Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София, 06.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на първи февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3881/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 2690 от 15.07.2016 г. от М. Й. Н. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. А. А. – Т. от АК – Б. срещу въззивно решение № 2765 от 20.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 321/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав, в частта му, с която като е отменено решение № 1367 от 18.02.2016 г., постановено по гр.д. № 1148/2015 г. на Благоевградския районен съд, е отхвърлен предявеният иск по чл. 200 КТ, за разликата между присъдените от Районен съд – Благоевград 10 000 лв. /десет хиляди лева/ и следващите се 7 000 лв. /седем хиляди лева/, представляващи обезщетение за причинени неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие трудова злополука, станала на 26.04.2014 г. и призната за такава с разпореждане № 026/31.05.2014 г. на ТП на НОИ Б., довела до временна неработоспособност на ищеца. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд в обжалваната му част, с която e отхвърлен предявеният иск по чл. 200 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставеният правен въпрос, значим за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд е свързан с определяне на размера на дължимото обезщетение по чл. 200 КТ за претърпени неимуществени вреди, съгласно установения в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливост. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят не прилага противоречива съдебна практика.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място] поле, [община], чрез процесуалния си представител адв. Д. М. от АК-Б., е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване, в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендира направените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лева, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищецът е бил в трудовоправни отношения с ответното дружество, като е пострадал при трудова злополука, настъпила на 26.04.2014 г., изразяваща се в това, че при качване на камиона, управляван от ищеца, на метална извънгабаритна решетка, ремъкът се скъсал, решетката го е изблъскала от камиона, вследствие на което той е паднал на земята от около 2, 5 – 3 метра височина върху настилка от чакъл, в резултат на което получил счупване на лъчевата кост на лявата ръка, от което изпитал силни болки и страдания, които продължили за сравнително дълъг период от време. В. съд е приел, че са налице всички предпоставки за реализиране на имуществената отговорност на работодателя, като при определяне на размера на обезщетението е отчел характера и вида на увреждането – счупване на лъчевата кост на лявата ръка; настъпилите последици – оток на лакътната става, без промени в конфигурацията и деформации, наместване, гипсиране, поставяне и изваждане на метален винт, процедури по физио и механотерапия; продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания – трайно затруднение на движенията на лявата ръка за 45 дни и полагане на физически труд за 6 месеца, силни болки по време на травмата, отзвучаващи след завършване периода на лечение, запазване на мускулната сила и възстановяване на работоспособността; конкретните отражения на увреждането в бита на пострадалия работник – за 6 месеца е било затруднено самообслужването му по отношение на хранене, хигиена, тоалет; продължителността на възстановителния период – 6 месеца, като ищецът ще има неудобство и болки при тежка физическа работа още 2-3 години; и обстоятелствата при настъпване на злополуката – падане от неголяма височина – около 3 м., върху асфалт, с оглед което е достигнал до заключението, че сумата от 7 000 лв. е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължащо се от работодателя на работника. Предвид изложеното, първоинстанционното решение е отменено за разликата между присъдените 10 000 лв. и следващите се 7 000 лв., и исковата претенция е отхвърлена за разликата от 3 000 лв., ведно със законните последици.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В случая жалбоподателят поддържа, че са налице и трите предпоставки на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. По поставеният от касатора материалноправен въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди вследствие трудова злополука, въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС. Жалбоподателят не е обосновал противоречие с установената практика на ВКС, нито с практиката на съдилищата, а поставеният въпрос не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите. М. въпрос за определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД, е обусловил изхода на спора, но той не е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, както и не се обосновава в какво се състои противоречивото му разрешаване от съдилищата. В случая при разрешаването му въззивният съд е съобразил установената практика на ВКС, че обезщетението за неимуществени вреди възмездява претърпените от работника вследствие трудовата злополука болки и страдания и се определя от съда по справедливост и конкретно в резултат на претърпяната от ищеца средна телесна повреда, изразяваща се в счупване на лъчевата кост на лявата ръка, както и настъпилите последици – оток на лакътната става, без промени в конфигурацията и деформации, наместване, гипсиране, поставяне и изваждане на метален винт, процедури по физио и механотерапия; продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания – трайно затруднение на движенията на лявата ръка за 45 дни и полагане на физически труд за 6 месеца, силни болки по време на травмата, отзвучаващи след завършване периода на лечение, запазване на мускулната сила и възстановяване на работоспособността; конкретните отражения на увреждането в бита на пострадалия работник – за 6 месеца е било затруднено самообслужването му по отношение на хранене, хигиена, тоалет; продължителността на възстановителния период – 6 месеца, като ищецът ще има неудобство и болки при тежка физическа работа още 2-3 години; и обстоятелствата при настъпване на злополуката – падане от неголяма височина – около 3 м., върху асфалт, е достигнал до заключението, че сумата от 7 000 лв. е справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди, дължащо се от работодателя на работника. В този смисъл справедливостта, като критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за своя притежател, които в случая са отчетени от въззивния съд в обжалваното решение. Защото справедливостта по смисъла на чл. 52 ЗЗД не е абстрактно понятие и тя се извежда от преценката на конкретни обстоятелства, които носят обективни характеристики. Принципът справедливост изисква в най-пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице. Този принцип изисква индивидуална преценка на моралните вреди, като се имат предвид множество обстоятелства и взаимовръзки. В случая въззивният съд, като е обсъдил установените по делото обстоятелства, въз основа на събраните доказателства е определил справедливия размер на дължимото обезщетение за претърпените от работника неимуществени вреди. Съгласно установената практика на ВКС, съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудовата злополука. Това е така, тъй като разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди като пряка и непосредствена последица от увреждането безспорно е свързан с критерия за справедливост, дефинитивно определен в нормата на чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства, които в случая са отчетени от въззивния съд в обжалваното решение.
В заключение следва да се отбележи, че поставеният правен въпрос не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, не е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация следва да бъдат присъдени направените за настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 18.08.2016 г.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2765 от 20.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 321/2016 г. на Благоевградския окръжен съд, гражданско отделение, четвърти въззивен състав в обжалваната му част, по касационна жалба с вх. № 2690 от 15.07.2016 г. от М. Й. Н. от [населено място].
ОСЪЖДА от М. Й. Н. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] поле, [община] сумата от 600 лева разноски за касационното производство.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: