О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 562
гр. София, 26.06.2017 година
Върховният касационен съд на Република България – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на тридесет и първи май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 1432/2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпили са две касационни жалби с вх. № 12962 от 16.09.2016 г. от Прокуратурата на Република България, чрез прокурор от Апелативна прокуратура – София и касационна жалба с вх. № 13591/30.09.2016 г. на Х. Н. Х. от [населено място], чрез процесуалния му представител адв. Л. Г. от АК – София против въззивно решение № 1789 от 15.08.2016 г., постановено по в.гр.д. № 5235/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, с което като е отменено решение № 5063 от 10.07.2015 г., постановено по гр.д. № 16505/2013 г. на Софийския градски съд, е отхвърлен искът по чл. 2, ал. 1, т. 3, пр. 1 ЗОДОВ, предявен от Х. Н. Х. срещу Прокуратурата на Република България за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди – психическо страдание, изразяващо се в обида, срам, стрес, довели до влошаване на здравословното състояние поради неоснователно повдигнато обвинение в извършено престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1, предл. 3 и 5, ал. 1 НК, за разликата над сумата 13 500 лева до размер на неоснователно присъдените 20 000 лева, заедно със законна лихва върху разликата между двете суми, като е потвърдено решението в останалата част. Релевират се касационни отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Прокуратурата на Република България поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е уважен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани противоречиво от съдилищата и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с т. II ПВС № 4/68 г., т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. д. № 3/2004 г. на ВКС, ОСГК, т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ВКС, ОСГК, както и постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 187 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. 593/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 27 от 11.03.2013 г. по гр. д. № 957/2012 г. на ВКС, III г.о.; решение № 42 от 22.02.2013 г. по гр. д. № 854/2012 г. на ВКС, III г.о. и въззивно решение № 188 от 11.07.2013 г. по в. гр. д. № 212/2013 г. на ВтАС, 3 с-в, влязло в сила.
Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Следва ли при определянето на обезщетението за неимуществени вреди съдът да извърши задължителна преценка на всички обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 ЗЗД; 2/ за определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 ЗОДОВ.
Ответникът по жалбата Х. Н. Х. от [населено място] не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът Х. Н. Х. поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и решавани противоречиво от съдилищата – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с т. II ПВС № 4/68 г., като прилага, както следва: решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 302 от 04.10.2011 г. по гр. д. № 78/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 708 от 14.01.2011 г. по гр. д. № 1389/2009 на ВКС, IV г.о.; решение № 321 от 26.11.2014 г. по гр. д. № 2516/2014 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 187 от 13.06.2012 г. по гр. д. № 1215/2011 г. на ВКС, III г.о.; решение № 112 от 14.06.2011 г. по гр. д. № 372/2010 г. на ВКС, IV г.о.; решение № 832 от 10.12.2010 г. по гр. д. № 593/2010 г. на ВКС, IV г.о., постановени по реда на чл. 290 ГПК и въззивно решение № 1914 от 21.10.2014 г. по гр. д. № 1959/2014 г. на САС, ГК, 4 с-в, за което липсват данни, че е влязло в сила. Поставени са следните правни въпроси, значими за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд, както следва: 1/ Задължен ли е въззивният съд да посочи всички обстоятелства, които обуславят неимуществените вреди за отговорността на държавата по чл. 2 ЗОДОВ и да изложи мотиви за значението им за размера на тези вреди; 2/ При определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди трябва ли да имат връзка с обществените критерии за справедливост – икономическа среда, жизнен стандарт и общоприетото разбиране за справедливост на обезвредата.
Ответникът по жалбата Прокуратурата на Република България не е изразил становище по нея в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложеното основание за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел, че срещу ищеца е започнало наказателно производство, като е бил задържан за 24 часа, считано от 19,50 часа на 09.04.2004 г.; с постановление от 10.04.2004 г. е бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 354а, ал. 1, изр. 1-во, предл. 3-то и 5-то, ал. 1 НК и по отношение на него е била взета мярка за неотклонение „задържане под стража”, впоследствие изменена с в „парична гаранция” в размер на 2 000 лева. Съдът е приел, че ищецът е бил задържан под стража 8 месеца и 6 дни, като по отношение на него, за периода от 09.04.2004 г. до 18.03.2013 г., е била наложена и мярка за процесуална принуда – забрана за напускане пределите на Република България. С присъда № 387 от 02.12.2010 г. по н.о.х.д. № 5689/2005 г. на СГС, 24 състав, е бил признат за виновен за това, че на 09.04.2004 г. в дома си в [населено място], [улица], без разрешение държал високорисково наркотично вещество амфатамин в големи размери на стойност на 39 000 лева, поради което на основание чл. 354а, ал. 2,пр. 1, във вр. с ал. 1, пр. 4 НК е осъден на три години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева. Посочената присъда е била отменена и ищецът е бил признат за невиновен и опрадван с присъда от 03.02.2012 г. по в.н.о.х.д. № 730/2011 г. на САС, III – състав, оставена в сила с решение № 511 от 15.02.2013 г. по н.д. № 1103/2012г. на ВКС, II наказателно отделение. Съдът е приел, че воденото наказателно производство срещу ищеца е продължило общо 8 години, 10 месеца и 6 дни. След анализ на събраните по делото доказателства, съдът е приел, че повдигнатите обвинения са се отразили негативно на психиката, физическото здраве, социалния, семейния и професионалния живот на ищеца, който е претърпял неимуществени вреди, пряка и непосредствена последица от незаконното обвинение, поради което следва да се ангажира отговорността на ответника Прокуратурата на Република България. Съобразявайки обществения критерий за справедливост и релевантните по делото обстоятелства, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението, който ще репарира претърпените от ищеца неимуществени вреди е сумата от 13 500 лева. При определяне размера на обезщетението въззивният съд е взел предвид и следните обстоятелства: обществено положение и възрастта (навършил 54 години) и обществено-икономическите условия в страната към момента на влизане в сила на оправдателната присъда. В тази връзка, съдът е извършил преценка на заключенията на приетите по делото съдебномедицински експертизи, установяващи, че здравословно състояние на ищеца е било добро, а описаните заболявания са били добре компенсирани: артериална хипертония II степен, по отношение на която не можело да се изключи причинно-следствената връзка с воденото наказателно производство, но е бил налице и рисков фактор при ищеца – тютюнопушене, освен това повишаването на артериалното налягане е било регистрирано във възраст, в която то се наблюдава при повечето хора; хронична вертебро-базиларна недостатъчност, като симптомите на това заболяване са свързани с лечението на хипертонията; екстрапирамиден тремор на главата, чиято начална изява може да се провокира от психо-емоционално натоварване и поради това е възможна връзката на заболяването с воденото наказателно производство; пресбиопия (възрастово намаляване на зрителната острота), която няма отношение към воденото наказателно производство. Ищецът е страдал и от хроничен пародонтит, което е довело до загуба на зъби, но вещото лице е установило, че ищецът не е посещавал редовно зъболекар за лечение и профилактика на зъбите. Обсъдени са и показанията на разпитаните по делото свидетели (бивш колега и дъщеря на ищеца). Констатирано е, че след задържането си ищецът значително се е бил променил, като е проявявал нежелание за контактуване с колегите, работодателят му не е искал да го върне на работа, но с общи усилия му била оказана помощ, и ищецът бил върнат на работа; той нямал право да излиза да работи в чужбина; през 2009 г. или 2010 г. свидетелят е забелязал някакви тикове с главата при ищеца, без да може да обясни причината за появата им, но според свидетеля те са свързани със задържането на ищеца и преживяните негативни емоции, като след връщането му на работа някои колеги говорили зад гърба му и не са искали да работят с него. Според показанията на втората свидетелка – дъщеря на ищеца, след излизането си от ареста баща й коренно се променил, като притесненията и срамът от случилото се довело до изолация и нежелание да общува с околните, включително и с най-близките, влошило се е здравословното му състояние, което влошаване свидетелката описала като безсъние, падане и клатене на зъбите (в тази част не са кредитирани показанията, тъй като експертизата е посочила друга причина), поява на треперене на главата, което допълнително го е притеснявало, повишаване на кръвното налягане; финансови трудности, през които преминало семейството им (брат й страдал от епилепсия и се е нуждаел от парични средства за лечение, които майката осигурила с взимане на заеми). Наличието на тези, установени по делото обективни факти касаещи продължителността на наказателното преследване и мярката за неотклонение „задържане под стража” са дали основание ищецът да бъде обезщетен за претърпените от него неимуществени вреди – болки и страдания в размер на сумата от 13 500 лв., който е определен след съобразяване на всички правно – релевантни за изхода на спора факти.
За да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК следва правният въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, по който се е произнесъл въззивният съд в обжалваното решение, обусловил изхода на спора, да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. съгласно приетото в ТР № 1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 на ОСГТК на ВКС. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.
Както се изложи по-горе в изложенията за допускане на касационно обжалване на касаторите са формулирани материалноправни и процесуалноправни въпроси за приложението на чл. 52 ЗЗД, както и за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства по делото и доводите на страните при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди в производството по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ. Тези въпроси са от значение за изхода на делото и обуславят решението по делото, но в случая по тях не са налице сочените основания за допускане на касационно обжалване.
Това е така, тъй като поставените от касаторите процесуалноправни и материалноправни въпроси за задължението на въззивния съд да обсъди всички факти и обстоятелства по делото и доводите на страните за точното прилагане на релевирания в чл. 52 ЗЗД принцип за справедливо обезщетяване по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, са обусловили изхода на делото, но те са решени от въззивния съд в съответствие с практиката на ВКС, поради което не е налице соченото противоречие с приложената съдебна практика. Съгласно трайно установената съдебна практика, при определяне на обезщетението за неимуществени вреди съдът прилага критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, като в този аспект следва да се отбележи, че размерът на обезщетението за вреди се влияе от конкретната фактическа обстановка, която е различна за всеки отделен случай. Спрямо критерия за справедливост, дефинитивно определен в чл. 52 ЗЗД, настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му се влияе от конкретните доказателства. Доколкото в случая въззивният съд е разгледал и обсъдил всички допустими и относими към спора доказателства, свързани с реално претърпените болки и страдания от ищеца в резултат на незаконното обвинение в извършване на тежко престъпление, за което ищецът е оправдан, обжалваното въззивно решение не е постановено в противоречие с представените от касатора съдебни решения, тъй като подхода при определяне размера на обезвредата е един и същ. Вложеният в разпоредбата на чл. 52 ЗЗД обществен критерий за справедливост не е абстрактно понятие, а справедливото обезщетяване, каквото изисква тази норма на закона на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията с оглед конкретната фактическа обстановка за всеки отделен случай. В случая въззивният съд е извършил такава преценка, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер за неимуществените вреди, не е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като необосноваността е основание за касиране, поради неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК. Съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Тези процесуалноправни въпроси са от значение за изхода на спора, но те не са решени от въззивния съд в противоречие със задължителната съдебна практика, уеднаквена с постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК. Така с решение № 470 от 16.01.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1318/2010 г., IV г. о. и решение № 217 от 9.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 761/2010 г., IV г. о. е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона. Той е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните като той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. В тази връзка съгласно чл. 154, ал. 1 ГПК, всяка страна е длъжна да установи фактите, на които основава своите искания и възражения. От изложеното е видно, че съдът е обвързал размера на обезщетението с претърпените от ищеца морални вреди, за които е установено, че са в причинна връзка с незаконното обвинение в извършване на престъпление, за което ищецът е оправдан. Този диференциран подход е в съответствие с приетото в т. 11 на ТР № 3/22.04.2005г. на ОСГК на ВКС. Принципът за справедливост е изведен от преценката на конкретно установените по делото факти и не е приложен абстрактно от съда. След като размерът на обезщетението е обусловен от конкретни факти и обстоятелства, които за всеки отделен случай са различни, конкретната сума не е признак, по който може да се изведе противоречие на обжалваното решение с цитираната от касаторите задължителна съдебна практика. В конкретния случай в съответствие с тази задължителна съдебна практика въззивният съд е приел, че са налице елементите на фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, съобразил е продължителността на воденото наказателно производство – близо девет години, наложената на ищеца най-тежка мярка за процесуална принуда „задържане под стража” за срок от осем месеца, както и претърпените от ищеца болки и страдания в резултат на незаконното обвинение и е приел, че справедливият размер на обезщетението за неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е в размер на сумата от 13 500 лв. по отношение на Прокуратурата на РБ, като за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лв. е отхвърлил този иск като неоснователен. В тази връзка въззивното решение е постановено в съответствие с разрешенията, дадени в ППВС № 4/1968 г., ТР № 3/22.04.2005 г. по тълк. д. № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, т. 3 и т. 11, както и съобразно установената задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, в т.ч. и тази посочена от касаторите.
Не е налице и соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като за да е налице тази хипотеза, съобразно приетото в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. дело № 1/2010 г., т. 4 на ОСГТК на ВКС, следва с въззивното решение да е разрешен правен въпрос от значение за изхода на делото, като разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени, какъвто не е настоящият случай, тъй като по поставените правни въпроси е налице задължителна съдебна практика, съобразена от въззивния съд в обжалваното решение.
Ето защо, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.
С оглед на този резултат по делото, направените разноски за настоящото производство от касатора Х. Н. Х. остават в негова тежест предвид разпоредбите на чл. 78 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 1789 от 15.08.2016 г., постановено по в.гр.д. № 5235/2015 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГК, 1 с-в, по касационна жалба с вх. № 12962 от 16.09.2016 г. от Прокуратурата на Република България и по касационна жалба с вх. № 13591/30.09.2016 г. на Х. Н. Х. от [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: