6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
С., 19.0.4. 2017 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми март, през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като разгледа докладваното от съдия Светла Димитрова търг.д. № 60344 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 11335/03.08.2016 г. от [фирма] [населено място], чрез процесуалния представител на управителя адв. А. Т. от АК-С., против въззивно решение № 1329 от 27.06.2016 г., постановено по в.т.д. № 455/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, с което е отменено решение № 1722 от 26.10.2015 г. по т.д. № 6174/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 с-в, в частта му, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място], на основание чл.79, ал.1 ЗЗД, сумата за разликата над 7 313 лв. до пълния предявен размер от 70886,32 лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” с включен ДДС по договор за консултантски услуги от 06.11.2013г., за което е издадена фактура № 27/07.07.2014г., ведно със законна лихва върху главното задължение, считано от 24.09.2015г. до окончателното му заплащане, както и в частта, с която [фирма] [населено място] е осъдено да заплати на [фирма] [населено място] на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД, сумата за разликата над 150,77 лв. до пълния предявен размер от 1 461,48 лв., представляваща обезщетение за забавеното плащане върху главницата от 70886,32 лв., за периода 13.07.2014г. – 24.09.2015г. и тези искове в посочените размери са отхвърлени като неоснователни. Първоинстанционното решение в частта му, с която са уважени исковете по чл. 79, ал. 1 ЗЗД за сумата от 7 313 лв., по чл. 86, ал. 1 ЗЗД за сумата от 150,77 лв. и по чл. 82 ЗЗД, за сумата от 2530 лв., представляваща обезщетение за вредите от неизпълнението, изразяващи се в разноски за обезпечаване на исковете, от които 40 лв. за държавна такса и 1920 лв. разноски за адвокатско възнаграждение в производството по обезпечаване на бъдещи искове по ч.гр.д.№ 13733/2014г. на СГС, ІІІ –Б състав и 570 лв., представляващи такси за привеждане в изпълнение на обезпечителната заповед, платени на ЧСИ О. М., е потвърдено. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът твърди, че с обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора, които са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата, както и от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поставените правни въпроси от процесуално естество с твърдението, че са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, са: налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение, когато въззивният съд се е произнесъл по обстоятелства и твърдения, които страните не са навеждали в процеса; допустимо ли е съдът да обсъжда доказателства, несъбрани по делото и неприети от съда по процесуалния ред, предвиден в ГПК; следва ли съдът да цени финансова експертиза, когато същата е била оспорена като необоснована и невярна и е възникнало съмнение за нейната правилност и допустимо ли е изводите на съда да се основават единствено на оспорена по делото експертиза, когато изводите от нея противоречат на другите събрани и неоспорени от страните доказателства, както и следва ли да се мотивира защо приема и кредитира с пълно доверие тази експертиза, основана на несчетоводни документи, за чието съществуване и съдържание нито съдът, нито страните знаят; следва ли въззивният съд да се произнесе по допускането на допустимо и относимо доказателствено средство, посредством което ще бъдат изяснени спорни между страните факти от съществено значение за правилното решаване на делото и следва ли да се обсъждат като доказателства приложенията към експертизата, които не са представени като доказателства пред съда и въз основа на които е изготвено заключението и може ли последното да се приеме за достатъчно доказателство за установяване на тези факти; когато страните изрично ясно и категорично са договорили условията, както и са определили дължимото възнаграждение по него чрез двустранно подписано „Определяне на резултат”, допустимо ли е съдът да тълкува съдържанието на същия договор между страните чрез „преизчисление”. Позовава се и представя съдебна практика, както следва: решение № 176 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1281/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 406 от 14.01.2014 г. по гр.д. № 1585/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 117 от 31.05.2016 г. по гр.д. № 5673/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 33 от 16.02.2016 г. по гр.д. № 4575/2015 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 103 от 20.06.2013 г. по т.д. № 850/2012 г. на ВКС, І т.о., решение № 58 от 12.05.2014 г. по гр.д. № 7025/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 267 от 04.03.2014 г. по гр.д. № 30/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 108 от 16.05.2011 г. по гр.д. № 1814/2009 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 118 от 15.05.2012 г. по гр.д. № 588/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 60 от 25.03.2013 г. по т.д. № 475/2012 г. на ВКС, ІІ т.о., решение № 241 от 23.10.2013 г. по гр.д. № 3194/2013 г. на ВКС, І г.о., решение № 57 от 08.05.2014 г. по гр.д. № 7493/2013 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 324 от 13.07.2011 г. по гр.д. № 378/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр.д. № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о., решение № 339 от 22.10.2013 г. по гр.д. № 2713/2013 г. на ВКС, ІV г.о., решение № 138 от 08.06.2011 г. по гр.д. № 1056/2010 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 228 от 11.01.2013 г. по гр.д. № 388/2012 г. на ВКС, ІІ г.о., решение № 115 от 02.06.2014 г. по гр.д. № 163/2014 г. на ВКС, І г.о., решение № 314 от 22.11.2011 г. по гр.д. № 392/2011 г. на ВКС, ІІ г.о., поставени по реда на чл. 290 и сл. ГПК, както и решение № 356 от 30.03.1955 г. по гр.д. № 1208/55 г. на ВС, І г.о., решение № 2056 от 13.10.1958 г. по гр.д. № 5916/1958 г. на ВС, ІІ г.о., решение № 1510 от 12.10.1956 г. по гр.д. № 6329/1956 г. на ВС, І г.о., решение № 2375 от 22.07.1981 г. по гр.д. № 1861/1981 г. на ВС, ІІ г.о., постановени по стария процесуален ред и въззивно решение № 1667 от 31.10.2011 г. по в.гр.д. № 1390/2011 г. на Софийски апелативен съд, 1 с-в, влязло в сила. Представените въззивни решения, за които липсват данни, че са влезли в сила, както и решение на Върховния административен съд, не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, предвид приетото разрешение в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС.
Ответникът по касационната жалба [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адв. П. К. от АК-С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – оценяем иск по чл. 79 ЗЗД, с цена над 20 000 лв. и е подадена в срока по чл. 283 ГПК, поради което същата е редовна и допустима.
С обжалваното решение въззивният съд е отменил решение № 1722 от 26.10.2015 г. по т.д. № 6174/2014 г. на Софийски градски съд, ТО, VІ-21 с-в, в частите му, с които [фирма] е осъдено да заплати на [фирма] на основание чл. 79, ал. 1 ЗЗД сумата за разликата над 7 313 лв. до пълния предявен размер от 70 886,32 лв., представляваща възнаграждение „бонус за успех” по договор за консултантски услуги от 06.11.2013 г. по фактура № 27/07.07.2014 г. и на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД сумата за разликата над 150,77 лв. до пълния предявен размер от 1 461,48 лв. по същия договор и тези искове за сумата от 63 573,32 лв. и сумата от 1 310,71 лв., са отхвърлени като неоснователни. Въззивният съд е приел, че между страните на 06.11.2013 г. е сключен договор за консултантски услуги, съгласно който [фирма] е възложило на [фирма] ръководството и управлението на проектите „Строителство на бензиностанциите на Г. и Петрол в България”, на които възложителят е главен изпълнител. Страните уговорили заплащане на възнаграждение, формирано от фиксирана сума и бонус за успех, съответно за ръководство на проекта – фиксирана сума от 23 775 евро, за техническо ръководство на трите обекта – фиксирана сума от общо 9900 евро, съответно за обекта в П. – 3100 евро, за обекта в А. – 2300 евро и за обекта Б. – 4600 евро, както и възнаграждение уговорено като определяемо – бонус за успех в размер на 20 % от положителния резултат на проекта. Приел е, че с приемо-предавателен протокол от 15.05.2014 г., подписан и от двете страни, ищецът предал на ответника изпълнението по договора за консултантски услуги от 06.11.2013 г., като от представения двустранно подписан протокол от 07.07.2014 г. за определяне на резултата от Проект”Бензиностанции Н. и Н.- Петрол по договор от 06.11.2013г., страните са се съгласили относно размера на реализираните приходи и разходи по изпълнението на отделните обекти, съответно са определили че полагаемата се на ищеца част от 20 % от положителния резултат, представляващ разлика между приходи и разходи за изпълнение, е в размер на 30 203 евро без ДДС. За левовата равностойност на това възнаграждение ищецът издал на ответника фактура № 27/07.07.2014 г. за сумата от 70 886,32 лв. с включен ДДС, която фактура е надлежно осчетоводена от ответника, но неплатена от него. От допълнителното заключение на изслушаната пред първата инстанция съдебно-счетоводна експертиза, съдът е приел, че отчетеният финансов резултат от 203 225,43 евро е следвало да се намали с разходите за консултантски услуги, извършени от „Г. Мениджмънт И.” в размер на 184 553,63 евро, в резултат на което се получава печалба от 18 671,80 евро/36 565 лв./, като съгласно уговорката в чл. 3.1.1. „b” от договора, 20% от тази сума възлиза на 7 313 лв., в който размер е уважена претенцията по главния иск по чл. 79, ал. 1 ЗЗД, а по акцесорния иск по чл. 86, ал. 1 ЗЗД е присъдена сумата от 150,77 лв.
Касационното обжалване следва да бъде допуснато по правните въпроси от процесуално естество, които обобщени са свързани с правомощията на въззивния съд по чл. 269 и чл. 266, ал. 3 ГПК, както и по чл. 201 и чл. 202 ГПК и по-конкретно – следва ли съдът да възприеме изцяло приетото по делото допълнително заключение на съдебно-счетоводната експертиза, надлежно оспорено и базиращо се на доказателства, непредставени по делото, без да направи съвкупна преценка с останалите доказателства по делото, както и следва ли да се мотивира защо приема и кредитира с пълно доверие тази експертиза, основана на несчетоводни документи, за чието съществуване и съдържание нито съдът, нито страните знаят, които правни въпроси са обусловили изхода на делото и са решени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС – посочените по-горе решения на ВКС, постановени в производство по реда чл. 290 ГПК, поради което по тях касационното обжалване следва да бъде допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По правния въпрос – налице ли е нарушение на принципа на диспозитивното начало и основание ли е това за обезсилване на въззивното решение, когато въззивният съд се е произнесъл по обстоятелства и твърдения, които страните не са навеждали в процеса, т.е. дали въззивното решение е валидно и допустимо, не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като се касае до неправилност на въззивното решение, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, което е основание за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК, по който въпрос съдът ще се произнесе по съществото на спора. В случая въззивният съд не се произнесъл при нарушение на принципа на диспозитивното начало/чл. 6 ГПК/ извън предмета на спора/по непредявен иск/, което да води до недопустимост на въззивното решение. Същото се отнася и до поставения правен въпрос, свързан с тълкуване разпоредбите на процесния договор по чл. 20 ЗЗД.
Тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК в случая не е налице.
На касаторът следва да се укаже, че в едноседмичен срок от получаване на съобщението следва да внесе по сметка на ВКС дължимата държавна такса в размер на 1 297,68 лв., на основание чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа ГПК/2008 г./, като в противен случай производството по касационната жалба ще бъде прекратено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 1329 от 27.06.2016 г., постановено по в.т.д. № 455/2016 г. на Софийски апелативен съд, ТО, 6 с-в, в обжалваната му част.
УКАЗВА на [фирма] [населено място], [улица], в едноседмичен срок от получаване на настоящото определение, да внесе по сметка на Върховния касационен съд държавна такса в размер на 1 297,68 лв. и представи документ затова в канцеларията на съда, като в противен случай производството по делото пред ВКС ще бъде прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва на председателя на Трето гражданско отделение за насрочване в открито съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: