Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 270
гр. София, 04.04. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на осми февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4143/2016 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 8597 от 06.07.2016 г. от Е. А. А. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. С. С. от АК – Стара З. против въззивно решение № 170 от 31.05.2016 г., постановено по гр.д. № 1078/2016 г. на Старозагорския окръжен съд, Втори граждански състав, с което като е отменено решение № 1236 от 18.12.2015 г. на Старозагорския районен съд, постановено по гр.д. № 1979/2015 г., са уважени предявените искове по чл. 203, ал. 2 КТ и чл. 86 ЗЗД, вр. с чл. 211 и чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ и жалбоподателката Е. А. А. е осъдена да заплати на [фирма] – [населено място], сумата от 15 462, 95 лева, представляваща обезщетение за умишлено причинена вреда, вследствние на съставяне и подписване на протокол от 20.12.2010 г. за приемане за изпълнено и подлежащо на заплащане СМР – монтиране на 156 бр. подпорни изолатори И. 20 кV на подстанция 10, „Рудник Т. 3”, по договор МТ-635/2007 г., въпреки, че е имало недоставени и немонтирани подпорни изолатори; сумата от 528 лева, представляваща дължимата законна лихва върху главницата, за периода от датата на откриване на щетата 17.12.2014 г. до датата на завеждане на исковата молба в съда на 23.04.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане, както и сумата от 3 460,50 лева – разноски по делото. Жалбоподателката обжалва въззивното решение като моли, същото да бъде отменено по съображения, подробно изложени в касационната жалба. Релевира касационните основания по чл. 281 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са уважени предявените искове за реализиране на пълната й имуществена отговорност, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставените материалноправни и процесуалноправни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/. Допустимо ли е по аналогия на чл. 272 ГПК въззивният съд, когато отменя изцяло първоинстанционното решение да препраща към съдържанието на въззивната жалба и дерогира ли се изискването на императивната разпоредба на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение; 2/. Въззивният съд има ли задължението да обсъди всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, да изложи собствени мотиви защо приема едни доказателства, а отхвърля други и да обсъди всички възражения и доводи на страните по предмета на спора, в това число и направеното от ответника възражение за давност; 3/. Кой е началният момент на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. с ал. 2, т. 2 КТ при предявен иск по чл. 203, ал. 2 КТ, когато деецът е известен – деня на увреждащото деяние или деня на ревизията; 4/. Предвид търсената с иска по чл. 203, ал. 2 КТ отговорност от ответника за виновно поведение, причинило вреда на работодателя вследствие подписване на протокол за установяване завършването и разплащането на натуралните видове СМР, подлежи ли на самостоятелно доказване в процеса формата на вината в действията на служителя, когато ищецът е въвел като обстоятелствено твърдение умишленото нарушение на задълженията на служителя и чия е доказателствената тежест и подлежи ли на доказване умисълът като форма на вина; 5/. Подлежи ли на самостоятелно доказване причинно следствената връзка при деликт; 6/. Допустимо ли е такива факти като движението на С. да се установяват със свидетелски показания, освен в случаите на чл. 165 ГПК/ 7/. Носят ли отговорност за липси служителите, които нямат задължения, свързани със събиране, разходване или отчитане на финансови и материални ценности. В подкрепа на твърденията си се позовава на противоречие с практика на ВКС, която прилага, както следва: решение № 4/18.02.2016 г. по гр. д. № 3322/2015 на ВКС, II г.о.; решение № 13/02.02.2016 г. по гр.д. № 4287/2015 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 27/02.02.2015 г. по гр.д. № 4265/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 217/09.06.2011 г. по гр.д. № 761/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 700/28.10.2010 г. по гр.д. № 91/2010 на ВКС, IV г.о.; решение № 136/02.10.2014 г. по търг.д. № 4309/2013 г. на ВКС, I т.о.; решение № 3/15.03.2016 г. по гр.д. № 2526/2015 на ВКС, III г.о.; решение № 65/09.07.2013 г. по гр.д. № 865/2012 на ВКС, III г.о.; решение № 101/23.09.2015 г. по гр.д. № 5531/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 193/09.07.2015 г. по гр.д. № 6436/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 493/23.11.2011 г. по гр.д. № 586/2011 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 152/01.06.2015 г. по гр.д. № 6083/2014 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], чрез юрисконсулт И. Н., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че страните са били в трудово правоотношение, считано от 17.12.2003 г., като по силата на трудов договор ответницата е заемала длъжността „Инженер инвеститорски контрол – електросъоръжения и автоматизация“ в отдел „Инвестиции” до 16.12.2014 г., когато по взаимно съгласие на страните трудовото правоотношение е прекратено на основание чл. 325, ал. 1, т. 1 КТ. С докладната записка от 01.12.2014 г. на управителя на „Рудник Т. 3” относно изпълнение на договор за строителство, е посочено, че в количествено-стойностната сметка не е предвидена доставка на подпорни изолатори, свързването на проводниците с подпорните изолатори и доставка и монтаж на носеща греда за подпорните изолатори от източната страна на подстанцията, във връзка, с която е разпоредена проверка. Констатирано е, че в протокол от 20.10.2010 г. (обр. 19), подписан от ответницата, са записани 156 бр. подпорни изолатори на стойност 16 404,96 лв., но на място били монтирани 36 бр. Със заповед № РД 09-1248 от 08.12.2014 г. изпълнителният директор на [фирма] е разпоредил комисия да извърши проверка на фактически изпълнените допълнителни СМР по договора и изпълнението на първия етап на строителството на подстанция 10 по договор МТ-635/2007 г. и анализ на пълната документация – протоколи, актове, фактури и др. и на дейността на лицата, натоварени да упражняват инвеститорски контрол. При проверката на изпълнението на първия етап от строителството на подстанция 10 е установено, че в акт обр. 19 са актувани, но не са извършени видове СМР – подпорни изолатори, открит монтаж И. 20 кV по стоманената конструкция, с което на дружеството е причинена вреда в размер на 12 871,58 лв. и е посочено, че вина и отговорност за вредата следва да носи инвеститорът на обекта инж. А.; с изплатените непредвидени разходи в размер на 2 591,37 лв. за подпорни изолатори, които били изписани от складовете на дружеството ищец, също е причинена вреда в размер на 2 591,37 лв., за които отговорност трябвало да носи също инж. А.. Съгласно доказателствата по делото, въззивният съд е приел, че изграждането на подстанция 10 към „Рудник Т. 3” е извършено по цялостен проект, изготвен от ищцовото дружество, като е предвидено изграждането на обекта да стане на два етапа. За извършените СМР по първия етап е сключен договор под № МТ-635 от 16.11.2007 г. с [фирма], [населено място], като в част „Електротехническа” в спецификацията на ел. материалите и ел. обзавеждането на обекта са предвидени и заложени за монтаж 156 бр. подпорни изолатори И. 20, необходими за З. 20 кV и 6 кV на подстанцията. По време на строителството са издадени актове по Наредба № 3 от 31.07.2003 г., като с акт обр.12 от 20.08.2010 г. е установено, че са извършени СМР, които подлежат на закриване и не могат да бъдат отчетени по чертеж, подробно описани, включително и „монтаж подпорни изолатори открит монтаж И. 20 кV по стом. К-ция” 156 бр. – п. 10 от акта. Протоколът е подписан и от изпълнителния директор на строителния надзор [фирма] – свид. П. В.. Разпитаните като свидетели по делото, подписали акта лица твърдят, че всички СМР са били изпълнени съобразно работния проект. С акт обр. 15 е установено, че строежът е изпълнен в съответствие с проектите, разрешението за строеж и сключения договор за изпълнение, като след извършения преглед на строежа е прието, че той може да изпълнява предназначението си. Констатирано е, че в процеса на работа не са установени неизпълнени, недовършени и лошо изпълнени видове СМР и е прието е, че с този акт се извършва предаване на строежа от строителя на възложителя-ищец, съставен е и окончателен доклад от строителния надзор, както и протокол за установяване годността за ползване на строежа – обр.16, както и протокол за проведена 72-часова проба. Издадено е разрешението за ползване, а на 20.12.2010 г. е съставен и протокола за установяване завършването и разплащането на натуралните видове СМР, съгласно договора МТ-635 от 16.11.2007 г., от инвеститора, представяван от инж. А., и от строителя, представляван от инж. Ж. Ж., като СМР-тата, за които е прието, че са извършени и подлежат на заплащане, са изброени конкретно в т.ч. и 156 бр. подпорни изолатори на обща стойност 16 404,96 лв., като за извършените СМР е съставена фактура № 745 от 23.12.2010 г. за общо 1 059 582,14 лв. с ДДС, която сума е заплатена с няколко банкови превода. Изграждането на втория етап от обекта „Подстанция 10” е извършено от [фирма], [населено място] по договор МТ-084 от 2014 г., като по време на строителството е констатирано, че на подстанция 10 са налични 54 бр. от процесните подпорни изолатори, поради което се е наложило да доставят и монтират още 42 бр.
При така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че с първоинстанционното решение неправилно са отхвърлени предявените искове за реализиране на пълната имуществена отговорност на работника спрямо неговия работодател. Посочено е, че първоинстанционният съд при постановяване на решението си е взел предвид само и единствено показанията на свидетелите, посочени от ответницата, въпреки, че между същите има съществени противоречия и разминавания, които свидетели обаче имат интерес от това да не бъдат доставяни подпорните изолатори, но те да бъдат заплатени, тъй като това би било в техен финансов плюс, поради което биха имали интерес да не бъде разкривана обективната истина по процеса. Съдът е приел също така, че не е взето предвид и заключението на съдебно-икономическата експертиза, според която от актуваните от ответницата 20.12.2010 год. подпорни изолатори в подстанция 10 са установени налични към 09.12.2014 год. само 54 броя, а не е установено наличие на заприходени в склада подпорни изолатори И. 20 кВт по договора под № МТ-635/2007 г. и в тази връзка нанесената щета на ищцовото дружество възлиза на обща стойност от 15 671.58 лева. Въззивният съд е приел, че не би следвало да се кредитират от съда твърденията на ответницата А. от отговора на въззивната жалба, с който същата твърди, че никога не е казвала, че подпорните изолатори са били доставени и предадени в склад (от показанията на свидетеля Л. Г. съдът е приел, че ответницата е казала, че изолаторите наистина не са монтирани, а са предадени на рудника за съхранение, тъй като не е било нужно да се монтират всички изолатори). В тази връзка след направената проверка от отдел „Вътрешен одит“ обаче е установено, че подпорни изолатори от процесния тип и доставени по договора под № 635/2007 г. не съществуват и не са налични, включително и в складовете на дружеството (след което версията на ответницата е рязко е променена – започва категорично да твърди, че всички подпорни изолатори, които е актувала с акт Образец 19/20.12.2010 г., са били на място и монтирани на самата подстанция). При така установените факти, въззивният съд е достигнал до извод, че е налице отклоняване в неизвестна посока на активи, собственост на ищеца [фирма], при извършване на горното деяние е имало налице умисъл от ответната страна (най – вероятно е имало такъв и от страна на доставчиците по договора, които не са доставили редица части) и тази форма на вина се установява с това, че ответницата е актувала с акт образец № 19/20.12.2010 г. като доставени и монтирани 156 бр. подпорни изолатори, а в действителност под неин контрол са поставени едва 54 такива, като останалите 102 броя изобщо не са доставени и монтирани, а и съхранени, но са заплатени от ищцовото дружество, за което свидетелстват съответните приложени по делото платежни документи, което се установява и от заключението на съдебно-икономическата експертиза. Съдът е приел, че по делото е установено, че 102 бр. подпорни изолатори изобщо не са били монтирани, съгласно договора, за което отговорност носи ответницата А. и тъй като проектите не са били свеждани до знанието на Ръководител отдел „Подстанции“, както и на ръководител отдел „Енергиен“ в Рудника, то липсата на подпорните изолатори е станала явна едва на втория етап от строителството на подстанцията. Ето защо, въззивният съд е уважил предявения иск в посочения размер за реализиране на пълната имуществена отговорност на ответницата, ведно с акцесорния иск за заплащане на мораторна лихва.
Разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК изисква да се посочи правен въпрос от материално и/или процесуално естество от значение за изхода на конкретното дело, който е обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалваното решение, и който с обжалваното решение е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, или който има значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните по делото доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК правният въпрос /материалноправен и/или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, да е обусловил изхода на спора и да е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им, или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
По поставените правни въпроси/1, 2, 5 и 6/, с твърдението, че са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Първият правен въпрос е некоректно поставен, тъй като такава възможност в процесуалния закон не е предвидена, а и въззивният съд в мотивите си не е извършил препращане към съдържанието на въззивната жалба, а подробно и аргументирано е разгледал всички доводи и възражения, изложени в нея и съобразно установената задължителна съдебна практика за правомощията на въззивния съд, в т.ч. и тази, представена от касаторката, се е произнесъл в нейните рамки и с оглед на своите правомощия е извършил самостоятелна преценка на събрания доказателствен материал по делото и е направил своите фактически и правни изводи по съществото на спора, като е приел, че в случая е реализирана пълната имуществена отговорност на ответницата към ищцовото дружество по см. на чл. 203, ал. 2 КТ. Поставените в изложението процесуалноправни въпроси, свързани с приложението на чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК се свеждат до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие, както със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и с тази, посочена от касаторката, а в съответствие с нея. В тях нееднозначно е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. В случая в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че от събраните по делото доказателства се установява по убедителен начин наличието на виновно поведение от страна на ответницата А. да не отбележи като контролен орган на ел. техническата част на изпълнението на подстанция 10 липсата на 102 броя подпорни изолатори, което е нейно задължение, поради което тя носи пълна имуществена отговорност по см. на чл. 203, ал. 2 КТ и е уважил този иск. Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по поставените правни въпроси № 4, и № 7, тъй като по първия въпрос, приетото от въззивния съд е в съответствие с установената задължителна съдебна практика, а не в противоречие с нея, тъй като съобразно приетите по делото доказателства, въззивният съд е приел, че по делото е установено наличието на виновно поведение от страна на ответницата А. под формата на умисъл, описано по-горе, а вторият въпрос не се явява обуславящ за изхода на спора, поради което по него не е налице общото основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Що се отнася до поставения правен въпрос от материално естество под № 3 за началния момент на давностния срок по чл. 358, ал. 1, т. 3, вр. с ал. 2, т. 2 КТ, при предявен иск по чл. 203, ал. 2 КТ, когато деецът е известен – деня на увреждащото деяние или деня на ревизията, по който и двете инстанции не са се произнесли, същият е неотносим по отношение на преценката за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и не обуславя изхода на спора, доколкото, дори съдът да се беше произнесъл по направеното от ответницата възражение за погасяване на задължението й по давност, то не би постановил различен по делото правен резултат. Съгласно разпоредбата на чл. 358, ал. 2, т. 2 КТ сроковете за предявяване на другите искове по трудови спорове започват да текат – от деня, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо или е могло да бъде упражнено, като при парични вземания изискуемостта се смята настъпила в деня, в който по вземането е трябвало да се извърши плащане по надлежния ред, като в конкретния случай, тъй като до извършването на ревизията деецът не е бил известен, то началния момент на давностния срок в случая се явява денят, в който правото, предмет на иска, е станало изискуемо и това е датата на утвърждаване на доклада на ревизията, установила липсата на подпорните радиатори – 19.12.2014 г., а искът е предявен на 23.04.2015 г., преди изтичане на тригодишния давностен срок.
Предвид изложеното, настоящият съдебен състав на ВКС намира, че поставените правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС или при неточно тълкуване на закона, поради което касационното обжалване по тях не следва да бъде допуснато на основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
При този изход на спора, касаторката следва да бъде осъдена да заплати на ответника по жалбата направените разноски за юрисконсултско възнаграждение, съобразно чл. 9, ал. 3, вр. с чл. 7, ал. 2, т. 4 от Наредба № 1/2004 г. на ВАС за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на 757 лв.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 170 от 31.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1078/2016 г. на Старозагорския окръжен съд, Втори граждански състав, по касационна жалба с вх. № 8597 от 06.07.2016 г. от Е. А. А. от [населено място].
ОСЪЖДА Е. А. А. от [населено място] да заплати на [фирма], [населено място] направените разноски за касационното производство в размер на 757 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: