1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 888
гр. София, 29.12. 2016 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и шести октомври през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 2993/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 3429 от 20.05.2016 г. от А. Й. Г. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Д. П. от АК-В. против въззивно решение № 65 от 20.04.2016 г., постановено по гр.д. № 126/2016 г. на Варненския апелативен съд, гражданско отделение, с което като е потвърдено решение № 81 от 25.01.2016 г. по гр.д. № 1742/2015 г. по описа на Варненския окръжен съд, ГО, VІ с-в, жалбоподателят А. Г. е поставен под ограничено запрещение по иск с правно основание чл. 5 ЗЛС, вр. с чл. 336 и сл. ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване, касаторът поддържа, че с постановеното решение на въззивния съд, с което е уважен предявеният иск за поставяне под ограничено запрещение, съдът се е произнесъл по материалноправни въпроси, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Формулираните правни въпроси са: 1/ Необходимо ли е кумулативно наличието на двете предпоставките за поставянето под запрещение – медицинския и юридическия критерий; 2/ Наличието на душевна болест достатъчно основание ли е за поставянето под запрещение; 3/ Към кой момент следва да се прецени наличието на социалния/юридически критерий за поставянето под запрещение; 4/ Следва ли едно лице едно лице, страдащо от душевна болест, да бъде поставено под запрещение поради предположение, че предвид заболяването му, в бъдеще състоянието му ще се влоши; 5/ Следва ли да се прилага чл. 5 ЗЛС при противоречие с правилата на Европейското законодателство и по-конкретно на чл. 12 от КПХУ, при липсата на конкретни мерки за прилагането им във вътрешното законодателство. Позовава се и прилага противоречива съдебна практика, както следва: определение № 862 от 18.06.2012 г. по гр.д. № 305/2012 г. на ВКС, III г.о.; определение № 744 от 13.06.2013 г., по гр.д. № 1525/2013 г. на ВКС, III г.о., постановени в производство по чл. 288 ГПК и решение № 185 от 21.09.2010 г. по гр.д. № 1587/2009 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК и решение № 31 от 21.02.2014 г. по гр.д. № 493/2013 г. на Шуменския окръжен съд, влязло в сила. Представените определения на ВКС, постановени в производство по чл. 288 ГПК не съставляват задължителна съдебна практика, предвид приетото разрешение в т. 1 на ТР № 2/2010 г. от 28.09.2011 г. на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по жалбата Прокуратура на РБ, чрез свой представител, не изразява становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяем иск по чл. 5 ЗЛС, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, с което е уважен предявеният иск и касаторът е поставен под ограничено запрещение по молба на прокурор при Окръжна прокуратура – В., въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 5 ЗЛС, тъй като ответникът страда от душевна болест – параноидна шизофрения, която датира от 1981 г., с периоди на ремисия и трайно влошаване от 2000 г., която не му позволява да се грижи адекватно за своите работи. Приел е, че с оглед на тежестта на заболяването му и нуждата от лечение, която той не осъзнава и предвид изводът на вещото лице по назначената съдебно-психиатрична експертиза, че дори един пропуск при вземане на лекарствата би довел до влошаване на заболяването му, респ. до опасност за него и околните, съдът вземайки предвид, че понастоящем касаторът може да се грижи за по-леките ежедневни дейности и има нужда от помощ при контрол за непрекъсване на лечението, тъй като не е критичен към заболяването си, е приел, че следва да бъде поставен под ограничено запрещение, което се явява подходяща мярка. Изложени са съображения, че при съобразяване на чл. 5, 6 и 8 от Конвенцията на О. за правата на хората с увреждания и съобразно действащата правна уредба, с наложената мярка са осигурени грижа за болния човек и защита на обществения интерес.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като жалбоподателят не обосновал поставените правни въпроси от значение за делото, да са разрешени от въззивния съд при хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. На касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора и който е решен в противоречие с практиката на ВКС – т. 1, решаван е противоречиво от съдилищата – т. 2, или е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – т. 3. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени трите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Това е така, тъй като в конкретния случай при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, че основание за поставяне под запрещение не е само наличието на слабоумие или душевна болест (медицински критерий), а неспособността (съответно ограничената способност) на лицето, поради това негово състояние, да се грижи за работите си (юридически критерий); т.е. необходимо е кумулативното наличие на двата критерия /в този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение/. В този аспект следва да се подчертае, че тази преценка съдът извършва винаги строго конкретно, за всеки отделен случай, в съответствие с установените по делото факти и обстоятелства, като в мотивите на решението следва да обсъди събраните по делото доказателства за наличието на посочените критерии и причинната връзка между тях, поради което не е налице противоречие между приетото от въззивния съд в настоящия случай и посочената съдебна практика. В този смисъл са мотивите на Конституционния съд на Република България по конст. дело № 10/2014 г., а именно: „Съдът се произнася въз основа на два критерия – медицински, който сочи на причините за психическото увреждане, и юридически – дали в резултат на слабоумието или душевната болест лицето е в състояние да се грижи за своите работи. Произнасянето на съда на практика включва не само оценка на тежестта на психическото увреждане, но и прогноза за неговата продължителност във времето“. Отделно от това, в свое становище по посоченото конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд на Република България, Върховният касационен съд е изразил становище, че поставянето под запрещение на лицето по чл. 5, ал. 2 ЗЛС и приравняването му с недееспособния на основание влязло в сила съдебно решение е предприета от държавата мярка в негова защита и подкрепа по смисъла на чл. 4 от Конвенцията; че тя признава дееспособността на това лице и чрез приравняването на неговите правни действия с тези на непълнолетните и допускането на възможността да участва в гражданския оборот, подпомогнато от дееспособно физическо лице, го равнопоставя с останалите пълнолетни лица и че следователно правният режим, който се оспорва, е в съответствие с Конвенцията, включително с принципите в чл. 3 от Конвенцията, и след ратифицирането й, нейното обнародване и влизане в сила, той остава годен регулатор на тази група обществени отношения като част от вътрешното право на страната.
Освен това съгласно т. 1 от тълкувателно решение № 1/2013 г., постановено по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК по въпроса относно правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото, производството за поставяне под запрещение е посочено като пример за хипотеза, когато законът е възложил на съда служебно да следи за интереса на някоя от страните в процеса, т. е. и в тълкувателното решение не е поставено под съмнение приложението на уредбата за поставянето на физическото лице под запрещение и изключването или ограничаването на неговата дееспособност след осъществяване на материално-правните изисквания на чл. 5, ал. 1 и ал. 2 ЗЛС, които се установяват чрез иск, който се разглежда по реда на особеното исково производство в глава Х. ГПК. В решение № 12 от 17 юли 2014 г. по конституционно дело № 10/2014 г. на Конституционния съд /Обн., ДВ, бр. 61 от 25 юли 2014 г./, с което е отхвърлено искането на омбудсмана за установяване на противоконституционност на чл. 5, ал. 1 по отношение на думите „и стават недееспособни“ и на чл. 5, ал. 3 от Закона за лицата и семейството, К. съд не е установил противоречие на оспорения режим в ЗЛС с Конвенцията, единствено в решението е изразено становището на съда, че действащата законодателна уредба не отчита изискванията на Конвенцията за правата на хората с увреждания /обн., ДВ, бр. 37/2012 г./ ограниченията за поставените под запрещение лица да бъдат пропорционални на състоянието им, да се прилагат за възможно най-кратък срок и да подлежат на редовно преразглеждане от независим орган; но че привеждането на законодателството в съответствие с Конвенцията за правата на хората с увреждания не може да се постигне с неприлагането на оспорените разпоредби; че защитата на правата на хората с психически увреждания е въпрос от компетентността на Народното събрание, което трябва да приеме съответното законодателство за режима на недееспособността; че обявяването на оспорените разпоредби от ЗЛС за противоконституционни не само няма да реши нито един проблем, свързан с правата на недееспособните, но и ще породи съществена празнота в правния режим на тези лица, ще доведе до отмяна на специалните защити, които законодателството предоставя на недееспособните лица в изпълнение на Конституцията и ще обезсмисли института на поставянето под запрещение.
От изложеното следва, че по поставените правни въпроси, приетото от въззивния съд не е в противоречие с представената от жалбоподателя съдебна практика на ВКС – решението, постановено по реда на чл. 290 ГПК, както и с практиката на съдилищата, тъй като всеки конкретен случай е различен и в съответствие с установената фактическа обстановка по конкретното дело, съдът прави и своите правни изводи, както в случая е процедирал и въззивния съд в обжалваното решение.
Следователно, с обжалваното решение по поставените правни въпроси въззивният съд не се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС, по тях не е налице и противоречива съдебна практика, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 65 от 20.04.2016 г., постановено по гр.д. № 126/2016 г. на Варненския апелативен съд, граждански отделение, по касационна жалба с вх. № 3429 от 20.05.2016 г. от А. Й. Г. от [населено място], В. област.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: