9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 374
С., 04.05.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на пети април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Д. СТОЯНОВА
гр.дело № 4844/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
С въззивно решение № 3285/24.03.2016год., постановено по гр. д. № 5745/2015 год. на Софийски градски съд са потвърдени постановените по гр. д. № 15607/2012г. на Софийски районен съд, решение № I- 27-49/ 26.05.2014г., с което е развален на основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД договор, по силата на който Т. Н. И. е прехвърлила на И. П. П. правото на собственост върху описания поземлен имот в [населено място],[жк]срещу задължението му да й заплаща ежемесечно сумата от 100 лв. – докато е жива, като прехвърлителят си запазва пожизнено вещното право на ползване върху имота, и допълващото го решение от 06.02.2015г., с което е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нотариален акт № 001, рег. № 3605, дело № 179/29.12.2010г. на нот. с рег. № 045 на НК, с който И. П. П. е признат за собственик на описания имот.
С определение от 14.07.2016г. по гр. д. № 5745/2015г. е допълнено въззивното решение в частта за разноските като И. П. П. е осъден са заплати на Т. Н. И. сторените пред въззивната инстнация разноски в размер на 800.00лв.
Срещу въззивното решение са постъпили касационна жалба с вх. № 81036/14.06.2016г. от И. П. П., чрез адв. М. К., и касационна жалба с вх. № 81727/15.06.2016г. от И. П. П., чрез адв. С. В. и адв. А. Д..
Срещу определение от 14.07.2016г. е постъпила частна жалба от адв. М. К. в качеството й на процесуален представител на И. П. П.. Навежда се оплакване за неправилност на определението, тъй като по делото не е представен надлежен документ, установяващ внасянето на хонорар в присъдения размер. Искането е за отмяна на обжалвания акт.
В касационната жалба с вх. № 81036/14.06.2016г. се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, приложено към тази жалба, касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1./ „Относно правилното приложение на чл. 269 от ГПК по отношение на правомощията на въззивния съд и задължението му да разгледа всички оплаквания, възражения и въпроси, поставени във въззивната жалба“, 2./ „ Относно задължението на въззивния съд по чл. 235, ал. 2 ГПК да обоснове решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и закона“, 3./ „ Относно задължението на въззивния съд да действа като инстанция по същество на спора, а не като контролно-отменителна, да разреши повторно материалноправния спор и да установи фактическите твърдения на страните чрез собствена преценка на събраните доказателства“. Позовава се на тълкувателно решение № 1/09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Ответната страна Т. Н. И. не изразява становище по касационната жалба.
В касационната жалба с вх. № 81727/15.06.2016г. се навежда довод за недопустимост на въззивното решение, тъй като със същото е потвърдено решение, което не е постановявано по първоинстанционното гражданско дело. Твърди се, че по гр. д. № 15607/2012г. е постановено решение № I- 27-49/ 26.05.2014г., допълнено с решение от 06.02.2014г., а въззивният съд е потвърдил решение № I- 27-49/ 26.05.2015г. и решение от 06.02.2014г. Релевират се основания за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуалните правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за обезсилване на решението, евентуално за отмяна му.
В изложението по чл. 284, ал.3, т. 1 ГПК, приложено към тази жалба, касаторът поддържа наличието на предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по следните въпроси: 1./ „ Изправна страна по договор ли е кредитор, изпаднал в забава и допустимо ли е развалянето на договора от кредитор, който е в забава? Страна по алеаторен договор, която не оказва съдействие за изпълнението му и е призната от съда за изпаднала в забава, изправна страна ли е и има ли право да развали договора?“, 2./ „ При наличие на забава на кредитор по възмезден договор, паричното му вземане, от носимо става ли търсимо?“, 3./ „ Когато кредиторът е в забава по смисъла на чл. 95 ЗЗД, тъй като не приема предложеното му изпълнение на паричното задължение чрез пощенски записи, длъжен ли е длъжникът да търси други начини, за да му изплати сумите и длъжен ли е да изпълни, като внесе сумите в Банка по реда на чл. 97 ЗЗД?“, 4./ Внасянето на дължимите суми в Пощенската администрация чрез пощенски запис, освобождава ли длъжника от изпълнението и от забавата, ако кредиторът не ги е получил по причина, за която отговаря и също е в забава?“. В тази връзка цитира решение № 289/04.02.1970 г. по гр. д. № 2518/1969 г. на ВКС, I г.о., решение № 53/27.04.2010 г. по гр. д. № 510/2008 г.. на ВКС, IV г.о.,решение от 29.03.2002 г. по гр. д. № 746/2001г. на П. – по първия въпрос, решение № 567/09.04.1974 г. по гр. д. № 280/1974 г. на ВКС- по първия, втория и третия, решение № 509/22.04.1958 г. по гр. д. № 2169/1958 г. на ВКС, III г.о. – по третия и четвъртия, решение №28/14.03.2009 г. по т. д. № 497/2008 г. на ВКС, I т.о., решение № 102/20.02.2001 г. по гр. д. № 1287/2000 г. на ВКС, IV т.о., решение № 208/08.06.1996 г. по гр. д. № 85/1996 г. на ВКС, I г.о., решение № 799/24.09.1994 г. по гр. д. № 681/1994 г. на ВКС, I г.о., решение № 121/03.05.2011 г. по гр. д. № 1226/2011 г. на РС-Севлиево- по четвъртия въпрос.
Касаторът обосновава, че за точното прилагане на закона и развитието на правото е произнасянето по следните въпроси: 5./ „ По какъв начин длъжник по двустранен договор, по който кредиторът не дава съдействие и е в забава, следва да изпълни паричното си задължение, за да се освободи от отговорност, при положение, че след приемането на Закона за защита на личните данни /ЗЗЛД/ и Закона за мерките за изпиране на пари /ЗМИП/ не е възможно откриване на банкова сметка от едно лице на друго лице-титуляр, без изричното писмено съгласие на лицето-титуляр на сметката и банките отказват да откриват такива сметки?“, 6./ „ Приложима ли е нормата на чл. 87, ал.3, изр. 2 ЗЗД и в производството пред ВКС и счита ли се, че направеното с касационната жалба от касатора-длъжник предложение за изпълнение е предложение за изпълнение по смисъла на посочения законов текст, предвид това, че въззивното решение не е влязло в сила и процесът е висящ? Относно приложението на чл. 235, ал. 3 ГПК в случай, че след постановяване на въззивното решение, но преди влизането му в сила, т.е. в рамките на висящия процес, касаторът-длъжник изпълни изцяло задължението си.“ Излагат се съображения, че доколкото съдебната практика приема, че единственият начин длъжникът да се освободи от задължението си е да внесе дължимите пари по банкова сметка по реда на чл. 97, ал. 1 ЗЗД и предвид разпоредбите на ЗЗЛД и ЗМИП, то при липса на съдействие от страна на кредитора на паричното задължение, длъжникът фактически е лишен и няма възможност валидно да изпълни и да се освободи от задължението си, което противоречи на основните принципи на правото. С оглед на изложеното, при отчитане на настъпилите в законодателството и обществените условия промени, произнасянето по поставения въпрос би допринесло за осъвременяване на създадената съдебна практика. Във връзка с последния въпрос касаторът сочи, че е изпълнил задължението си за целия период от сключване на договора до настоящия момент, като е внесъл дължимата сума в банка, по банкова сметка на свое име и е представил на ищцата-кредитор пълномощно за разпореждане със сумите, за което представя доказателства. Касаторът поддържа също основанието по чл.280, ал.1,т. 1 ГПК по въпросите: 7./ „Задължен ли е първоинстанционният съд да даде изрични указания на основание чл. 146, ал.2 ГПК за фактите, които страната следва да докаже или общото указание, че в тежест на ответника е да докаже изпълнението на задълженията по сключения между страните договор е достатъчно?“ и 8./ „Задължен ли е въззивният съд при потвърждаване на първоинстанционното решение да излага свои мотиви за това дали ищцата е изправна страна, дали ищцата и ответникът са в забава и по какъв начин последният следва да се освободи от отговорност и от последиците на забавата или е достатъчно по реда на чл. 272 ГПК да препрати към мотивите на решението на първоинстанционния съд?“. Позовава се на решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, I г.о.- по седмия и осмия въпрос, на т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ВКС и на решение № 157/ 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о- по осмия.
Ответната страна Т. Н. И. не изразява становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационните жалби са подадени от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явяват допустими. Същите са редовни като подадени в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
Предявен е иск с правно основание чл. 87, ал.3 ЗЗД.
За да потвърди първоинстанционното решение въззивният съд е приел, че правилно са обсъдени събраните доказателства и преценени релевантните за спора факти и обстоятелства, поради което на основание чл. 272 ГПК е възприел мотивите на първата инстанция. Въззивният съд подробно е разгледал правната характеристика на договора за прехвърляне на имот срещу задължение за издръжка. Посочил е, че по силата на договора приобретателят е придобил имуществото и като насрещна престация се е задължил да осигури издръжка на прехвърлителя, съобразно уговореното, като задължението му е следвало да се изпълнява цялостно и непрекъснато, като е недопустимо същото да се престира през определени периоди от време. Посочено е, че за да се освободи от отговорност и последиците от неизпълнението длъжникът следва да престира по начин, по който кредиторът да получи дължимото. Въззивният съд е формирал извод, че от събраните по делото доказателства се установява неизпълнение на уговорения обем на задълженията на ответника за осигуряване на издръжка на ищцата, тъй като задължението не трябва да се изпълнява епизодично, а непрекъснато. Позовал се е на разпоредбата на чл. 68, б. „а“ ЗЗД, като е обосновал, че задължението на ответника е носимо, а не търсимо, поради което е счел за неоснователни възражението на ответника, че неизпълнението се дължи на обстоятелството, че ищцата не е потърсила изпратените суми в пощенската станция. Развил е довод, че задълженията на страните по облигационната връзка отпадат едва с прекратяването й, такова не е настъпва нито с отказа на кредитора да получи изпълнението, нито с предявяване на иска за разваляне на договора, поради което изпълнение се дължи и в хода на процеса. Отчетено е, че неизпълнението е продължило един продължителен период от време, включително и към приключване на устните състезания, който е значителен с оглед разпоредбата на чл. 84, ал. 4 ЗЗД и поради което предявеният иск за разваляне на договора се явява основателен.
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
По касационната жалба с вх. № 81036/14.04.2016г.:
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал.1 ГПК по отношение на поставените въпроси с №1 и №2 от изложението, приложено към тази жалба. Същите не съставляват общо основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, а са свързани с правилността на съдебния акт. Съдържанието на изложението изразява по същество доводите на касатора за материална незаконосъобразност на въззивното решение, за неправилно анализиране на доказателствения материал. Тези доводи са относими към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
С оглед на изложеното не са налице основанията за допускане до разглеждане по същество на касационната жалба във връзка с тези два въпроса.
По касационната жалба с вх. № 81727/15.06.2016г.:
Обвързаността на допускането на касационното обжалване от посочените от касаторите основания не се отнася до валидността и допустимостта на въззивното решение. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 от ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. С оглед възприетото и с т. 1 на ТР ОСГТК на ВКС на РБ № 1/2009 г. въпросът, относно евентуалната недопустимост на обжалваното решение се разглежда дори и да не е бил формулиран от касатора. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 от ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение. В конкретния случай не се установява твърдяната недопустимост на обжалваното решение. Допусната техническа грешка при изписване на годината на първоинстанционното решение, при идентичност с номера му, състава, номера на делото, страните и предмета на спора, не може да обоснове извод за недопустимост на съдебния акт. Касае се за допусната техническа грешка, която не води до недопустимост или нищожност на съдебния акт и която не препятства произнасянето на настоящата инстанция. Същата може да бъде поправена от постановилия решението съд след края на настоящото производство.
Положителния извод за валидност и допустимост на обжалвания съдебен акт, налага изследване на предпоставките за допустимост на касационното обжалване.
Първата група въпроси, за които касаторът обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т.2 ГПК , не обосновават извод за наличие на предпоставки за допускане на касационното обжалване. Въпроси с №№ 1, 2 и 3 са обуславящи изхода на спора, но във връзка с тях не се установява поддържаното допълнително основание по т.2 на чл.280 ГПК. Това основание не е налице когато по въпросите е налице задължителна съдебна практика, с която въззивното решение е съобразено, както е в конкретния случай. Въпросът под № 4 не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Предвид изложеното същият не представлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. В този смисъл по поставените въпроси от номер 1 до 4 от изложението не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1 ГПК. Въпросите, за които се обосновава приложението на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, които са формулирани общотеоретично, не са поставяни пред въззивния съд и лисва съответно произнасяне по тях, което да обуславя решаващите изводи на съда. Така поставени същите не са общо основание за достъп до касация. Във връзка с втори въпрос от тази група и предвид представените пред касационната инстанция писмени доказателства за открита банкова сметка, по която е преведена сумата от 15 000лв. в изпълнение на задължението на ответника по процесния договор следва да се посочи следното: Съгласно константната съдебна практика решението на съда трябва да отразява правното положение между страните по делото, каквото е то в момента на приключване на устните състезания, което задължава съда да вземе предвид и фактите настъпили след предявяването на иска, ако те са от значение за спорното право, било защото го пораждат или защото го погасяват. Преценката на съда за основателността на иска следва да бъде направена с оглед материалноправното положение в деня на приключване на устните състезания (а не в деня на предявяване на иска), което може да стане, ако съдът вземе предвид и фактите, настъпили след предявяването на иска, както го задължава разпоредбата на чл. 235, ал. 3 ГПК. ( Решение № 117 от 21.05.2013 г. на ВКС по гр. д. № 20/2013 г., II г. о., ГК, Решение № 178 от 13.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 984/2010 г., III г. о., ГК, Решение №61 от 30.04.2010г. по т.д.№741/2009г. на ВКС, І т.о. и др.) Изложеното е относимо към задължението на съда, когато същият се произнася като инстанция по същество на спора. В производството по чл. 288 ГПК извършването на проверката на сочените основания няма за цел да допусне контрол върху решението по индивидуалния правен спор независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, а напротив да реализира дейност по установяване съществуването на противоречива, неправилна или липсваща съдебна практика във връзка с конкретен правен спор. Дейността по селекция на жалбите няма правораздавателен характер. Същата е условие чрез касационното производство да се осъществи не само правораздавателната, но и неправосъдната функция на ВКС по чл. 124 Конституцията на Република България – върховен съдебен надзор за точно и еднакво прилагане на законите с цел пряка защита на правото и законността. Правото на касационно обжалване на заинтересованата страна не се преднамира, а се поражда в резултат на положителния извод за наличие на условията по чл. 280, ал. 1 ГПК. Определението на ВКС в обратен смисъл не решава спора относно несъществуването на субективното процесуално право на касационно обжалване.
Въпросът с №7 от изложението също не отговаря на изискванията на чл. 280, ал.1 ГПК, тъй като е свързан с правилността на съдебния акт и е привъзран към касационните основания по чл.281, т.3 от ГПК. Последните са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК, а не в стадия за селектиране на касационните жалби по реда на чл. 288 от ГПК.
Под №3 в първото изложение и под №8 във второто изложение касаторът поставя уточнения от съда процесуалноправен въпрос „относно задължението на въззивния съд да действа като инстанция по същество на спора, а не като контролно-отменителна инстанция и за съдържанието на мотивите на въззивната инстанция и приложението на разпоредбата на чл.272 от ГПК във въззивното производство”. Посоченият въпрос е обуславящ за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК и тъй като при разрешаването му въззивният съд се е отклонил от задължителната съдебна практика на ВКС, обективирана в т. 19 от ТР № 1/2001 г. на ОСГТК на ВКС и в постановените по реда на чл.290 ГПК решение № 157/ 08.11.2011 г. по т. д. № 823/2010г. на ВКС, II т.о и решение № 415/25.01.2012г. по гр. д. № 1332/2010г. на ВКС, I г.о., са осъществени предвидените в чл.280 ал.1 т.1 ГПК предпоставки за достъп до касационен контрол.
По присъединената на основание чл.213 ГПК частна жалба с вх. № 13813/07.09.2016г. съдът ще се произнесе със съдебния акт по чл.290 ГПК.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 3285 от 24.03.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 5745/2015г.
УКАЗВА на касатора И. П. П. в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 82,86лв., както и, че при неизпълнение в срок касационните жалби ще бъдат върнати, а производството – прекратено.
При изпълнение в срок на дадените указания делото да се докладва на председателя на ІІІ ГО за насрочване. При неизпълнение в срок на дадените указания делото да се докладва на съдията докладчик.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: