Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 120
гр. София, 15.02. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. Ю.
Д. С.
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3604/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8311 от 26.05.2016 г. от И. Г. П. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. М. К. от АК – В. срещу въззивно решение № I – 38 от 26.04.2016 г., постановено по гр.д. № 411/2016 г. на Бургаски окръжен съд, гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № 162 от 27.01.2016 г., постановено по гр.д. № 6977/2015 г. на Бургаския районен съд, VІ гр. състав, са отхвърлени като неоснователни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, за признаване на уволнението за незаконно, за възстановяване на ищеца на заеманата преди уволнението длъжност и за заплащане на обезщетение за оставане без работа, вследствие незаконното прекратяване на трудовото правоотношение. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че с постановеното решение въззивният съд като e отхвърлил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Като съдебна инстанция по съществото на спора, въззивният съд обвързан ли е служебно да следи за правилното приложение на императивните материалноправни норми, независимо от волята на страните; 2/ При упражняване на субективното си право за прекратяване на трудовото правоотношение, работодателят следва ли то, в хипотезата на чл. 8, ал. 2 ЗЗД, да съответства на правата му по договора, щом същото противоречи на интересите на обществото; 3/ Допустимо ли е прекратяване на трудово правоотношение с работник, който е в отпуск по болест при временна нетрудоспособност, за което работодателят сам е допринесъл, поради неосигуряване на безопасни и здравословни условия на труд; 4/ Фактът на временна нетрудоспособност на работника, препятства ли осъществяването на прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие между работодателя и него, при изразено писмено несъгласие върху заповедта за прекратяване под формата на „особено мнение“; 5/ От значение ли е фактът на продължаване на установена временна нетрудоспособност на работника преди да изтече 7-дневния срок по чл. 325, ал. 1, т. 1, изр. 2 КТ, в който работодателят може да приеме предложението му за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, след като работодателят е упражнил правото си за уволнение преди да изтече срока за отпуск по болест; 6/ Установената от здравните органи временна нетрудоспособност на работника, представлява ли условие и предпоставка за законосъобразно прекратяване на трудовото правоотношение между него, като социално уязвимо лице и предприятието, по взаимно съгласие, щом работодателят е упражнил правото си за уволнение преди да изтече срока за отпуск по болест; 7/ Установената временна нетрудоспособност на работника има ли характер на ограничение за законосъобразно упражняване на право за прекратяване на трудово правоотношение по взаимно съгласие, щом то не е от полза и за работника и за обществото, по смисъла на чл. 1 Е.?; 8/ Съставлява ли злоупотреба с право извършеното от работодателя уволнение на работник по взаимно съгласие, на посочената в заповедта за прекратяване на договора дата, за която работникът не е давал съгласие, поради съвпадането й по време на ползване на отпуск по болест; 9/ Извършеното от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение с работник-водач на тролейбус, по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ, съставлява ли форма на злоупотреба с право, като пряк резултат от неизпълнение на насрещното си задължение да осигурява безопасни и здравословни условия за труд, довели до увреждане на неговото здраве, доколкото по този начин не се нарушава императивна правна норма; 10/ Разполагал ли е работодателят с право на преценка по целесъобразност за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие с работник, страдащ от временна нетрудоспособност към момента на прекратяването, щом то е вредно за обществото и в нарушение на изискването за добросъвестност по чл. 8 КТ; 11/ Допустимо ли е прекратяване на трудов договор по взаимно съгласие с работник, който по време на отправяне на предложението до работодателя, се намира в отпуск по болест, в съответствие с изискването за добросъвестност по чл. 8 КТ и дължимата от закона грижа по чл. 302 ТЗ, преди да изтече установения от здравните органи оздравителен срок, в който работникът да е възстановил трудовата си функция; 12/ Ако волята на страните по трудов договор за прекратяване на правоотношението по взаимно съгласие е предпоставена от сбъдването на предполагаемо и очаквано фактическо оздравяване на работника, ползващ отпуск по болест, то несбъдването му прави ли прекратяването на договора незаконно; 13/ При несъвпадане на волята на страните за прекратяване на договора по взаимно съгласие, считано от точно определен момент нататък – изтичане на срока на разрешения отпуск по болест, с последващото му удължаване, и с изразено от работника в писмена форма „особено мнение“ върху заповедта за уволнение, липсва ли безусловно и категорично изразено взаимно съгласие; 14/ Упражненото от работодателя право за прекратяване на трудовия договор с намерение за увреждане на работника, нарушава ли правилата за добрите нрави, щом те са относими към поведението му на добър търговец, в хипотезата на чл. 8 КТ; 15/ Длъжен ли е съдът служебно да допусне повторна ССчЕ, поради допуснато процесуално нарушение в първата инстанция за определяне на обезщетението по чл. 225, ал. 1 КТ, във вр. с чл. 228 КТ, в чиято база за изчисляване на претендираното обезщетение не са били включени посочените допълнителни възнаграждения, имащи постоянен характер; 16/ Отказът на въззивния съд да защити правото на работника на труд, в хипотезата на чл. 1 от Е. и на чл. 16 К., нарушава ли правото му на ищец на ефективна правна защита, по силата на чл. 13, във вр. с чл. 6, т. 1 от Конвенцията и чл. 47 Х., като пряко приложимо право с директен ефект; 17/ Принципът на служебното начало, дефиниран в разпоредбата на чл. 7 ГПК, намира ли приложение при изясняването на въпроса за законността за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, по време на отпуск по болест на работника, за което не е дал съгласие; 18/ Длъжен ли е съдът да се произнесе със съдебния си акт, във основа на предметния обхват на искането за защита и съдействие и в съответствие с диспозитивното начало в процеса; 19/ Като инстанция по съществото на спора, въззивният съд следва ли да се произнесе по въведените във въззивната жалба оплаквания за нарушения на първата инстанция, свързани с недопускане на доказателствени искания, своевременно направени преди и по време на първото съдебно заседание по делото, по които не е настъпила преклузия по чл. 143, ал. 2 ГПК; 20/ Съдът обвързан ли е да изпълни задължението си по прилагане на правилото по чл. 235, ал. 2 ГПК; 21/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата в тяхната съвкупност и поотделно, при разрешаване на въпроса за законността на уволнението, щом то рефлектира и върху иска за обезщетяване от него; 22/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички обстоятелства по делото и всички оплаквания на жалбоподателя, при разрешаване на въпроса за законността на уволнението, заявени във въззивната жалба; 23/ Разглеждането на главния иск за отмяна на уволнението, поради нарушение на императивни материалноправни норми по същество, следва ли да бъде основано върху принципа за справедливост, щом той предопределя изхода на спора по незаконното уволнение, и за правните последици от него; 24/ Какво е съдържанието на мотивите на съдебния акт; 25/ При упражняване на правомощията си по воденето на процеса, съдът следва ли да ги осъществи по такъв начин, че да осигури изпълнение на конституционното си задължение за установяване на истината – чл. 121 от Конституцията на Република България. Позовава се и представя съдебна практика – решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК, както и по стария процесуален ред.
Ответникът по жалбата [фирма] [населено място], не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявените искове по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ, като е приел, че ищецът е работил като „шофьор на тролейбус“ по трудов договор, считано от 11.02.2014 г., като с молба от 11.03.2015 г. е поискал да бъде освободен от заеманата от него длъжност, считано от 14.03.2015г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие. Със заповед № 11 от 13.03.2015 г. на управителя на ответното дружество, трудовото правоотношение с ищеца е прекратено съгласно молбата му от 11.03.2015г., на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ – по взаимно съгласие, считано от 14.03.2015 г. (връчена на ищеца на същата дата – 13.03.2015г. срещу подпис). Видно от представени по делото болнични листа на датата на издаване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение и на датата на връчването й – 13.03.2015г., както и на 14.03.2015 г. – датата, считано от която в същата заповед е посочено, че се прекратява трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 от КТ, ищецът е бил в отпуск по болест поради временна нетрудоспособност. Изложени са съображения, че ползването на отпуск поради временна нетрудоспособност на ищеца към датата на прекратяване на трудовото му правоотношение с ответното дружество не представлява пречка за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие между страните, на каквото основание е и прекратено трудовото правоотношение между тях, тъй като закрилата на работника от неблагоприятните последици на уволнението по чл. 333 КТ е въведена по социални и хуманни съображения и се отнася само за случаите, когато трудовото правоотношение се прекратява едностранно от работодателя/ чл. 328, ал. 1 и чл. 330 КТ. Като ирелевантни за трудово-правния спор съдът е приел въведените от ищеца доводи и обстоятелства относно причините поради което е подал молбата си за прекратяване по взаимно съгласие на трудовия договор. Предвид изложеното, предявеният иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ за отмяна на уволнението е отхвърлен като неоснователен, като са отхвърлени и обусловените от него искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 и т. 3 КТ за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност и за присъждане на обезщетение по чл. 225, ал. 1 КТ.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационен контрол на обжалваното въззивно решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Такива въпроси са основните въпроси на спора, засягащи допустимостта и основателността на иска, по които съдът реализира произнасяне, от което зависи изхода на делото. Освен това въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Жалбоподателят поддържа, че по поставените правни въпроси са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. В случая приложените решения на ВКС/по стария и новия процесуален ред/ са неотносими и не са в противоречие с приетото от въззивния съд в обжалваното решение, доколкото касаят различни хипотези, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като това основание е налице, когато: правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите/съгласно разясненията т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК/, какъвто не е настоящият случай, тъй като по приложението на чл. 325, ал. 1, т. 1, чл. 333 и чл. 8 КТ е налице установена задължителна съдебна практика, която не се нуждае от промяна и която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
В случая, обобщено поставените от жалбоподателя правни въпроси от материално естество се отнасят до възможността на работодателя да прекрати трудовото правоотношение на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните, когато към този момент ищецът е бил в отпуск по болест поради временна нетрудоспособност с оглед на предвидената в чл. 333 КТ закрила при уволнение, както и в случая не е ли налице злоупотреба с право от страна на работодателя по смисъла на чл. 8 КТ. Тези въпроси са важни и от значение за изхода на делото по иска с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ, но те не са решени от въззивния съд в противоречие с задължителната съдебна практика, в т.ч. и тази посочена от касатора, а в съответствие с нея. В установената практика по приложението на чл. 8 КТ е прието, че когато е спазена процедурата при прекратяване на трудовото правоотношение по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ – по взаимно съгласие на страните, не е налице недобросъвестност на работодателя, доколкото по този начин не е нарушена императивна правна норма, не се злоупотребява с право или да е установен дискриминационен подход. Освен това в разпоредбата на чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ не е предвидена предварителна закрила при прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие на страните – чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. Съгласно разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, в случаите по чл. 328, ал. 1, т. 2, 3, 5 и 11 и чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ, когато трудовото правоотношение се прекратява едностранно от работодателя, последният може да уволни работника само с предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай – т. 1-6. Следователно, в закона при прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие по чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ не е предвидена предварителна закрила и при неупражняването й от страна на работодателя не е нарушена разпоредбата на чл. 333, ал. 1 КТ, както и не е налице злоупотреба с право от страна на работодателя по смисъла на чл. 8 КТ.
По поставените правни въпроси от процесуално естество в изложението на практика се съдържат оплаквания за неправилност на обжалваното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и които са относими към основателността на касационната жалба, а не към допустимостта на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. В заключение, в случая по поставените правни въпроси нито е налице противоречие с приложената от касатора съдебна практика, нито с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по правни въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото и следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № I – 38 от 26.04.2016 г., постановено по гр.д. № 411/2016 г. на Бургаски окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 8311 от 26.05.2016 г. от И. Г. П. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: