Определение на ВКС – ГК, III г.о. 7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 51
гр. София, 24.01. 2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесети ноември през две хиляди и шестнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: К. ЮСТИНИЯНОВА
Д. СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 3113/2016 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 6085 от 11.05.2016 г. от Д. А. С., [населено място], чрез процесуалния си представител адв. П. К. от АК – С. срещу въззивно решение № 66 от 10.03.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1601/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, Първи граждански състав, с което като е потвърдено решение № 506 от 16.10.2015 г., постановено по гр.д. № 1324/2015 г. на Казанлъшкия районен съд, в частта, с която е осъден [фирма], [населено място] да заплати на жалбоподателката сумата от 5 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, причинени от трудова злополука, ведно със законната лихва, считано от 19.03.2015 г., като в останалата част предявения иск по чл. 200 КТ за разликата от 5 000 лв. до 26 000 лв., е отхвърлен като неоснователен. Жалбоподателката моли да се отмени обжалваното решение в отхвърлителната му част по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта му, с която e отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 200 КТ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, които са решени в противоречие с практиката на ВКС и са решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставените правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд са: 1/ Длъжен ли е съдът да обсъди всички налични по делото доказателства, като се цени и конкретната заинтересованост на всеки свидетел и игнорирането на намиращите се в кориците на делото доказателства и очевидни факти за заинтересованост представлява ли съществено нарушение; 2/ Несъответствието на фактическите изводи на съда на установените по делото доказателства и факти представлява ли нарушение на съществени процесуални правила и длъжен ли е съдът да обсъди в съвкупност и логическа връзка всички налични по делото доказателства; 3/ Във връзка с приложението на чл. 201, ал. 2 КТ, респ. 51, ал. 2 ЗЗД, при направено възражение за допринасяне в размер на 90 %, поради неизпълнение от пострадалия на конкретно задължение /в случая ръчно поставяне на детайлите/, презюмира ли се правилно инструктиране на работника за това задължение и дали работника е запознат с такова задължение и чия е доказателствената тежест за доказване на този факт; 4/ Следва ли с пълно и главно доказване да се установи възражението за допринасяне, като се докаже безспорно факта, че пострадалият е предвиждал настъпване на неблагоприятния резултат; 5/ За да се приеме допринасяне от пострадал на основание чл. 201, ал. 2 КТ, длъжен ли е ответникът да докаже съзнавана небрежност от страна на пострадалия, с установяване на факта, че пострадалият е предвиждал настъпване на неблагоприятния резултат или е достатъчно установяване на нарушение правилата за безопасност на труда от пострадалия; 6/ Всяко нарушение на правилата за безопасност на труда съставлява ли основание за намаляване на обезщетението или само това, което съдържа признаци на груба небрежност; 7/ При несъзнавана небрежност допустимо ли е компенсиране на вини, т. е. намаляване на обезщетението или само това, което съдържа признаци на груба небрежност. Жалбоподателката не е приложила противоречива съдебна практика.
Ответникът по жалбата [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. Г. от АК-Х., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК я оспорва като неоснователна и изразява становище за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване по поставените правни въпроси.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лева, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е уважил предявеният иск по чл. 200 КТ в размер на 5 000 лева като в останалата му част за разликата по 26 000 лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, е отхвърлил като неоснователен. Приел е, че ищцата е работила при ответника по трудов договор № 30/07.01.2015 г. и считано от 07.01.2015 г. е изпълнявала длъжността „оператор преса метали“ в Завод № 2, цех № 140, като съгласно представена декларация за трудова злополука № 10/19.03.2015 г. и разпореждане № 29/25.03.2015 г. на НОИ-ТП Стара З., на 19.03.2015 г. в 09,15 ч. ищцата е претърпяла трудова злополука, в рамките на работното време, на работното си място, като причина за злополуката е установено, че ищцата е поставила с ръка поредния детайл в прибора за обживаване на пресата и докато държи детайла с ръка по невнимание натиснала с крак педала за задействане на пресата, вследствие на което пресата затиска палеца на дясната й ръка и й причинява контузно-разкъсна рана, наложила частична ампутация на върховата част на първи пръст на дясната ръка. От показанията на свидетелите причината за злополуката е неправилно поведение на ищцата при боравене с пресата. От заключението на вещото лице, по назначената съдебно-медицинска експертиза, съдът е приел, че уврежданията на ищцата в резултат на злополуката се изразяват в разкъсно-контузна рана на върховата трета на дисталната фаланга на палеца на дясната ръка, а също и в раздробено счупване на върховата една трета на дисталната фаланга на същия палец. Ищцата е била дехоспитализирана на 21.03.2015 г. при добро развитие на раната, без възпаление; след оперативния период са й правени чести стерилни превръзки, на 13-ия следоперативен ден са снети конците и назначени лечебни бани за около месец и половина, като са й разрешени 108 дни отпуск поради временна неработоспособност, а периодът на възстановяване до зарастване на раната за този вид травми била с продължителност средно 3-4 месеца от датата на увреждането. Във връзка с претърпените от ищцата неимуществени вреди от показанията на свидетелите, въззивният съд е приел за е установено, че по време на злополуката и непосредствено след това ищцата изпитвала остра болка, като по време на престоя в отделението й давали обезболяващи лекарства и продължила да изпитва силни болки още около месец и половина и да приема ежедневно обезболяващи; не можела да се обслужва с една ръка; злополуката се отразила отрицателно върху психиката на ищцата; не се чувствала пълноценна; преди да започне работа при ответника ищцата не била осигурявана и това й е създало допълнително напрежение при постъпването за лечение. Въззивният съд е приел, че са налице предпоставките на чл. 200 КТ, като в конкретния случай в резултат на трудовата злополука ищцата е претърпяла неимуществени вреди, изразяващи се в остра болка, постепенно затихваща до 20-ия ден, като към настоящия момент ищцата търпи лек дискомфорт и временно намалена сетивност на върха на палеца, хиперекстезия и двадесет процентно намаление на подвижността на палеца на дясната ръка, които в срок следващите 2-3 месеца ще отпаднат и ищцата ще възстанови подвижността на палеца си в обем достатъчен да осъществява захват с дясната ръка, а след изтичането на този срок неимуществени вреди ще се изразяват в изпитване на неудобство от видимия външен дефект на палеца на дясната ръка и лекото неудобство при извършването на някои дейности в домакинството. Същевременно съдът е приел, че с поведението си ищцата е допуснала груба небрежност при извършване на основните дейности от възложената й трудова функция, изразяваща се в неоправдано пълно игнориране на дадените й, и давани от работодателя в достатъчни по количество и степен на яснота подробни указания и инструкции за безопасност при работа с машината, на която е станала трудовата злополука. В тази връзка е прието, че ищцата е била способна да осъзнае и е съзнавала какви могат да бъдат вредоносните последици от пренебрегването на конкретните технологични правила и изисквания за безопасност при работа с пресата, поради което отговорността й за настъпването на вредоносния резултат съставлява 90 %, а тази на работодателя – съответно 10%. Предвид изложеното, въззивният съд е приел, че предявеният иск е частично основателен, като справедливият размер обезщетение за претърпените от ищцата болки и страдания и за претърпяните от нея вреди, както и за неимуществените вреди, които тя ще търпи за в бъдеще и до края на живота си възлиза на 50 000 лв., съответно намален с определения процент на съпричиняване (90%), е уважен в размер на 5 000 лв., ведно със законната лихва върху присъдените парични обезщетения считано от датата на увреждането – 19.03.2015 г. до окончателното им изплащане.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. В представеното от касатора изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е разрешаван противоречиво от съдилищата, както и да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. В случая жалбоподателката поддържа, че са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Поставените от нея правни въпроси на практика са свързани със задължението на съда да обсъди всички факти и обстоятелства по делото, във връзка с преценката му относно наличие на предпоставките по чл. 200 КТ за ангажиране на имуществената отговорност на работодателя за обезщетяване на претърпените от работника вреди, вследствие настъпило увреждане на здравето при трудова злополука, както и във връзка с предпоставките за намаляване на отговорността на работодателя, когато пострадалият е допринесъл за трудовата злополука като е допуснал груба небрежност. Не е налице основание за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси, тъй като не е налице соченото противоречие с установената практика на ВКС, нито с практиката на съдилищата, каквато жалбоподателката не е приложила. В тази връзка следва да се посочи, че в случая съдът е съобразил установената съдебна практика, че е че е длъжен в мотивите на решението да обсъди всички доказателства относно правно релевантните факти, като посочи кои намира за установени и кои за недоказани. По прилагането на разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ относно съпричиняването на вредите, с оглед намаляването на имуществената отговорност на предприятието-работодател, също не е налице основание за допускане на касационно обжалване, тъй като грубата небрежност на пострадалия е предпоставка за компенсация на вините, но критерий при определяне на процента на съпричиняване е конкретният принос на увредения. Действително въззивният съд е приел, че с оглед събраните по делото доказателства, са налице предпоставките за прилагане разпоредбата на чл. 201, ал. 2 КТ, тъй като в доказателствена тежест на работодателя е установяването на такова съпричиняване, което в случая той е сторил. Проява на груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ е налице, когато работникът е предвиждал настъпването на неблагоприятния резултат, но се е надявал, че той няма да настъпи, или че ще успее да предотврати неговото настъпване. При проявена груба небрежност от работника обезщетението по чл. 200 КТ се намалява. В случая както въззивният, така и първоинстанционният съд са приели, че е налице основание за намаляване на определеното по размер обезщетение за неимуществени вреди, тъй като е налице проявена от увредената работничка груба небрежност по см. на чл. 201, ал. 2 КТ. Този извод на съда е изграден с оглед установената по делото конкретна фактическа обстановка. По поставения правен въпрос не е налице противоречие между приетото от въззивния съд и трайно установената практика на ВКС, тъй като разрешението на поставения въпрос по всяко конкретно дело е различно в зависимост от установената конкретна фактическа обстановка по всяко едно от тях. В заключение следва да се отбележи, че поставените правни въпроси не са решени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, а в съответствие с нея, поради което не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
По частната жалба с вх. № 6984/01.06.2016 г. на Д. А. С. от [населено място] срещу определение № 449 от 12.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1601/2015 г. в производство по чл. 248 ГПК, с което е допълнено решение № 66 от 10.03.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1601/2015 по описа на ОС – Стара Загора в частта за разноските, като жалбоподателката е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] сумата 1 000 лева разноски по делото за въззивната инстанция, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като провери данните по делото, констатира следното:
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК и е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за допълване на въззивното решение в частта за разноските, тъй като съставът е пропуснал да се произнесе по направеното в писмения отговор на ответника по въззивната жалба, искане за присъждане на разноски за въззивната инстанция. Изложени са съображения, че молбата е основателна, доколкото молителят е доказал, че реално е сторил направените разноски, видно от представен договор за правна защита и съдействие от 26.11.2015 г., в който изрично е посочено, че сумата 1 000 лева е заплатена в брой.
Обжалваното определение на въззивния съд, постановено в производство по реда на чл. 248, ал. 1 ГПК, е правилно.
Съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК ответникът има право да иска заплащане на направените разноски съразмерно с отхвърлената част на иска. В случая като е потвърдено първоинстанционното решение и с въззивното решение е отхвърлен иска срещу ответника в обжалваната му част, на същият се дължат съдебни разноски за заплатеното адвокатско възнаграждение.
Релевираните от жалбоподателката оплаквания са неоснователни, тъй като ищците по трудови спорове са освободени от внасяне на държавни такси и разноски и не дължат внасянето на такива по сметка на съда, тъй като за тях производството по трудови дела е безплатно. Същите лица обаче, при неблагоприятен за тях изход на делото, дължат на насрещната страна разноските, които тя е направила за такси по делото, разноски за производството, както и изплатеното възнаграждение за един адвокат, ако насрещната страна е била представлявана от адвокат или юрисконсулт.
На ответника по касационната жалба не следва да се присъдят разноски за настоящото производство, тъй като липсват данни такива да са направени.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 66 от 10.03.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1601/2015 г. на Старозагорския окръжен съд, по касационна жалба с вх. № 6085 от 11.05.2016 г. от Д. А. С. от [населено място].
ПОТВЪРЖДАВА определение № 449 от 12.05.2016 г., постановено по в.гр.д. № 1601/2015 г. на Старозагорския окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: