Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 130
гр. София, 15.02.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и пети януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Светла Димитрова търг. д. № 60195/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 7266/18.05.2016 г. от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Е. С. Т., чрез процесуалния му представител адв. С. В. от АК – П. против въззивно решение № 735 от 14.04.2016 г., постановено по в.т.д. № 4190/2015 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, с което като е отменено решение № 136 от 15.01.2014 г., постановено по т.д. № 1863/2012 г. на Софийския градски съд, ТО, VI- 5 състав, в частта, с която е признал за установено на основание чл. 422, вр. с. чл. 415 ГПК, че Х. П. Б. от [населено място] дължи солидарно с К. П. К. от [населено място] и [фирма] [населено място] на [фирма] сумата от 90 257, 11 лева главница и сумата от 6 580, 18 лева – обезщетение за забава, за периода 10.03.2011 г. – 10.11.2011 г., по договор за отсрочено плащане от 10.05.2010 г., за което е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 417 ГПК по гр.д. № 48288/2011 г. на СРС, 49 състав, както и в частта, с която Х. П. Б. е осъден солидарно с [фирма] и К. П. К. да заплати на [фирма] на основание чл. 78, ал. 1, вр. с ал. 5 ГПК сумата от 4 900 лева – разноски, е отхвърлен предявения иск с правно основание чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК срещу Х. П. Б. със законните последици. Релевира касационните основания за отмяна на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, разрешавани противоречиво от съдилищата и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречието му с практика на Търговска колегия на ВКС, като прилага решение от 06.06.2012 г. на СГС, VI – 18 състав по т.д. 5450/2011 г., за което липсват данни, че е влязло в сила.
Поставените правни въпроси, по които се е произнесъл въззивният съд, с твърдението, че са от значение за изхода на делото, са: 1/ Какъв е характерът на договора, тълкувайки волята на страните, сключен между кредитор и трето лице, с който третото лице се съгласява с дълг на длъжник на кредитора (възникнал от друг договор) и се задължава, в случай че длъжникът не изплати дължимата сума до определена дата, да я изплати изцяло той със свои средства и за своя сметка и приложима ли е разпоредбата на чл. 147 ЗЗД; 2/ Когато едновременно с подписването на договор, с който третото лице се съгласява с дълг на длъжник на кредитора (възникнал от друг договор) и се задължава, в случай, че длъжникът не изплати дължимата сума до определена дата, да я изплати изцяло той със свои средства и за своя сметка, подпише и запис на заповед, с който се задължава безусловно и неотменимо да плати цялата дължима сума, може ли да се приеме, че третото лице отговаря на същото основание като длъжника или на собствено независимо основание, което няма акцесорен характер; 3/ В случай, че по дело бъде уважен иск с еднакво правно основание, при еднакви доказателства и фактическа обстановка, срещу двама ответници и ако единият от тях обжалва решението, а другият не (за него решението влиза в сила), като при обжалването въззивният съд отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска, това основание ли е да се приеме, че е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Ответниците по жалбата К. П. К. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Я. С. от АК-С. и Х. П. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Г. Г. от АК-С., я оспорват, като са изразили становище в писмени отговори по чл. 287, ал. 1 ГПК. Претендират разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд по търговско дело, с цена на иска над 20 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че неправилно първоинстанционният съд е уважил предявените искове по чл. 422, ал. 1, във вр. с чл. 415, ал. 1 ГПК срещу въззивника Х. П. Б., като е приел, че страните са сключили на 10.05.2010 г. договор за отсрочено плащане, с нотариална заверка на подписите, като длъжникът е признал, че дължи сумите по дан. фактури, описани в Приложение №1- неразделна част от договора, на обща стойност от 94 481, 72 лв., която се задължава за заплати на кредитора в срок до 10.03.2011 г. В разпоредбата на т. ІІІ от договора, „гарантите” К. К. и Х. Б. са заявили, „че са съгласни и се задължават, в случай, че длъжникът [фирма] не изплати на кредитора [фирма] цялата дължима сума в размер на 94 481, 72 лв. или неизплатената част от тази сума, към посочената дата – 10.03.2011 г., да я заплатят със свои средства и за своя сметка, от името на неизправния длъжник”, за обезпечаване на което вземане издават на кредитора и запис на заповед, без протест – чл. ІV от договора. За да отхвърли иска по отношение на въззивника Х. Б. въззивният съд е приел, че в случая не е налице встъпване в дълг от страна на физическите лица по смисъла на чл. 101 ЗЗД и те не отговарят като солидарни съдлъжници с длъжника [фирма] при условията на чл. 121 ЗЗД, а имат качеството на гаранти /поръчители/ по смисъла чл. 138 ЗЗД и чл. 141 ЗЗД, реализирането на която отговорност е ограничена от 6 – месечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД с изтичането на който се погасява, ако кредиторът не е предявил иска срещу длъжника, какъвто е настоящият случай, в който на основание чл. 422, ал. 1 ГПК искът се счита предявен на 10.11.2011 г., т.е. няколко месеца след изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, изтекъл на 10.09.2011 г. Изложени са съображения, че изтичането на срока по чл. 147, ал. 1 ЗЗД към датата на подаване на заявлението е абсолютно основание за отхвърлянето му, а ако искането по заявлението е уважено и заповед за изпълнение е издадена, позоваването на погасяване на субективното материално право на кредитора спрямо поръчителите, може да бъде направено и в производството по чл. 422, ал. 1 ГПК.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касаторът е формулирал правни въпроси, които касаят съществото на спора, в частност за характера на сключения между страните договор за отсрочено плащане от 10.05.2010 г., които в случая не са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение в противоречие с практиката на ВКС. Пo въпроса за характера на уговорката в процесния договор, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, обективирана в решение № 504 от 26.07.2010 г. на ВКС, IV г.о. по гр. д. № 420/2009 г., постановено по реда на чл. 290 ГПК, в което е прието, че спорът относно точния смисъл на договорни клаузи се разрешава при тълкуване действителната обща воля на страните. При това тълкуване отделните уговорки се преценяват във връзка едни с други и всяка една в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Осъществявайки такова тълкуване на договорните клаузи въззивния съд е приел, че в случая при подписване на договора за отсрочено плащане на 10.05.2010 г. ответникът Х. Б. заедно с К. К. са действали като поръчители, а не като солидарни длъжници, тъй като, съгласно уговореното е налице поемане на задължение от т.нар. гаранти – поръчители/лице, което поема отговорност да заплати определена сума, ако не я изплати длъжникът/, спрямо кредитора да отговарят за изпълнение на задължението към длъжника, а не е налице уговорка между гарантите и длъжникът да отговарят спрямо кредитора при условията на солидарност, която акцесорна поръчителска отговорност в случая би възникнала само тогава, когато длъжникът [фирма] не изпълни задължението си към кредитора по договора за отсрочено плащане/т.ІІІ от договора/. Така направения извод от въззивния съд, че ответникът Х. Б., съобразно клаузите на процесния договор е действал като поръчител, а не като солидарен съдлъжник, не се явява в противоречие с установената съдебна практика/посоченото решение № 654 от 08.01.2008 г. по т.д. № 320/2007 г., ІІ т.о., постановено по стария процесуален ред/, а в съответствие с нея, тъй като за разлика от поръчителството, при което поръчителят отговаря за чужд дълг, при уговорена солидарна задълженост/каквато с оглед клаузата в т.ІІІ от договора за отсрочено плащане в случая не е налице/, всеки от солидарните длъжници дължи на свое независимо основание и отговорността му няма акцесорен характер. Именно, когато източник на солидарността е конкретният договор, а не законът, разпоредбата на чл. 147 ЗЗД, предвиждаща ограничение във времето, през което поръчителят остава задължен към кредитора след падежа на главното задължение (само ако в рамките на шестмесечен преклузивен срок кредиторът е предявил иск срещу длъжника), не се прилага. В тази връзка в съответствие със съдебната практика решаващият съд е приел, че в случая, тъй като в т. ІІІ от процесния договор страните са уговорили изрично, че „гарантите” К. К. и Х. Б. „са съгласни и се задължават, в случай, че длъжникът [фирма] не изплати на кредитора [фирма] цялата дължима сума в размер на 94 481, 72 лв. или неизплатената част от тази сума, към посочената дата – 10.03.2011 г., да я заплатят със свои средства и за своя сметка, от името на неизправния длъжник”, не е налице и встъпване в дълг, защото съгласно чл. 101 ЗЗД трето лице може да встъпи като съдлъжник в определено задължение по съглашение с кредитора или с длъжника. Предмет на съгласието за встъпване в дълг е поемането на чужд дълг като свой, за който встъпилият отговаря наравно с първоначалния длъжник, на свое собствено основание и в пълен обем, без да е налице акцесорност или ограничение в срока на отговорност. За разлика от встъпването в дълг, поръчителят се съгласява да отговаря за чужд дълг при условията на солидарност с длъжника, но при съответните ограничения в обхвата на отговорността, включително по отношение на нейния срок като всеки конкретен случай се преценява въз основа на конкретните уговорки между страните. В случая, изхождайки от това, въззивният съд е приел в обжалваното решение, с оглед съдържанието на уговорките в процесния договор между гарантите и кредитора, че в случая е налице поемане на поръчителска отговорност от страна на физическите лица със съответните последици, включително погасяването й след изтичане на шестмесечния срок по чл. 147, ал. 1 ЗЗД, който извод е в съответствие с посочената съдебна практика, а не в противоречие с нея. Така както са формулирани правните въпроси от материално естество, свързани с приложението на чл. 20, чл. 101, чл. 121, чл. 138 – 148 ЗЗД, същите имат по-скоро теоретичен характер и в конкретния случай релевираните в изложението твърдения във връзка с неправилното приложение от въззивния съд в обжалваното решение на посочените по-горе материалноправни норми касаят основания за неправилност на въззивното решение, изразяваща се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон по см. на чл. 281, т. 3 ГПК, но не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1- 3 ГПК. В заключение, в случая по тези въпроси нито е налице противоречие с посочената от касатора съдебна практика, нито с обжалваното въззивно решение съдът се е произнесъл по въпроси, които имат значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, какъвто не е настоящият случай. По приложението на посочените по-горе законови норми е налице установена непротиворечива съдебна практика, която е съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
Не е налице основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по поставения правен въпрос от процесуално естество – в случай, че по дело бъде уважен иск с еднакво правно основание, при еднакви доказателства и фактическа обстановка, срещу двама ответници и ако единият от тях обжалва решението, а другият не (за него решението влиза в сила), като при обжалването въззивният съд отмени първоинстанционното решение и отхвърли иска, това основание ли е да се приеме, че е налице противоречива съдебна практика по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, тъй като съгласно даденото разрешение в т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2009 от 19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК правният въпрос от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на ВКС, постановено по отменения ГПК по същия правен въпрос. Не е налице противоречива практика на съдилищата, когато в рамките на същото съдебно производство са постановени решения, даващи противоречиви разрешения по обуславящи изхода на делото въпроси. Приетите противоречиви разрешения в хода на инстанционното производство, не формират съдебна практика, тъй като актовете, в които са обективирани, не са влезли в сила, а с оглед разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася само в рамките на въззивната жалба. Така установената задължителна съдебна практика по реда на чл. 292 ГПК по този правен въпрос, изключва приложението на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Следователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
При този изход на делото, на ответника по касация Х. П. Б. за настоящата инстанция следва да бъдат присъдени направените разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв., съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 27.06.2016 г., а на ответника по касация К. П. К. не следва да се присъдят разноски за настоящата инстанция, тъй като от представения договор за правна защита и съдействие от 27.06.2016 г. е видно, че е договорено възнаграждение в размер на 400 лв., но липсват данни то да е платено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 735 от 14.04.2016 г., постановено по в.т.д. № 4190/2015 г. на Софийския апелативен съд, ТО, 6 състав, по касационна жалба с вх. № 7266/18.05.2016 г. от [фирма], [населено място].
ОСЪЖДА [фирма], [населено място] да заплати на Х. П. Б. от [населено място] разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 (хиляда) лева – адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: