11
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 141
гр. София, 19.02. 2020 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 3428/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 12087 от 18.06.2019 г. от С. В. Б. от [населено място], чрез процесуалния й представител адв. Екатерина Чурилова от АК – С., против въззивно решение № 963 от 24.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 509/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, с което като е отменено решение № 5997 от 20.09.2018 г., постановено по гр.д. № 10083/2011 г. на Софийски градски съд, І ГО, 9 с-в, са отхвърлени като неоснователни, предявените искове от С. В. Б. против „Финансконсулт“ ЕООД [населено място] и М.-Л. И. Б. от [населено място], главни и евентуални искове, а именно – за прогласяване за нищожен на основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД, като привиден и прикриващ договор за продажба, а в условията на евентуалност като абсолютно симулативен на договор за замяна на недвижим имот по нотариален акт № 170 от 22.06.2011 г., т. II, рег. № 6752, д. 311/2011 г. на нотариус М. И., с район на действие СРС, рег. № 260 на НК, с който „Финансконсулт“ ЕООД прехвърля на М.-Л. И. Б. поземлен имот, находящ се в [населено място], [община], в границите на О. на махала „Голямата поляна“, с площ по документ за собственост 600 кв.м., а по скица с площ 760 кв.м., ведно с построените в имота жилищна сграда със застроена площ 46 кв.м. и стопанска сграда със застроена площ 15 кв.м., с описани граници, в замяна на който М.-Л. И. Б. прехвърля на „Финансконсулт“ ЕООД 3/120 ид. части от триетажна сграда с идентификатор 68134.405.16.1 по кадастрална карта, одобрена със Заповед № РД-18-45 от 09.07.2010 г. на АГКК, находяща се в [населено място], р-н „О.“, със застроена площ от 302 кв.м., заедно с поземления имот с идентификатор 68134.405.16, в който е построена сградата, както и за допускане на изкупуване на основание чл. 33, ал. 2 ЗС в полза на С. В. Б. на 15/120 ид. части от описания недвижим имот, които са били прехвърлени от М.-Л. И. Б. на „Финансконсулт“ ЕООД с договор за замяна по нотариален акт № 170 от 22.06.2011 г., т. II, рег. № 6752, д. 311/2011 г. на нотариус М. И. и договор за покупко-продажба по нотариален акт № 171, т. ІІ, рег. 6753, н.д. № 312/2011 г. на нотариус М. И.. Жалбоподателката релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторката поддържа, че в постановеното решение на въззивния съд, с което са отхвърлени предявените искове, с правно основание чл. 26, ал. 2, предл. 5 ЗЗД и чл. 33, ал. 2 ЗС, съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за изхода на делото, решени в противоречие с практиката на ВКС и които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото – основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Навежда доводи и за очевидна неправилност като основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК на въззивното решение.
Поставените в изложението правни въпроси обобщено се свеждат до: задължението на въззивния съд да обсъди всички събрани по делото доказателства и доводи на страните поотделно и в тяхната съвкупност, като прецени събраните по делото доказателства, вкл. и косвените и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва, кои възприема и кои не, в частност съществуват ли ограничения в доказателствените средства за установяване на симулация от трето за сделката лице в хипотезата на извършени две поредни сделки – замяна на идеални части и след това веднага продажба на всички идеални части, притежавани от продавача и в тази връзка длъжен ли е въззивният съд при наведени твърдения за наличие на симулативна замяна, прикриваща продажба, да обсъди събраните по делото доказателства, установяваща значителна разлика в стойността на заменяните вещи и да даде мотивиран отговор защо приема или не приема доводите на страната, че разликата в материалния интерес сочи за наличие на симулация; когато въззивният съд прецени, че релевантни за делото факти са останали недоказани, следва ли да събере доказателствата, поискани своевременно от страната при първоинстанционното разглеждане на делото, но недопуснати от първоинстанционния съд, който е решил спора в нейна полза/извършване на техническа експертиза за установяване автентичността на представената електронна кореспонденция и изслушването по реда на чл. 176 ГПК на ответницата М. Л. Б./; по приложението на чл. 172 и чл. 235, ал. 2 ГПК – следва ли при противоречие в свидетелските показания, съдът да изложи мотиви кои от тях и защо възприема като обективно и безпристрастно дадени и кои не; както и относно задължението на въззивния съд да се произнесе по евентуално предявените искове, в случай че отхвърли главния иск.
Във връзка с наведените основания за допускане на касационно обжалване, жалбоподателката се позовава на противоречие с ППВС № 1/1953 г., ТР № 1 от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., както и на противоречие със следните решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК: решение № 217 от 09.06.2011 г. по гр. д. № 716/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. д. № 4744/2008 г. на I г. о. на ВКС; решение № 700 от 28.10.2010 г. по гр. д. № 91/2010 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 79 от 12.07.2017 г. по гр. д. № 3244/2016 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 189 от 14.07.2005 г. по гр. д. № 2219/2003 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 297 от 22.12.2014 г. по гр. д. № 4004/2014 г. на I г. о. на ВКС; решение № 91 от 27.08.2015 г. по гр. д. № 321/2015 г. на II г. о. на ВКС; решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г. о. на ВКС; решение № 159 от 22.02.2016 г. по т. д. № 1871/2014 г. на II т. о. на ВКС; решение № 177 от 28.07.2015 г. по гр. д. № 6369/2014 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 176 от 28.05.2011 г. по гр. д. № 759/2010 г. на II г. о. на ВКС; решение № 140 от 23.03.2010 г. по гр. д. № 4755/2008 г. на II г. о. на ВКС; решение № 131 от 12.04.2013 г. по гр. д. № 1/2013 г. на IV г. о. на ВКС; решение № 47 от 12.03.2019 г. по гр. д. № 2322/2018 г. на IV г. о. на ВКС.
Ответното по касационната жалба дружество „Финансконсулт“ ЕООД, [населено място], представлявано от управителя Д. И. А., чрез юрисконсулт М. Г., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и че поставените от касаторката правни въпроси не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, както и че въззивното решение не е очевидно неправилно, поради което не са налице основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.
Ответницата по касационната жалба М.-Л. И. Б. от [населено място], чрез процесуалния си представител адв. Д. Д. от АК – С., в писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК изразява становище за неоснователност на касационната жалба, както и излага подробни съображения за липсата на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. Претендира разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, настоящият състав на Трето отделение, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е допустима и редовна като подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, с цена на иска над 5 000 лв. и в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното решение, с което е отхвърлил предявените искове, въззивният съд е приел за безспорно между страните и установено от представените по делото доказателства, че ищцата С. Б. и ответницата М.-Л. Б. притежават идеални части от правото на собственост върху процесния недвижим имот в [населено място], представляващ триетажна сграда на [улица]. С договор за замяна от 22.06.2011 г., обективиран в нотариален акт № 170, н.д. № 311/2011 г. на нотариус М. И., М.-Л. Б. чрез пълномощника си И. Б. е прехвърлила на „Финансконсулт“ ЕООД 3/120 ид.ч. от посочения имот в [населено място] в замяна на недвижим имот в [населено място], [община]. На същата дата е сключен договор за продажба по нотариален акт № 171 по н.д. № 311/2011 г. на нотариус М. И., въз основа на който М.-Л. Б., чрез пълномощника си И. Б., е прехвърлила на „Финансконсулт“ ЕООД собствеността си върху останалите притежавани от нея 12/120 ид.ч. от правото на собственост върху имота в [населено място] срещу заплащане на сумата от 212 700 щатски долара. Доколкото първата от сключените между ответниците сделки не представлява покупко-продажба, а замяна на идеални части от правото на собственост върху имот срещу прехвърляне право на собственост върху индивидуално определена вещ, която по общо правило не попада в обхвата на разпоредбата на чл. 33 ЗС, въззивният съд е приел, че в случая за съсобствениците не се поражда уреденото в тази разпоредба право на принудително изкупуване. Въззивният съд е приел, че в нарушение на процесуалните правила първоинстанционният съд е кредитирал представените от ищцата на хартиен носител електронни изявления на пълномощника на М.-Л. Б. и свидетеля по делото Е. Стоянова, която е била посредник по атакуваната сделка. В тази връзка е посочил, че съдът може да кредитира представено по реда на чл. 184, ал. 1 ГПК и прието като доказателство по делото електронно изявление, което не е подписано с квалифициран електронен подпис, но чието авторство не е било спорно. В случая обаче страната, на която изявлението е било противопоставено, е оспорила неговото авторство, което от своя страна е поставило в тежест на ищцата да ангажира допълнителни доказателствени средства, за да се установи кой е неговият издател, каквито доказателства не са представени. Независимо от това обаче съдът е приел, че в случая не се касае до изявление на една от страните, което е адресирано до насрещната по делото страна, в която хипотеза авторът се явява обвързан от съдържанието на своето изявление, а на кореспонденция между пълномощника на ответницата М. Б. и свидетелката Стоянова, които се явяват трети за процеса лица. Въз основа на показанията на св. Стоянова съдът е приел за установено, че ответницата М.-Л. Б. е имала намерението да придобие вилен имот в близост до [населено място], което е била причината да сключи договор за замяна с ответното дружество „Финансконсулт“ ЕООД, което е било собственик на имота в [населено място]. Приел е, че изложеното не се опровергава от показанията на свидетеля И., който няма преки впечатления за отношенията между страните във връзка със сключената сделка за замяна и освен това е син на ищцата, което е основание показанията му да бъдат кредитирани по реда на чл. 172 ГПК. Освен това е приел, че намерението за замяна не се опровергава от представения по делото и неоспорен от страните договор за депозит, тъй като същият установява намерението към 07.06.2011 г. на една от страните да придобие по продажба идеални части от имота на [улица], което не изключва възможността впоследствие тези идеални части от правото на собственост да се прехвърлят чрез замяна. Въз основа на така установените от него факти, въззивният съд е достигнал до извода, че предявените главни искове са неоснователни и недоказани, поради което следва да бъдат отхвърлени. При този изход на спора по главния иск се е произнесъл и по предявения в условията на евентуалност инцидентен установителен иск за пълна симулация на сключения между ответниците договор за замяна, който е приел за неоснователен, тъй като предвид събраните по делото доказателства, е останало недоказано твърдението на ищцата за липсата на реално намерение на ответниците да сключат договор за замяна, а са желаели част от притежаваните от ответницата М. Б. идеални части от процесния имот в [населено място] да бъдат продадени на ответното дружество, тъй като не е установено от доказателствата по делото, че намерението на ответниците е било само привидно да се прехвърлят част от идеалните части на имота срещу замяна с друг имот, за да придобие дружеството качеството на съсобственик, което от своя страна би позволило на М. Б. да прехвърли останалите части от имота без да спазва процедурата по чл. 33 ЗС, поради което го е отхвърлил.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение по поставените правни въпроси. В представеното от касаторката изложение на основанията за допускане на касационно обжалване не се обосновава наличието на тези предпоставки.
За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК /приложима ред. Д.В., бр. 86 от 27.10.2017 г./, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос от материално и/или процесуално естество, от който зависи изходът на спора и който да е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС – т. 1 и/или да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейски съюз – т. 2, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – т. 3. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе дали сочените от касатора правни въпроси от значение за изхода на конкретното дело, са обусловили правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно. В случая като основание за допускане на касационно обжалване са посочени основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Освен заявените основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, касаторката поддържа, че е налице и основанието на чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност, като се е позовала на това, че съдът е допуснал нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството във връзка със събирането и обсъждането на доказателствата, като при грубо нарушение на правилата на формалната логика изцяло е възпроизвел в решението си защитната теза на ответната страна.
Във формулираните от касаторката в приложеното изложение правни въпроси на практика се съдържа оценъчно становище относно законосъобразността на възприетите от въззивната инстанция изводи по съществото на спора. Чрез акцентиране върху твърдения и доводи за допуснати процесуални нарушения при мотивиране на въззивното решение и преценката на събраните по делото доказателства, се поддържа несъгласие по отношение решаващите изводи на съда затова, че договорът за замяна, сключен между ответниците, е симулативен и цели единствено да се преодолее ограничението, заложено в чл. 33 ЗС, съгласно което трето за съсобствеността лице може да придобие част от недвижимия имот по договор за покупко-продажба, само ако преди това продавачът-съсобственик е предложил на другите съсобственици да купят притежаваните от него идеални части при същите условия и никой от тях не е приел предложението. Проверката за правилност на въззивното решение би била извършена единствено в случай, че то бъде допуснато до касационно обжалване, но предвид изложеното по-горе, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2 ГПК. Независимо от това обаче следва да се подчертае, че по поставените правни въпроси от процесуално и материално естество, приетото от въззивния съд е в съответствие, както със задължителната практика /ППВС № 1/1953 г. на ВС, ТР № 3/2013 от 19.12.2013 г. по тълк.д. № 3/2013 г. на ОСГК на ВКС, т. 2/, така и с установената съдебна практика на ВКС, цитирана от касаторката. Съгласно тази съдебна практика съдът прави фактически и правни изводи по предмета на спора, като обсъжда поотделно и в съвкупност, по вътрешно убеждение всички събрани доказателства, които са относими към казуса и допустими за установяване на съответния факт или обстоятелство според разпореденото в закона. Съдът е длъжен да прецени единствено правнорелевантните факти, от които произтича спорното право и да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Казаното се отнася и до гласните доказателства, които щом са относими и допустими, се преценяват от съда по вътрешно убеждение при съобразяване с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетеля, според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото. В случая въззивният съд е обсъдил твърденията на касаторката С. Б. за симулативност на сключената сделка за замяна, съобразил е общите правила за разпределение на доказателствената тежест и обстоятелството, че ищцата е трето за правоотношението лице и в тази връзка не съществуват ограничения на доказателствените средства, чрез които може да се установи твърдяната относителна симулация. Обсъдил е показанията и на двамата свидетели по делото – Е. Стоянова и В. И., като ясно е посочил какви фактически положения приема за установени и въз основа на кои доказателства, като се е съобразил с евентуалната заинтересованост или предубеденост на свидетелите, съгласно правилата на чл. 172 ГПК, както и с обстоятелствата, свързани с възприемането на установяваните факти и останалия доказателствен материал по делото.
Не е налице и твърдяното противоречие с трайно установената съдебна практика във връзка със задълженията на съда при докладване на въззивната жалба да даде указания на страните, за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, съгласно чл. 146, ал. 2 ГПК, респективно да събере доказателства, поискани своевременно от страната при първоинстанционното разглеждане на делото, но недопуснати от първоинстанционния съд. Цитираната съдебна практика не е относима към процесния случай и за въззивния съд не е било налице задължение служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на материалния закон, като даде указания на страната относно необходимостта да ангажира съответни доказателства. Това е така, защото съдът е приел, че електронната кореспонденция, чиято автентичност касаторката желае да установи посредством извършването на техническа експертиза, не касае изявление на една от страните по спора, което е адресирано до насрещната по делото страна, в която хипотеза авторът се явява обвързан от съдържанието на своето изявление, за да бъде кредитирана, а на кореспонденция между трети на процеса лица, за което е изложил подробни мотиви защо не кредитира това косвено доказателство.
С оглед гореизложеното, не може да се направи извод за допуснати от въззивната инстанция съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които да са се отразили върху резултата по материалноправния спор, съответно за наличие на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Не е налице и релевираното от касаторката основание по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК /очевидна неправилност/ за допускане на касационното обжалване, по следните съображения:
В решение № 15 от 06.11.2018 г. на Конституционния съд на РБ по конст. д. № 10/2018 г. е прието, че очевидната неправилност е отделно, самостоятелно и независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК основание за допускане на касационното обжалване, въведено от законодателя в стремежа му да облекчи достъпа до касация на порочните въззивни актове. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност, очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Доколкото определението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент /очевидното за едни може да не е очевидно за други/, разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл, както и съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Липсва основание обжалваният въззивен акт да бъде квалифициран като постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Както се посочи по-горе, във всички останали случаи необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК, които в конкретния случай не са налице. Касаторката се мотивира основно с доводи, че съдът е допуснал множество процесуални нарушения и че изводите му не кореспондират със събраните по делото доказателства. Тези оплаквания представляват касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК и подлежат на преценка само в случай, че касационното обжалване бъде допуснато. Същевременно, при служебно извършената проверка ВКС констатира, че въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
За пълнота на изложението следва да се обсъди и оплакването на касаторката за допуснато процесуално нарушение от страна на въззивната инстанция във връзка със задължението й, при отмяна на решението по главния иск, съгласно разпоредбата на чл. 271, ал. 2 ГПК, да разгледа евентуално съединените искове. Пропускът на въззивния съд да се произнесе по един от предявените при условията на евентуалност искове, а именно иск за нищожност на сключения между ответниците договор за замяна с правно осн. чл. 26, ал. 2, предл. 2 ЗЗД, не представлява предпоставка за допускане на касационно обжалване по следните съображения: В процесуалния закон изрично е предвиден специален ред за поправяне на непълните съдебни решения. Когато съдът не се е произнесъл по цялото искане на страната, последната разполага с възможността, в едномесечен срок от връчване на решението, да подаде молба за допълване по реда на чл. 250 ГПК, което в случая не е сторено. Отстраняване на констатираното нарушение на чл. 271, ал. 2 ГПК по реда на касационното обжалване следва да бъде отказано и с аргумент, че по неразгледаното основание за недействителност не се формира сила на пресъдено нещо и в тази връзка правото на касаторката да предяви иск на посоченото основание не е преклудирано.
Следователно, по изложените по-горе съображения, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС приема, че с обжалваното въззивно решение по поставените правни въпроси съдът не се е отклонил от задължителната и установената практика на ВС/ВКС, която не се нуждае от промяна, а е постановил решението си в съответствие с нея, поради което по тях не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, пр. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол.
При този изход на делото, съдът дължи присъждане на разноски в полза на ответниците по касация, съгласно чл. 78, ал. 3 ГПК. Съгласно разпоредбата на чл. 78, ал. 8 ГПК, в полза на „Финансконулт“ ЕООД следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на 200 лв., определен съобразно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащането на правната помощ. По разноските за адвокатско възнаграждение обаче, съдът се произнася с оглед представените по делото доказателства за заплащане на договорените суми, както и съобразно начина на договаряне на възнаграждението. Съгласно Тълкувателно решение № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК, от граматическото тълкуване на хипотезите, очертани в чл. 78 ГПК, се извежда, че само заплатените от страната разноски подлежат на възмездяване. В случая, ответницата М.-Л. Б. не представя договор за правна защита и съдействие, нито доказателства за заплащане на адвокатско възнаграждение, с оглед на което направеното от нея искане за разноски не следва да бъде уважено.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 963 от 24.04.2019 г., постановено по в.гр.д. № 509/2019 г. по описа на Софийски апелативен съд, ГО, 12 с-в, по касационна жалба с вх. № 12087 от 18.06.2019 г. от С. В. Б. от [населено място].
ОСЪЖДА С. В. Б. от [населено място] да заплати на „Финансконсулт“ ЕООД, с ЕИК:[ЕИК], със седалище и адрес на управление в [населено място], сумата 200 лв./двеста лева/ разноски за настоящата инстанция.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: