Определение на ВКС – ГК, III г.о. 8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 70
гр. София, 30.01.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седми декември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3392/16 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 13653 от 12.05.2016 г. от Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Г. Г. от АК – С. срещу въззивно решение № 432 от 01.04.2016 г., постановено по гр.д. № 92/2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, с което като частично е отменено решение № 2700 от 17.06.2015 г., постановено по гр.д. № 2924/2014 г. на Варненския районен съд, са уважени предявените искове по чл. 200 КТ, като жалбоподателят е осъден да заплати на Д. Ш. – съпруга на починалия при трудова злополука А. Ш. при ПТП на 04.09.2012 г., сумата от 48 911 лева – обезщетение за неимуществени вреди; на Я. А. Ш. – син, сумата от 48 911 лева; на Н. А. Ш. – син, сумата 38 911 лева; на Ж. А. Ш. – майка на починалия, сумата от 49 865 лева, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 04.09.2012 г. до окончателното им изплащане, като в останалата част предявените искове по чл. 200 КТ са отхвърлени като неоснователни. Жалбоподателят моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която са уважени предявените искове с правно основание чл. 200 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата, както и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са: 1/ Намалява ли се отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за неимуществени вреди в случай на смърт на работника/служителя, ако наследниците му не предприемат адекватно лечение; 2/ Допустимо ли е при определяне на размера на обезщетенията за неимуществени вреди по чл. 200 КТ, във вр. с чл. 52 ЗЗД по справедливост, съдът да има предвид следните конкретни обективно съществуващи обстоятелства: действия или състояния на трети лица като причина за влошаване на душевното състояние на наследниците, специфичната роля и значение на работодателя, първоначалната претенция на ищците и необоснованото й завишаване, длъжността, квалификацията и възнаграждението на загиналия, увреждането на имуществото и доброто име на работодателя, темпераментът, възрастта и здравословното състояние /патологията/ на наследниците; 3/ Задължен ли е съдът при определяне размера на обезщетенията за неимуществени вреди по справедливост по чл. 200 КТ, вр. с чл. 52 ЗЗД, да се мотивира във връзка с всички, посочени в задължителната практика на ВКС и от страните по делото, конкретни обективно съществуващи обстоятелства или е достатъчно само да ги упомене /да посочи, че ги е взел предвид/; Дали в случаите на смърт вследствие на трудова злополука вредите, които наследниците си причиняват или съпричиняват посредством действието или бездействието си /вкл. нелечение/, имат отношение само към намаляване на базовия размер на исковете или и към съпричиняването на вредоносния резултат; 5/ Общественото възприемане на справедливостта като обективно съществуващо обстоятелство обуславя ли правото на обезщетение и/или размера на търсеното обезщетение и как съдът следи за общественото възприемане на справедливостта; 6/ Дали в случаите на смърт вследствие на трудова злополука дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ, се намалява с размера на получените суми, изплатени на наследниците по К. и представляващи еднократна помощ при смърт. В подкрепа на твърденията си жалбоподателят прилага и се позовава на ППВС № 4 от 23.12.1968 г.; Определение № 955 от 28.12.2012 г. по т. д. № 739/2012 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 124/11.11.2010 г. по т. д. № 709/2009 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 489 от 12.11.2009 г. по гр. д. № 1349/2008 г. на ВКС, II г.о.; Решение № 97 от 26.05.2015 г. по гр. д. № 5783/2014 г. на ВКС, III г.о.; Решение № 144 от 22.07.2014 г. по гр. д. № 4053/2013 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 792 от 06.12.1988 г. по гр. д. № 674/88 г. на ВКС, IV г.о.; Определение № 1284 от 15.11.2013 г. по гр. д. № 4017/2013 г.; Тълкувателно решение № 1 от 04.01.2001 г. по т. д. № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК; Решение № 195 от 16.07.2013 г. по гр. д. № 757/2012 г. на ВКС, IV г.о.; Решение № 177 от 27.10.2009 г. по гр. д. № 14/2009 г. на ВКС, II т.о.; Решение № 1 от 26.03.2012 г. по гр. д. № 299/2011 г. на ВКС, II т.о.; Решение от 25.03.2011 г. по гр. д. № 8104/2010 г. на РС – Пернишкия районен съд; Решение от 19.05.2014 г. по гр. д. № 4270/2013 г.; Решение от 06.11.2014 г. по гр. д. № 494/2014 г. на Врачанския окръжен съд; Решение от 14.06.2010 г. по гр. д. № 962/2008 г. на Старозагорския окръжен съд; Решение № 5/07.01.2011 г. по гр. д. № 810/2010 г.
Ответниците по жалбата Д. Н. Ш., Н. А. Ш., Я. А. Ш., Я. А. Ш., всички от [населено място] и Ж. А. Ш. от [населено място], област В., чрез процесуалните си представители адв. Р. Р. от АК-В. и адв. Г. Н. от АК – В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорват като неоснователна и са изразили становище за липсата на основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на исковете по чл. 200 КТ над 5 000 лева, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че ищците са съответно преживяла съпруга и синове и майка на А. Ш., който е бил в трудово правоотношение с поделение в [населено място] на ответното Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване”, [населено място], като на 04.09.2012 г. е претърпял злополука, при която е настъпила смъртта му и която е приета за трудова злополука по чл. 55, ал. 1 от КСО с разпореждане № 212/06.11.2012 г. на НОИ. От заключението на съдебно-медицинската експертиза е прието за установено, че е налице пряка причинно следствена връзка между възникналото ПТП и настъпилата смърт на служителя /водач на МПС/, като здравословното му състояние (съгласно установените му с медицинска документация предхождащи заболявания микроскопските изследвания при аутопсията), не е създало условия за възникване на ПТП и нямат отношение към настъпване на смъртния изход (в резултат от изгаряне ІV степен по главата, тялото и крайниците, получено приживе след запалване на автомобила). Съгласно заключението на автотехническата експертиза е прието, че ПТП е настъпило в прав участък на пътя, в светлата част на денонощието, при слънчево време с добра видимост, като причината за възникване на процесното ПТП е загуба на контрола върху движението на автомобила (не е изключена внезапна проява на технически проблем – спукване на гума, скъсване на спирачен маркуч или от друг вид, което да отклони автомобила в дясно, като същевременно е възможно причината за това отклонение да бъде и от нетехнически характер – отклоняване вниманието на водача). Предвид обективното състояние в което е намерен автомобилът – силно обгорял и деформиран, установяването на възникнал при движението внезапен технически проблем не е възможно да бъде извършено; не може да се установи и точното техническо състояние на автомобила преди настъпване на ПТП, поради което съдът е счел, че не би могло да се приеме за установено, че единствено поведението на водача на автомобила е било причината за настъпване на ПТП, вкл. и предвид липсата на данни за другите участници в движението към момента на настъпване на ПТП, липсата на очевидци на ПТП, липсата на данни автомобилът да се е движил с непозволена скорост /съгласно С. се е движил със скорост от около 76 км/ч. при разрешена 90км/ч./ и липсата на еднозначно заключение от вещото лице – експерт относно конкретната причина за загубата на контрола върху движението на автомобила. Изложени са съображения, че установяването на допусната от пострадалия при трудова злополука груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ следва да е категорично установена, като доказателствената тежест за установяване на фактите носи направилият възражението работодател, което в случая, не е установил. При определяне на справедливия размер на дължимото обезщетение съдът е взел предвид следните обстоятелства: в семейството на починалия са съществували топли и емоционално близки отношения, основани на взаимна обич, уважение, доверие и подкрепа; със съпругата си са имали 28 годишен брак; отгледали са и възпитали двама синове, живели са през цялото време в общо домакинство, грижили са се един за друг, не са имали неразбирателства и конфликти, били са изключително привързани един към друг; майка му е разчитала изключително на него като нейна физическа, морална и материална опора; в резултат на внезапната смърт на служителя, починал на 52 годишна възраст, неговото семейство са били изключително силно психически стресирани и болезнено са преживели загубата му. Съобразявайки обстоятелствата, при които е настъпила злополуката, възрастта на починалия работник, претърпения стрес от неговите близки от внезапното настъпване на смъртта, възрастта на въззиваемите /двете деца съответно на възраст 32 и 29 години, социално установени, създаващи собствено семейство/, социалната им адаптация установените в производството отношения в семейството на пострадалия докато е бил жив, грижите, които той е полагал за семейството си, преживените психични страдания от загубата на близкия човек, загубата на морална и емоционална подкрепа, прогнозите за преодоляване на последиците от близките на починалия, актуалната икономическа ситуация в страната, съдът е приел, че справедливият размер обезщетение по отношение на Д. Ш. и Я. Ш. възлиза на сумата от по 70 000 лв., по отношение на Н. Ш. на сумата от 60 000 лв. и по отношение на Ж. Ш. сумата от 50 000 лв. Размерът по отношение на Н. Ш. е съобразен с установените конкретни обстоятелства относно начинът, по който същият преодолява загубата на своя родител, съответно по-благоприятният характер при преодоляване на дистреса в сравнение с останалите членове на семейството (съумял по-бързо и в най-голяма степен да приеме случилото се, вкл. и имайки подкрепата на новосъздаденото от него семейство). По отношение на Ж. Ш. – майка на пострадалия е посочил, че изживяната от нея психотравма от загуба на дете е непреодолима. Приел е, че определеното обезщетение следва да бъде намалено на основание чл. 200, ал. 3 и ал. 4 КТ с получената от ищците суми по сключената от работодателя задължителна застраховка „Трудова злополука”, както и с получените суми по общественото осигуряване, поради което съдът е приел като основателни исковете по чл. 200 КТ – обезщетения за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука за следните суми: на Д. Ш. сумата от 48 911, 81 лв., на Я. Ш. – 48 911, 82 лв., на Н. Ш. – 38 911, 82 лв. и на Ж. Ш. – 49 865 лв., в които размери ги е уважил със законните последици.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
В случая жалбоподателят поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените от касатора правни въпроси обобщено на практика са свързани с приложението на чл. 201 КТ за намаляване на имуществената отговорност на работодателя; за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди при настъпила смърт вследствие трудова злополука съгласно обществения критерий за справедливост, както и за приложението на чл. 200, ал. 3 КТ – намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, включително пропуснати ползи с обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване. Във връзка с преценката му относно наличие на предпоставките по чл. 200 КТ за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване вследствие настъпила смърт при трудова злополука, както и във връзка с предпоставките за намаляване на отговорността на работодателя, по поставените правни въпроси въззивният съд се е произнесъл в съответствие с установената практика на ВКС и не е налице основание за допускане на касационно обжалване по тях. Жалбоподателят не е обосновал противоречие с установената практика на ВКС, нито с практиката на съдилищата, а поставените въпроси не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Съгласно т. 4 от ТР 1/19.02.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите, какъвто не е настоящият случай. В тази връзка поставеният въпрос – намалява ли се отговорността на работодателя по чл. 200 КТ за неимуществени вреди в случай на смърт на работника/служителя, ако наследниците му не предприемат адекватно лечение, за да преодолеят по-леко загубата, е некоректно поставен, тъй като такъв извод не се съдържа във въззивното решение. Във връзка с направеното възражение в тази насока въззивният съд е приел, че с оглед на изслушаната по делото медицинска експертиза, че при тази тежка загуба провеждането или не на психотерапия или приемането или не на успокоителни медикаменти от близките на починалия, определя тяхната индивидуална стратегия за справяне със психотравмата и дали състоянието им би било различно при проведено такова лечение, е въпрос на предположения, а не на безспорност, поради което това не би могло да рефлектира на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ.
По приложението на разпоредбата на чл. 201 КТ, относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на работодателя е налице задължителна практика на ВКС, че предпоставка за компенсация на отговорността е наличие на умисъл от страна на пострадалия при причиняване на вредата или проявената груба небрежност, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. В случая обаче, въззивният съд, с оглед събраните по делото доказателства, е приел, че не са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на тези предпоставки. Съгласно заключението на приетата и неоспорена по делото съдебно медицинска експертиза, смъртта е настъпила в резултат от изгаряне ІV степен по главата, тялото и крайниците, получено приживе след запалване на автомобила и не е установено за този резултат да е допринесъл пострадалия.
Същото се отнася и до материалноправните въпроси, обусловили изхода на спора, свързани с определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди в резултат на деликта, съобразно обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, които в случая не са разрешени нито в противоречие с практиката на ВКС, нито е обосновано в какво се състои противоречивото им разрешаване от съдилищата. В цитираните от жалбоподателя решения на отделни състави, ВКС се е произнесъл по размера на обезщетението за неимуществени вреди, с оглед критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, съобразно установените обстоятелства и факти по конкретното дело. Безспорно е, че съдът е длъжен да съобрази всички конкретно установени обстоятелства, за да приложи точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД при определяне размера на дължимото обезщетение за причинени неимуществени вреди от трудовата злополука. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдените размери не е основание за допускане на касационно обжалване. Евентуалното противоречие произтича поради различието във фактите и обстоятелствата по всяко едно от делата, определените по тях размери на обезщетения не могат да бъдат критерий за определяне размерите на обезщетенията за причинени неимуществени вреди на пострадалите в резултат на трудова злополука по настоящото дело. Не е налице противоречие и по последния поставен въпрос за приложението на чл. 200, ал. 3 и ал. 4 КТ за намаляване на дължимото обезщетение за неимуществени и имуществени вреди, тъй като въззивният съд в обжалваното решение е съобразил установената задължителна съдебна практика, че работодателят дължи обезщетение за разликата между причинената вреда – неимуществена и имуществена, включително пропуснатата полза, и обезщетението и/или пенсията по общественото осигуряване, като дължимото обезщетение по чл. 200, ал. 3 КТ се намалява с размера на получените суми по сключените договори за застраховане на работниците и служителите.
В заключение следва да се отбележи, че поставените правни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, не са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на спора, на ответниците по касационната жалба следва да се присъдят направените разноски за касационното производство – изплатените адвокатски възнаграждения.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 432 от 01.04.2016 г., постановено по гр.д. № 92/2016 г. на Варненския окръжен съд, гражданско отделение, по касационна жалба с вх. № 13653 от 12.05.2016 г. от Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, [населено място].
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, [населено място] да заплати на Д. Н. Ш. от [населено място] сумата от 2500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, [населено място] да заплати на Н. А. Ш. от [населено място] сумата от 2000 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване , [населено място] да заплати на Я. А. Ш. от [населено място] сумата от 2500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Държавно предприятие „Транспортно строителство и възстановяване“, [населено място] да заплати на Ж. А. Ш. от [населено място] сумата от 2500 лева – разноски за адвокатско възнаграждение.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: