4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
С., 21.04. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на петнадесети март, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. Ю.
Д. С.
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова гр.д. № 5372 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 7045 от 03.11.2016 г. от И. И. С. от [населено място], чрез пълномощника си адв. С. К. от АК-Стара З., против въззивно решение № 147 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 340/2016 г. на Сливенския окръжен съд, ГО, с което като е отменено решение № 84/18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 852/2015 г. по описа на Новозагорския районен съд, са отхвърлени предявените от И. И. С. против Н. Р. К. от [населено място], [община], искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, да бъде признато за установено, че Н. К. дължи на И. С. сумата от 13 000 лв. главница, съставляваща неплатено задължение по договор за заем от 12.11.2009 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 11.09.2015 г. до плащането, както и сумата от 3 964,73 лв. мораторна лихва, за периода от 12.09.2012 г. до 10.09.2015 г. Касаторът релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение, с което са отхвърлени като неоснователни предявените искове, въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от материално естество са: следва ли разпоредбите на един писмен договор да се тълкуват като се отчита действителната обща воля на страните с оглед цялостното му съдържание, целта на договора, обичаите в практиката, добросъвестността, прилагайки тълкувателните правила, визирани в чл. 20 ЗЗД, вр. с чл. 20а, ал. 1 ЗЗД; следва ли съдът да се произнася без да изследва действителната воля на страните по аргумент от чл. 20 ЗЗД като не тълкува и не преценява съдържанието на отделните клаузи в договора, систематичното им място, глаголното време на действие и общия смисъл и може ли отделна уговорка да бъде тълкувана по аргумент за противното или за по-силното основание, преценявайки и обстоятелствата, при които е сключен договорът, както и поведението на страните преди и след сключване на договора; кое в един писмен договор представлява волеизявление и следователно е предмет на тълкуване по правилата на чл. 20 ЗЗД и кое от съдържанието на договора в случай, че по силата на договора нещо се предава представлява свидетелстващо/удостоверително/ изявление на страна по договора и следва ли съдебното решение да е обосновано свързано с тълкувателните критерии по чл. 20 ЗЗД. Позовава се и представя съдебна практика – решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 526 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр.д. № 410/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Позовава се и на задължителна съдебна практика по приложението на чл. 20 ЗЗД.
Ответникът по касационната жалба Н. Р. К. от [населено място], [община], чрез пълномощника си адв. С. Т. от АК-Стара З., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените от касатора правни въпроси.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното :
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяеми искове с обжалваем интерес над 5 000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
За да постанови обжалваното решение, с което е като е отменил решение № 84/18.05.2016 г., постановено по гр.д. № 852/2015 г. по описа на Новозагорския районен съд, с което са уважени предявените искове с правно основание чл. 422 ГПК, вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД, ги е отхвърлил като неоснователни, въззивният съд е приел, че от представения по делото договор за заем от 12.11.2009 г., с нотариална заверка на подписите, сключен между И. И. С. като заемодател и Н. Р. К. като заемател, както и от представения нотариален акт от същата дата за договорна ипотека, уговорена между тях, не може да се направи извод, че посочената в договора за заем сума от 13 000 лв. е получена от заемателя, като тежестта на доказване, че е налице реално престиране на пари по договора, е на ищеца заемодател, което в случая той не е сторил. Направен е извод, че от съдържанието на договора за заем не е обективирано изявление за предаване, респ. получаване на заемната сума. Поради липса на други писмени доказателства, от които да се установява наличието на заемно правоотношение между страните, исковете са отхвърлени като неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира за основателни въведените искания за допускане на касационното обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, по релевантния за спора правен въпрос от материално естество, конкретизиран от настоящата инстанция, съгласно разрешението, дадено в т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, а именно: при съдържаща се в договор за заем, подписан от двете страни, формулировка „заемодателят дава безлихвен заем на заемателя сумата от 13 000 лв. със срок на ползване до 12.09.2010 г…”, следва ли да се приеме, че е налице свидетелстващо изявление на страните по договора, тълкувайки тяхната воля, че сумата е предадена по смисъла на чл. 240, ал. 1 ЗЗД, който правен въпрос настоящият състав счита, че е разрешен от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС – решение № 123 от 02.05.2012 г. по гр.д. № 959/2011 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 379 от 06.01.2014 г. по гр.д. № 171/2012 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 546 от 23.07.2010 г. по гр.д. № 856/2009 г. на ВКС, ІV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК. Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване по постановените правни въпроси, тъй като за същото в изложението липсва обосновка. Останалите правни въпроси имат характер на оплаквания за необоснованост и следва да бъдат обсъдени при разглеждане спора по същество.
С оглед на горното, на касатора следва да се укаже да внесе дължимата държавна такса, съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2, съгласно Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, по сметка на Върховния касационен съд в размер на 339,30 лв., като в противен случай производството по делото пред касационната инстанция ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 147 от 26.09.2016 г., постановено по в.гр.д. № 340/2016 г. на Сливенския окръжен съд, ГО.
УКАЗВА на касатора И. И. С. от [населено място], [улица], ет. 2, ап. 9, чрез пълномощника си адв. С. Л. К. от АК-Стара З., [улица], ет. 4, офис 4-г, в едноседмичен срок от получаване на съобщение за определението по чл. 288 ГПК, да внесе по сметката на ВКС и да представи в деловодството на съда или да изпрати по пощата документ за заплатена държавна такса за касационното производство в размер на 339,30 лв., като в противен случай производството по делото ще бъде прекратено.
След представяне на доказателство за внесена държавна такса, делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение на ВКС за насрочване.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: