Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 27
гр. София, 13.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
А. ЦОНЕВ
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова търг.д. № 53137/2015 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 5829/08.07.2015 г. от И. П. П. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. И. С. от АК – Б. против въззивно решение № 48 от 27.05.2015 г., постановено по в.т.д. № 83/2015 г. на Бургаския апелативен съд, търговски състав, с което като е отменено решение № 424 от 18.12.2014 г., постановено по т.д. № 535/ 2013 г. по описа на Окръжен съд- Бургас, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск от Държавен фонд „Земеделие“ [населено място] против И. П. П. от [населено място], за главница в размер на 68 886,98 лв. и в частта за присъдените разноски и И. П. П. е осъден да заплати на Държавен фонд „Земеделие“ сумата 68 886, 98 лв., представляваща главница по договор за кредит и субсидии № 504- П./ 12.11.2004 година, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на предявяване на иска – 30.09.2013 г. до окончателното й изплащане, както и разноски по делото за двете инстанции/по компенсация/ в размер на 9 085,11 лв., като в останалата му част, с която е отхвърлен искът за главницата за разликата от 72 713,58 лв. до 68 886,98 лв. и този за лихва за забава, за периода от 23.12.2009 г. до 30.09.2013 г., в размер на сумата от 27 837,15 лв., първоинстанционното решение е потвърдено. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивния съд се е произнесъл по правен въпрос от значение за изхода на делото, решен в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Във връзка с наведеното основание, жалбоподателят се позовава на задължителна съдебна практика – постановени по реда на чл. 290 ГПК решение № 477 от 23.01.2013 г., постановено по гр.д. № 1648/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 125 от 29.05.2012 г., постановено по гр.д. № 534/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 263 от 07.10.2013 г., постановено по гр.д. № 2790/2013 г. на ВКС, IV г.о. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по който се е произнесъл въззивният съд, е : допустимо ли е въззивният съд да се произнася по спорно право, изхождайки от обстоятелство, което не е заявено като основание на претендираното от ищеца право с исковата молба.
Ответникът по жалбата Държавен фонд „Земеделие”, [населено място], чрез процесуалния си представител юриск. М. П., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставения правен въпрос за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 20 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е квалифицирал предявените обективно съединени искове, с правно основание чл. 79, ал.1 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД; правилно е описана фактическата обстановка и установяването й чрез събраните доказателства, въз основа на което е прието съществуването на отношения по писмен договор за кредит и субсидии № 504-П./ 12.11.2004 г. между Държавен фонд „Земеделие” и касатора И. П. за получаване от него на сумата 156 743,30 лв., представляваща : 1.1. Инвестиционен кредит по инвестиционна програма „Растениевъдство“ в размер на 130 100 лв. за създаване на 100 дка лозови насаждение; 1.2. Капиталова субсидия за създаване на трайни насаждения в размер на 15 000 лв. и 1.3. Субсидия за покриване на ? от разходите за лихви през гратисния период в размер на 11 643,30 лв. Крайният срок за усвояване на кредита е бил м. февруари 2007 г., на 4 транша, съгласно план за усвояване, неразделна част от договора; в т. 4 е договорен краен срок на погасяване след 84 месеца- 30.09.2011г., при гратисен период – 48 месеца от подписването на договора. В р.ІІ т.5 от договора е уговорено издължаване на кредита по погасителен план, неразделна част от договора и такъв е представен от ищеца / стр.14-17 от първоинстанционното дело/. В р.ІV, т.15 са договорени задълженията на кредитополучателя, като в б.“б“ негово задължение е „погасяване на кредита при условията на настоящия договор и погасителен план“. В р. VІ т. 18-24 са уговорени санкциите спрямо кредитополучателя при неизпълнение на клаузите от договора, като е предвидено, както превръщане на кредита в предсрочно изискуем и пристъпване към принудително събиране на вземането/ с конкретизирани обстоятелства за това/, както и други санкции – при неплащане на част или целите вноски по лихви и/ или главница; при нарушаване на други договорни условия. Приел е, че в исковата молба ищцовия фонд е описал развитието на отношенията си по договора с ответника до предявяване на иска; посочил е, че последното плащане от кредитополучателя е извършено на 23.12.2009 г.; изрично е заявил, че е налице неизпълнение на задължението на ответника съгласно т.15.1. б.“б“ от договора, поради което претендира заплащане на сумите по главница и лихва преди завеждане на иска, като изискуема и неиздължена част от кредита. В. съд е приел за неправилни изводите на първоинстанционния съд за неоснователност на иска за главницата, поради липсата на изрично изявление на кредитора за предсрочна изискуемост на кредита и изричното му довеждане до знанието на длъжника, на което основание е предявен този иск, тъй като тези изводи не кореспондират в цялост с претенцията на ищеца. В тази връзка е приел, че действително и в исковата молба, и в писмените бележки ищецът твърди за настъпила предсрочна изискуемост на кредита, за осъществило се заповедно производство с издаден изпълнителен лист, който впоследствие е бил обезсилен с разпореждане на СРС от 16.12.2009г. по ч.гр.д. № 22043/2009 г., но в исковата молба изрично е посочено неплащане на задължението по кредита от ответника след 23.12.2009 г. и предявяване на това парично неизпълнение като такова по чл. 79, ал.1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД, поради което в производството по предявения иск подлежи на обсъждане въпросът налице ли е неизпълнение на договора от кредитополучателя в съответствие с неговите клаузи и ако е налице – какви суми се дължат по договорените в р. VІ отговорности и санкции. Приел е също така, че в случая липсва настъпила предсрочна изискуемост към 25.11.2008 г. на кредита, тъй като неизпълнението на задълженията на кредитополучателя по т.15.1. б.б.“а“, „м“ и „н“, чл.22 б.б. „а“ и „г“ и чл. 23б.“в“ от договора, не е било доведено до знанието на длъжника, до който извод е стигнала и първата инстанция. Приел е за безспорно установено и издаването на заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 11.05.2009г. по който е образувано изп.д. №191/2009г. на ЧСИ Т. М. – Б. и по него са извършени плащания; впоследствие изпълнителният лист е обезсилен, тъй като при подадено възражение от длъжника срещу заповедта за изпълнение, в дадения от съда срок, не е предявен от кредитора установителният иск по чл. 422 ГПК. Приел е, че след обезсилване на заповедта, за кредитора съществува правен интерес да предприеме защита на вземането си чрез предявяване на осъдителен иск по общия ред, който се явява единственият способ за реализиране на вземането след нереализираното до край заповедно производство. В случая целта вече е не само установяване съществуването на претендираното вземане, но и осъждането на длъжника и съответно снабдяването с изпълнителен лист за присъдените суми, поради което е разгледал предявения осъдителен иск при съобразяване клаузите на договора между страните и начинът за определяне на дължимите суми, без да взема предвид твърдяната предсрочна изискуемост на кредита, за която не са налице условията по отношение на кредитора. Оттук е стигнал до извода, че е налице задължение от длъжника по договора за заплащане на сумите по договорения погасителен план, ведно с договорените санкции при неизпълнение на това задължение, договорени в р.VІ от договора, т.19. По същество е приел, че по делото е безспорно установено, че извършеното последно плащане от страна на ответника И. П. на 29.12.2009 г. възлиза на сумата от 4 719,84 лв., като от приетите заключения на вещото лице е приел за установено, че след това плащане остатъкът от главницата възлиза на сумата 68 886, 98 лв., която се явява дължима от кредитополучателя с оглед договорените условия, които са съществуващи и не са нито надлежно прекратени, нито погасени чрез плащане, като по отношение на главницата възраженията на ответника- длъжник, отнасящи се за твърдяната от кредитора предсрочна изискуемост, са неотносими. Приел е също така, че претенцията за лихва за забава за периода преди завеждане на исковата молба е неоснователна, тъй като размерът на този иск за сумата от 27 837,15 лв. е формиран, съгласно чл. 21 от договора, който се позовава на предсрочна изискуемост на кредита и право на ищцовия фонд да събира от кредитополучателя на законната лихва върху размера на неиздължения остатък, поради ненастъпването на тази предсрочна изискуемост и тази санкция не може да бъде наложена срещу ответника.
Настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховния касационен съд намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Поставеният от касатора правен въпрос от процесуално естество – допустимо ли е въззивният съд да се произнася по спорно право, изхождайки от обстоятелство, което не е заявено като основание на претендираното от ищеца право с исковата молба, освен, че е посочен некоректно, тъй като в него се съдържа и отговорът, в случая такова процесуално нарушение, водещо до недопустимост на съдебното решение, не е извършено от въззивния съд, тъй като същият се е произнесъл по предявения осъдителен иск с правно основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД с исковата молба. В съответствие с установената съдебна практика съдът е приел, че в исковата молба изрично е посочено неплащане на задължението по кредита от ответника след 23.12.2009 г. и предявяване на това парично неизпълнение като такова по чл. 79, ал.1 от ЗЗД, поради което в производството по предявения иск подлежи на обсъждане въпросът налице ли е неизпълнение на договора от кредитополучателя в съответствие с неговите клаузи и ако е налице – какви суми се дължат по договорените в р. VІ отговорности и санкции, като релевираното твърдение от ищеца за наличие на предсрочна изискуемост на кредита, което е останало недоказано в процеса, не рефлектира на дължимостта на сумата по главницата при доказано неизпълнение на договора за кредит от страна на кредитополучателя-ответник, а само върху претендираната лихва върху размера на неиздължения остатък, който иск е отхвърлен.
В този смисъл приложените към изложението съдебни решения не установяват твърдяното противоречие по поставения въпрос с практиката на ВКС, тъй като са постановени при различна фактическа обстановка и дадените в тях разрешения се отнасят до правомощията на въззивната инстанция, която се произнася в рамките на въззивната жалба, както и за допустимостта на съдебно решение, с което съдът се е произнесъл по спорно право, което не съответства на заявените в исковата молба фактически твърдения и петитум или по нередовна искова молба, какъвто с оглед на посоченото по-горе, не е настоящият случай, поради което не е налице релевираното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 48 от 27.05.2015 г., постановено по в.т.д. № 83/2015 г. на Бургаския апелативен съд, търговски състав, по касационна жалба с вх. № 5829/08.07.2015 г. от И. П. П. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: