9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София, 14.04.2020 година
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от председателя Светла Димитрова гр.д. № 4723/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 126397 от 16.10.2019 г. от П. Л. И. от [населено място], чрез пълномощника си адв. Д. С. от АК – София, против въззивно решение № 5969 от 08.08.2019 г., постановено по в.гр.д. № 3115/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В въззивен състав, с което като е потвърдено решение № 551245 от 03.12.2018 г., постановено по гр.д. № 2586/2018 г. на Софийски районен съд, ІІ ГО, 70 с-в, са отхвърлени предявените от касаторката срещу „ВМ ФИНАНС ГРУП“АД [населено място], искове с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 5 КТ – за обявяване за недействителна клаузата за изпитване по т. 1.2 от допълнително споразумение № 2/09.10.2017 г. към трудов договор № 1575/24.04.2017 г.; по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и отмяната на заповед № 1706/10.11.2017 г. на изпълнителния директор на „ВМ ФИНАНС ГРУП“АД; по чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ – за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „бизнес партньор човешки ресурси“ и по чл. 344, ал. 1, т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ – за присъждане на обезщетение в размер на 9 189,40 лв. за оставане без работа в резултат на незаконното уволнение, за периода от 10.11.2017 г. до 10.05.2018 г. и разликата между загубеното поради незаконното уволнение възнаграждение и получаването на друга по-ниско платена работа възнаграждение, за периода от 15.03.2018 г. до 10.05.2018 г. Жалбоподателката моли да се отмени обжалваното решение по подробно изложени в касационната жалба съображения. Релевира касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС – основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Във връзка с наведените основания, жалбоподателката се позовава на противоречие със следната съдебна практика, която не прилага: решение № 331 на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1649/2010 г., решение № 36 на ВКС, IІ т.о. по т.д. № 2366/2013 г., решение № 197 на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 7364/2013 г., решение № 217 на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 761/2010 г., решение № 39 на ВКС, I т.о. по т.д. № 2476/2014 г., решение № 69 на ВКС, I т.о. по т.д. № 1874/2013 г., решение № 217 на ВКС, IІ т.о. по т.д. № 971/2012 г., решение № 765 на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 228/2010 г., решение № 160 на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 4811/2014 г., решение № 11 на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 4911/2014 г., решение № 1549 на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 3053/2001 г., постановени по реда на чл. 290 ГПК и по стария процесуален ред. Поставените правни въпроси, с твърдението, че са от значение за изхода на спора, по които се е произнесъл въззивният съд в противоречие с установената съдебна практика и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото са следните: длъжен ли е въззивният съд да прецени правнорелевантни факти от значение за спорното право и да обсъди всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото; има ли право работодателят да изменя едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ/чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/; има ли допълнителното споразумение, с което се изменя трудовия договор, самостоятелно действие и подлежи ли то на отделно прекратяване на основание чл. 71, ал. 1 КТ; когато работодателят възлага на служителя трудовите функции на длъжност, която служителят не заема като подготовка за преназначаване на служителя, допустимо ли е при преназначението да бъде уговорена клауза за изпитване, при положение, че служителят вече фактически е извършвал трудовите функции на новата длъжност, а работодателят е имал възможност в процеса на подготовката да се убеди в годността на служителя да изпълнява функциите на новата длъжност; когато изпълнението на действителните функции на една длъжност съвпада с действителните функции на друга длъжност, налице ли е извършването на „една и съща работа“ по смисъла на чл. 70, ал. 5 КТ, при положение, че служителят вече е извършвал действителните трудови функции на новата длъжност, но като задължение по предишната длъжност/чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, алтернативно по тези два въпроса и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/.
Ответникът по жалбата „ВМ ФИНАНС ГРУП“АД [населено място], представлявано от изпълнителния директор В. М., чрез процесуалния си представител юриск. О. В., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК е изразил становище за нейната неоснователност, както и за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд – неоценяеми искове по чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 5 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ и обусловен от първия оценяем иск по чл. 344, ал. 1, т. 3, във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, поради което се явява допустима. Същата е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е редовна.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е отхвърлил като неоснователни предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1-3 КТ, както и искът за недействителност на клаузата за изпитване по т. 1.2 от допълнително споразумение № 2/09.10.2017 г. към трудов договор № 1575/24.04.2017 г. на ищцата. Съдът е приел, че не е спорно по делото, а и от събраните доказателства се установява, че е между страните е бил сключен трудов договор № 1575 от 24.04.2017г. за неопределено време и със срок на изпитване в полза на работодателя за 6 месеца по смисъла на чл.70, ал.1 КТ, считано от 02.05.2017г., като ищцата е заемала длъжността „специалист човешки ресурси“. Приел е за безспорно и че между страните е подписано допълнително споразумение № 2/09.10.2017г., с което те се съгласяват да се промени предмета на сключения между тях трудов договор, считано от 11.10.2017г., като ищцата до завръщане на замествания служител Е. Ж. да изпълнява длъжността „бизнес партньор човешки ресурси“, като е уговорен в полза на работодателя 6 месечен изпитателен срок /т.1.2/. Посочено е още в подписаното допълнително споразумение, че при завръщане на титуляра ищцата ще бъде възстановена на длъжността „специалист човешки ресурси“ при условията отпреди промяната. Със заповед №1705/10.11.2017г. на работодателя е прекратено действието на допълнително споразумение № 2/09.10.2017г., на основание чл.71, ал.1 КТ, считано от 10.11.2017г. като служителят се възстановява на длъжността „специалист човешки ресурси“ при условията от преди подписването на допълнителното споразумение. С атакуваната в настоящото производство заповед № 1706/10.11.2017г. на изпълнителния директор на ответното дружество, на основание чл.71, ал.1 КТ е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, произтичащо от трудов договор № 1575/24.04.2017г., считано от 11.11.2017г. Въззивният съд е приел, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми, както и че то е и правилно. Приел е, че първоинстанционното решение е постановено при правилно разпределена доказателствена тежест, съобразно нормата на чл.154 ГПК като при изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което и на основание чл. 272 ГПК въззивният съд е препратил към мотивите, изложени от СРС, които изцяло споделя, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от П. Л. И. срещу ответното дружество, при условията на обективно съединяване, искове с правно основание чл. 74, ал. 4, вр. с ал. 5 КТ, чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, вр. с чл. 225, ал. 1 и ал. 2 КТ. Въззивният съд е приел, че основният спорен по делото въпрос е относно действителността на клаузата за нов изпитателен срок от 6 месеца в полза на работодателя, съдържаща се в т.1.2 на подписаното между страните допълнително споразумение № 2/09.10.2017г., поради противоречието й с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ и оттук извършеното уволнение на визираното в заповедта основание – чл. 71, ал. 1 КТ, дали е законосъобразно. В тази връзка е приел, че съгласно разпоредбата на чл. 70, ал. 1 КТ, когато работата изисква да се провери годността на работника или служителя да я изпълнява, окончателното приемане на работа може да се предшества от договор със срок за изпитване до шест месеца. Такъв договор може да се сключи и когато работникът или служителят желае да провери дали работата е подходяща за него. С включването на клаузата за изпитване страните по трудовото правоотношение имат възможност да преценят в определен срок доколко е целесъобразно окончателното им обвързване от трудов договор. Свободата на страните по трудовото правоотношение да уговарят срок за изпитване е ограничена с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ, според която за една и съща работа, с един и същ работник или служител, в едно и също предприятие трудов договор със срок за изпитване може да се сключва само веднъж. По изключение, трудов договор за изпитване може да се сключва и при съществуващо трудово правоотношение, но само когато по реда на чл. 119 КТ съществено е променена трудовата функция на работника или служителя. Именно възложената нова трудова функция дава право на работодателя да установи нов срок за изпитване, в рамките на който да провери възможностите на работника/служителя да изпълнява новата работа. Следователно се налага извода, че трудов договор между същите страни, между които съществува вече трудово правоотношение, но за друга работа с други трудови функции, с друго съдържание, клауза за изпитване може да се сключи повторно в рамките на нов шестмесечен срок и няма да е налице противоречие с разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ. Въззивният съд е приел, че в случая ответникът е ангажирал доказателства, че се касае за две длъжности с различни трудови функции, като е представил длъжностните характеристики за всяка от тези две длъжности, съответно утвърдени от компетентен орган, които не са били оспорени от ищцовата страна и са приети като доказателства по делото. От приетите длъжностни характеристики съдът е направил подробна съпоставка за длъжността „специалист човешки ресурси“ и за длъжността „бизнес партньор човешки ресурси“, описаните трудови задължения, компетентности, изисквания за заемането им, подчиненост и основни актове, които служителят следва да познава, при който анализ е обоснован изводът, че „специалист човешки ресурси“ има предимно изпълнителска насоченост, за разлика от тях основните цели и трудови функции за длъжността на „бизнес партньор човешки ресурси“ се отличават от една страна със завършеност, всеобхватност и цялостност на обслужването в областта на човешките ресурси на конкретния търговец, нар. партньор, подпомагане и консултиране на висшето му ръководство, познаване на бизнеса и нуждите на партньора, а от друга се касае до основни, съществени, особено значими за развитието на обслужвания търговец функции по разработване и въвеждане на политики, стандарти по управление и развитие на човешките ресурси, създаване на организация, целеполагане, стратегическо планиране, бюджетиране, оценка, анализ и др., имащи отношение за дългосрочното управление и развитие на компанията-партньор. Поради това, при съпоставката на общите и на специфичните съществени функции на двете длъжности, съдът е достигал до извод за липса на идентичност в присъщите им трудови задължения, т.е касае се за две напълно различни длъжности, поради което уговарянето на нов срок за изпитване, при времетраенето на който работодателят да прецени дали работникът е подходящ за другата длъжност, различна от предходно заеманата, е допустимо и не противоречи на разпоредбата на чл. 70, ал. 5 КТ. В случая длъжността се изменя по взаимно съгласие на страните, обективирано в подписаното допълнително споразумение, предвид на което съдът е приел, че ищцата като е подписала допълнителното споразумение с работодателя е била запозната със задълженията на новата длъжност и се е съгласила да бъде определен нов срок за изпитване. Въвеждането на срок за изпитване при преминаване от една трудова функция на друга, по съгласие на страните, е право на преценка на работодателя, като работникът има право на избор дали да сключи договор при така предложените му условия, или да продължи да работи на предишната заемана длъжност. В случая след като ищцата е подписала допълнителното споразумение, се е съгласила да премине от една длъжност на друга, която е с различни трудови функции, то новото въвеждане на клауза за изпитване е допустимо, поради което и уговорената клауза за изпитване, въведена с допълнително споразумение № 2/09.10.2017г. към трудов договор № 1575/24.04.2017г. не противоречи на императивната норма на чл. 70, ал. 5 КТ. Съдът е приел за неоснователни възраженията на ищцата, че тя е изпълнявала длъжността „бизнес партньор човешки ресурси“ в период преди подписването на допълнително споразумение № 2/09.10.2017г., поради което въведената в т.1.2 от споразумението клауза за изпитване се явява недействителна, тъй като е уговорена за една и съща работа. В тази връзка, от съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, съдът е достигнал до извода, че през периода от постъпването на работа при ответника, считано от 02.05.2017г. до сключването на допълнителното споразумение, ищцата е изпълнявала трудови функции за длъжността „специалист човешки ресурси“ като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод е и факта, че във връчената на ищцата длъжностна характеристика за длъжността „специалист човешки ресурси“ е изрично вменено като задължение да извършва дейности за заместване на „бизнес партньор човешки ресурси“, при отсъствие или при обслужване на нова компания. Следователно, дори и да се приеме, че ищцата в периода преди подписване на допълнителното споразумение, е извършвала дейности, характерни за длъжността „бизнес партньор човешки ресурси“, то това се явява нейно задължение, вменено й с длъжностната характеристика за изпълняваната от нея длъжност „специалист човешки ресурси“. В заключение, въззивният съд е приел, че не съществува пречка или забрана да бъде уговорен нов срок за изпитване в допълнително споразумение № 2/09.10.2017г., съдържащо се в т.1.2 от същото, поради което посоченото от работодателя прекратително основание на трудовото правоотношение с ищцата, а именно нормата на чл.71, ал.1 КТ е в съответствие със закона, тъй като визираната законова разпоредба е приложима по отношение на трудов договор, в който е била включена клауза за изпитване по смисъла на чл.70, ал.1 КТ и трудовото правоотношение с ищцата е прекратено в рамките на изпитателния срок след приспадане на дните, през които тя е ползвала отпуск и предявените искове за защита срещу незаконно уволнение като неоснователни, е отхвърлил.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки. Това е така, тъй като за да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от естество, от което зависи изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВС и ВКС, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото/ чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК/. Въпросът трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Касационното обжалване не следва да бъде допуснато по поставения процесуалноправен въпрос за задължението на съда да изследва и прецени всички доказателства и доводите на страните по делото поотделно и в тяхната съвкупност и да изложи собствени мотиви, свързан с приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК. Този въпрос се свежда до това, че съдът основава решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, като преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение. Този процесуалноправен въпрос е от значение за изхода на спора, но той не е решен от въззивния съд в противоречие както със задължителната, така и с установената съдебна практика, в т.ч. и тази, посочена от касаторката. В нея еднозначно е прието, че съгласно чл. 12 и чл. 235, ал. 2 ГПК, съдът е длъжен да прецени всички доказателства по делото и да основе решението си върху приетите за установени обстоятелства и върху закона, като той е длъжен да изложи мотиви по всички възражения на страните, направени във връзка с правни доводи, от които черпят своите права. Това той може да стори и чрез препращане по реда на чл. 272 ГПК, когато фактическите и правните му изводи съвпадат с тези на първата инстанция – при съвпадение на крайния резултат и при условие, че е еднаква по обем решаващата дейност на всяка инстанция, като отговори на доводите във въззивната жалба. При постановяване на обжалваното решение тази установена съдебна практика е съобразена от въззивния съд, поради което по процесуалноправния въпрос няма основание то да бъде допуснато до касационен контрол на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Поставеният материалноправен въпрос – има ли право работодателят да изменя едностранно трудовото правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ е некоректен, тъй като отговорът е еднозначен, но в случая такова едностранно изменение на трудовото правотношение не е налице, поради което този въпрос не се явява обуславящ за изхода на делото и по него не е налице общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Третият правен въпрос – има ли допълнителното споразумение, с което се изменя трудовия договор, самостоятелно действие и подлежи ли то на отделно прекратяване на основание чл. 71, ал. 1 КТ, не е решен от въззивния съд в противоречие с установената практика на ВКС, а в съответствие с нея. В случая въззивният съд е приел, че след като ищцата е подписала допълнителното споразумение, се е съгласила да премине от една длъжност на друга, която е с различни трудови функции, поради което новото въвеждане на клауза за изпитване е допустимо и уговорената клауза за изпитване, въведена с допълнително споразумение № 2/09.10.2017г. към трудов договор № 1575/24.04.2017г., не противоречи на императивната норма на чл. 70, ал. 5 КТ. Формулираните от касаторката четвърти и пети правни въпроса в приложеното изложение, посочени по-горе, са с фактически характер и в тях се съдържа оченъчно становище относно законосъобразността на постановените от въззивната инстанция изводи по съществото на спора, поради което те не съставляват общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. В случая касаторката се домогва да получи различно правно разрешение относно законосъобразността на извършеното от работодателя прекратяване на трудовото правоотношение с нея като чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че заповедта на работодателя, с която е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 71, ал. 1 КТ, е законосъобразна. Проверката за правилност на въззивното решение би била извършена единствено в случай, че то бъде допуснато до касационно обжалване, но предвид изложеното по-горе, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване.
Следователно, по поставените правни въпроси, не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане до касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото, на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени направените по делото разноски за юрисконсулстко възнаграждение за настоящата инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 и ал. 8 ГПК, в размер на 100 лв., определен по реда на чл. 37 ЗПрП и чл. 25, ал. 1 от Наредба за заплащане на правната помощ, при съобразяване на правната и фактическа сложност на спора и с извършените процесуални действия на юрисконсулта, депозирал отговор на касационната жалба.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5969 от 08.08.2019 г., постановено по в.гр.д. № 3115/2019 г. на Софийски градски съд, ГО, ІІІ-В въззивен състав, по касационна жалба с вх. № 126397 от 16.10.2019 г. от П. Л. И. от [населено място].
ОСЪЖДА П. Л. И. от [населено място] да заплати на „ВМ ФИНАНС ГРУП“АД [населено място] направените разноски по делото за настоящото производство в размер на 100 /сто/ лева.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: