Определение на ВКС – ГК, III г.о. 5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 367
гр. София, 02.05. 2017 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети март през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдия Д. гр.д. № 183/2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 125725/06.10.2016 г. от Н. К. К., [населено място], чрез процесуалния му представител адв. П. Ч. от АК – С. против въззивно решение № 6903 от 23.08.2016 г., постановено по гр.д. № 16533/2015 г. на Софийския градски съд, Въззивно отделение, IV “Д” състав, с което като е потвърдено решението от 14.10.2015 г., постановено по гр.д. № 10843/2015 г. на Софийския районен съд, 47 състав, е отхвърлен предявеният иск от касатора Н. К. К. срещу [фирма] [населено място], с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 8 000 лева, както и лихва за забава за периода от 12.02.2013 г. до окончателното плащане на сумата, като неоснователен. Релевира касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, са: 1/ Може ли да се приложи разпоредбата на чл. 153 ЗЕ по отношение на ищеца, без да е налице сключен договор по чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ между него и топлофикационното дружество, при положение, че във влязло в сила решение е прието, че ищецът не е в договорни отношения с „Т. С.” и към него не може да се приложи чл. 153 ЗЕ без доказано сключване на писмен договор по чл. 149 ЗЕ и възникване на договорни отношения между тях; 2/ След като се касае за присъединена новопостроена сграда, за която се прилага разпоредбата на чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ и имаме изначална липса на правоотношение, установена с влязлото в сила решение № 8251/08.12.2012 г. по гр. д. № 6133/2012 г. на СГС, ВО, II – Г състав, може ли да се приеме, че правоотношението би възникнало със сключване на писмен договор по чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ, а не на 12.02.2013 г. – датата на влизане в сила на решението, както е приел въззивния съд.
Ответникът по жалбата [фирма] [населено място], не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният иск за неимуществени вреди на основания чл. 49 ЗЗД за сумата от 8 000 лева, като е приел, че между страните по делото не е спорно, че с решение № 8251/08.12.2012 г., влязло в сила на 12.02.2013 г., на Софийски градски съд, ІІ Г с – в, е прието за установено по иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК по отношение на [фирма], [населено място], че тя не е в договорни отношения с ищеца Н. К. К. и не е носител на право на парично вземане за доставяна топлинна енергия в собствения му недвижим имот. Като безспорно е прието обстоятелството, че след влизане в сила на съдебното решение на Софийски градски съд на 12.02.2013 г., ответното дружество е продължило да начислява на ищеца задължения за топлинна енергия и да издава фактури на негово име за периода от м. 03.2013 г. до 31.12.2014 г. Съдът е приел, че постановеното решение не създава пречки за възникване на облигационно правоотношение между страните за доставка на топлинна енергия при наличие на законоустановените предпоставки затова след този период, тъй като ищецът се явява потребител на топлинна енергия по смисъла на чл. 153 ЗЕ, вр. с § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (в съответната редакция), като собственик на недвижим имот в топлоснабдена сграда, който е длъжен да монтира средства за дялово разпределение и да заплаща цена за топлинна енергия при условията и по реда, определени в съответната Наредба за топлоснабдяването /чл. 36. ал. 3/ и дори да е прекратил топлоснабдяването на имота си, както твърди, по надлежния, установен в закона ред, съгласно чл. 153, ал. 6 от ЗЕ, той остава клиент за доставена топлинна енергия отдадена от сградната инсталация, от отоплителните тела в общите части на сградата или за подгряване на топла вода. Поради това, за ответника е налице задължение да начислява топлинна енергия, която законодателно е определена като многокомпонентно задължение, включващо задължение за топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите, по аргумент от чл. 142 ал. 2 от ЗЕ, която се определя при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери, въз основа на показанията на топломерите в отделните имоти. Доколкото в случая не е установено какво е естеството на сумите, начислявани от ответника за топлинна енергия, съдът е приел, че ответникът е имал основание за начисляването им за периода, за които са издавани фактури на ищеца и действията му не са противоправни, поради което не е налице още първата предпоставка за ангажиране гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника по чл. 49 ЗЗД – противоправност в поведението на служителите на ответника, изразено в неизпълнението на влязлото в сила решение чрез продължаване издаването на фактури на ищеца за дължими суми. Съдът е изложил и допълнителни съображения, че не са ангажирани и достатъчно доказателства, от които да се направи обоснован извод за претърпени от ищеца неимуществени вреди – психически страдания, стрес или влошаване на здравословно състояние в резултат на противоправните действия на служители на ответника, като изслушаните по делото гласни доказателства не водят до извод, че именно конкретните действия на служителите на ответното дружество са причина за безсъние, безпокойство и стрес за ищеца, нито са ангажирани доказателства и за причинна връзка между конкретните действия на служителите на ответника и претърпения вредоносен резултат, който ищеца твърди, поради което е отхвърлил предявеният иск с правно основание чл. 49 ЗЗД като неоснователен.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Както се изложи по-горе, в изложението за допускане на касационно обжалване на касаторът е формулирал правни въпроси, за които твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Не е налице соченото основание за допускане на касационното обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Тази хипотеза е налице в случаите, когато съдът се е произнесъл по правен въпрос, обусловил изхода по конкретно дело, разрешаването на който е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането, им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите.
В случая въззивният съд по първия поставен въпрос се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС, съгласно която по силата на закона между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да е необходимо изричното им приемане от потребителя. Потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. В този смисъл е постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 35 от 21.02.2014 г. по гр. д. № 3184/2013 г. на ВКС, III г.о. Разбирането на съдилищата, че между страните са възникнали облигационни отношения във връзка с доставката на топлоенергия по силата на закона, без да е необходимо сключване на индивидуален договор с касатора, съответства на практиката на ВКС, отразена в решение № 443 от 21.11.2013 г. по гр. д. № 5934/2013 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 221 от 11.07.2011 г. по т. д. № 5/2010 г. на ІІ т.о. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В този смисъл се е произнесъл и въззивният съд с обжалваното решение и тъй като по този въпрос е налице установена задължителна съдебна практика, съобразена в обжалваното решение, основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, е неприложимо. По втория правен въпрос не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване, тъй като той не се явява обуславящ за изхода на спора, а така както е формулиран се отнася до евентуална неправилност на решението, изразяваща се в необоснованост на въззивния съдебен акт, поради опорочени фактически констатации, въз основа на които е приложен материалния закон, която не може да аргументира приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, а съставлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК при разглеждане на касационната жалба по същество, но едва след като въззивното решение бъде допуснато до касационен контрол, какъвто не е настоящият случай.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6903 от 23.08.2016 г., постановено по гр.д. № 16533/2015 г. на Софийския градски съд, Въззивно отделение, IV “Д” състав, по касационна жалба с вх. № 125725/06.10.2016 г. от Н. К. К., [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: