всички принадлежности за цена в размер на 2 879,98 лв. Видно от двата договора, сборът от наемните вноски за договорения наемен период (29 месеца х 990 лв. = 28 710 лв. и договорената продажна цена 2 879,98 лв.) възлиза на 31 589, 98 лв. – при задължение по записа на заповед от същата дата, на която са сключени договорите, в размер на 31 589,76 лв. С допълнителна искова молба [фирма] е признало, че ответникът [фирма] е изплатил изцяло наемните вноски по договора за наем, както и част от продажната цена по предварителния договор в размер на 800 лв./при дължим остатък от 2 080 лв. до пълния размер на цената от 2 880 лв. с ДДС по фактура № 870/05.07.2012 г./. Въззивният съд е приел това обстоятелство за безспорно и ненуждаещо се от доказване, доколкото за установяването му ответниците са представили писмени доказателства: извлечения по сметка, 39 бр. фактури и 7 бр. платежни нареждания. В случая е прието, че авалистите не са страна по каузалното правоотношение, но от събраните по делото доказателства, както и от признанието на ищцовото дружество, се установява, че приносителят на ценната книга „Г.“ е знаел за наличието на относителни възражения по каузалното правоотношение – частично погасяване чрез плащане по каузалното правоотношение от хонората, при наличието на която недобросъвестност и злоупотреба с право, авалистите, които не са страна по каузалното правоотношение могат да противопоставят на приносителя на менителничния ефект личните възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората за извършеното от хонората частично плащане. В този смисъл въззивният съд е приел като неправилен изводът на първоинстанционния съд, че в настоящият случай частичното погасяване на менителничното задължение от издателя е ирелевантно за отговорността на авалистите, тъй като е налице установена по несъмнен начин връзка между представените от ответниците договор за наем и предварителен договор за покупко-продажба на полуремарке „Флигел“, сключени на 15.01.2010 год. между [фирма] и [фирма] и издадения на същата дата запис на заповед за сумата от 31 589,76 лв., с издател – наемателят и купувач по двата договора (като обезпечителната функция на записа на заповед обхваща задълженията на издателя и по двата договора, доколкото сумата по записа на заповед е равна на сбора от задълженията на [фирма] по договора за наем и по предварителния договор за покупко-продажба). Като е приел за безспорно, че към настоящият момент наемателят няма задължения за заплащане на наемни вноски, както и че е заплатил част от продажната цена по предварителния договор, по който след извършеното частично плащане остава дължима сумата в размер на 2 080 лв., а доказателства за изплащането и на този остатък едноличният търговец не е ангажирала, въпреки изрично дадените й в този смисъл указания с доклада, срещу който страните не са направили възражения, въззивният съд е достигнал до извода, че по двете каузални правоотношения, обезпечени със записа на заповед, ответникът [фирма] е в неизпълнение единствено в задължението за плащане на тази част от продажната цена. Въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение, в частта, с която е прието, че следва да се признае за установено по отношение на ответниците М. В., действаща като [фирма], Е. Т. и Е. В. съществуването на вземането на [фирма] за солидарно заплащане на сумата от 2 080 лв., представляваща част от цялото вземане в общ размер на 31 589,76 лв., произтичащо от записа на заповед от 15.01.2010 г., ведно със законната лихва от 08.08.2013 г. до окончателното й изплащане, за което вземане е издадена заповед за изпълнение в производството по ч.гр.д. № 500/2013 г. на PC – К., като правилно, следва да бъде потвърдено, а в останалата част, с която е признато за установено по отношение на авалистите съществуването на вземането на [фирма] за солидарно заплащане за сумата от 29 509,76 лв./до пълния размер на вземането от 31 589,76 лв./, ведно със законната лихва от 08.08.2013 г. до окончателното й изплащане, следва да бъде отменено и вместо това искът като неоснователен следва да бъде отхвърлен.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК на обжалваното въззивно решение по поставения правен въпрос, а именно – при липсата на идентичност между страните по двете правоотношения /менителничното и каузалното/, изпълнението на задължението по едното правоотношение би ли имало за правна последица погасяване на задължението по другото правоотношение, който счита, че с обжалваното решение е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС. Приложеното от касатора решение e постановено по реда на чл. 290 ГПК и дава отговор на въпроса – може ли менителнично правоотношение между две лица да обезпечава вземане по каузално правоотношение между други две лица. Съставът на ВКС, Търговска колегия е приел, следното: „Записът на заповед е от категорията на абстрактните сделки, т.е. основанието не е елемент от фактическия състав на тази сделка и наличието на такова не е обуславящо за нейната действителност. Това обаче не означава, че във всички случаи записът на заповед е лишен от основание. Поначало записът на заповед служи за обезпечаване на вземане по каузално правоотношение, което може да е възникнало от различни юридически факти /продажба, наем, заем, изработка и т. н./. Именно съществуващата друга каузална сделка обикновено е непосредствената причина /основанието/ за менителничното задължаване – чрез него се цели да се гарантира изпълнение на поетите с каузалната сделка задължения. Затова, при надлежно въведени от страните в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК твърдения и възражения за връзка между записа на заповед и каузалното правоотношение, съдът е длъжен да изследва наличието на такава връзка, а при доказването й – наличието на неизпълнено задължение по каузалната сделка. Правно значима обаче е не всяка връзка между двете правоотношения /менителничното и каузалното/, а само онази връзка, при която погасяването на задълженията по едното правоотношение има за последица погасяване на задълженията и по другото правоотношение. Такава връзка е налице единствено, когато страните по двете правоотношения съвпадат – страните по ефекта са страни и по каузалната сделка, т. е. издателят на записа на заповед е длъжник на поемателя по него по силата на съществуващото между тях каузално правоотношение. Само в посочената хипотеза записът на заповед изпълнява гаранционно-обезпечителна функция, като чрез реализиране на вземането по него се постига погасителен ефект и по отношение на обезпеченото вземане по каузалното правоотношение. При липса на идентичност между страните по двете сделки погасяването на задължението по едното правоотношение е правно ирелевантно за вземането по другото правоотношение.“.
В случая въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с посочената практика, нито се е отклонил от нея, доколкото процесната хипотеза попада в допустимите от закона изключения за противопоставяне на лични възражения на авалиста по каузалното правоотношение, когато приносителят е недобросъвестен. В този смисъл е налице и задължителна практика на ВКС, Търговска колегия, обективирана в решение № 26 от 24.04.2014 г., постановено по т.д. № 1027/2013 г. по реда на чл. 290 ГПК, с което се възприема и поддържа установената практика по чл. 290 ГПК с решение № 120 от 30.07.2010 г. по т.д. № 988/2009 г. на ВКС, II т. о. и решение № 17 от 21.04.2011 г. по т.д. № 213/2010 г. на ВКС, II т. о., като е прието следното: „Уреденото в чл. 483 – чл. 485 ТЗ менителнично поръчителство /авал/ има самостоятелен и неакцесорен характер спрямо главното задължение, което обезпечава, и поради това авалистът не може да противопоставя на приносителя на менителничния ефект възражения, които би могъл да му предостави самият хонорат /издател на записа на заповед/ – както абсолютни възражения за недействителност на ефекта /с изключение на възражението относно формата/, така и лични възражения, произтичащи от каузално правоотношение между приносителя и хонората. Противопоставянето на лични възражения от авалиста, основани на каузално правоотношение между приносителя и хонората, е допустимо само ако авалистът също е страна по каузалното правоотношение или ако приносителят е недобросъвестен или е извършил злоупотреба с право, знаейки за наличието на лични възражения по каузалното правоотношение с хонората. Установената недобросъвестност на приносителя изключва правото на последния да иска изпълнение от авалиста в случаите, когато могат да му бъдат противопоставени личните възражения на хонората, в това число и възражението му за наличие на съдебно признато изпълняемо право в полза на приносителя. В тези случаи, както и в случаите на доказана злоупотреба с право, авалистът може да противопоставя успешно на приносителя и личните възражения по каузалното правоотношение, по което не е страна, макар това право по принцип да не му принадлежи.“ Именно такъв е настоящият случай и в този смисъл се е произнесъл и въззивният съд с обжалваното решение. Следователно, по поставения правен въпрос не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, а в съответствие с нея, поради което в случая не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото на ответниците по касация [фирма], Е. Е. Т. и Е. П. В. за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение, съгласно представения списък по чл. 80 ГПК, фактура и договори за правна защита и съдействие.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 903 от 05.05.2016 г., постановено по гр. д. № 4240/2015 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, по касационна жалба с вх. № 9428 от 27.06.2016 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати направените разноски за настоящата инстанция, както следва: на [фирма] от [населено място] сумата в размер на 1 490 (хиляда четиристотин и деветдесет) лв., на Е. Е. Т. от [населено място] сумата в размер на 500 (петстотин) лв. и на Е. П. В. от [населено място] сумата в размер на 500 (петстотин) лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: