1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 233
гр. София, 02.04.2020 година
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на четвърти март през две хиляди и двадесета година, в състав:
Председател: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
Членове: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
като изслуша докладваното от съдията Светла Димитрова гр.д. № 4197/2019 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Постъпила е касационна жалба с вх. № 5195 от 13.08.2019 г. от В. И. И. от [населено място], чрез пълномощника му адв. И. П. от АК – Стара З., против въззивно решение от 14.06.2019 г., постановено по в.гр.д. № 278/2019 г. на Окръжен съд – Сливен. С въззивното решение като е потвърдено решение № 70 от 28.02.2019 г. по гр.д. № 1575/2018 г. на Новозагорския районен съд, са отхвърлени обективно кумулативно съединените искове за защита срещу незаконно уволнение, с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, вр. с чл. 225, ал. 1 КТ и чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД, във вр. с чл. 221, ал. 2 КТ, предявени от В. И. И. срещу Исторически музей [населено място], представляван от изпълнителния директор П. Д. П., а именно: за признаване за незаконно дисциплинарното уволнение на В. И., извършено със Заповед № РД-08-144 от 30.07.2018 г. и неговата отмяна; за възстановяване на В. И. И. на заеманата преди уволнението длъжност „уредник“ в Исторически музей [населено място]; за заплащане на парично обезщетение за времето, през което е останал без работа след уволнението, в размер на сумата от 4 979,52 лв.; както и да му бъде присъдена сумата в размер на 829,92 лв., представляваща неправомерно определено и удържано обезщетение по чл. 221, ал. 1 КТ. Релевира касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложение на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивно решение от 14.06.2019 г. по в. гр. д. № 278/2019 г. на Окръжен съд – Сливен, касаторът поддържа, че с обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение, съдът се е произнесъл по правни въпроси, които според него са обусловили изхода на делото, които са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основания за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Изведените правни въпроси са: 1. Следва ли съдът да се произнася по законосъобразността на решението в частта, която не е предмет на обжалване и по този начин правните последици за жалбоподателя са неблагоприятни; 2. Неизпълнението на незаконосъобразна заповед на работодателя води ли до съществено нарушение на трудовата дисциплина, което да обосновава налагането на заповед за дисциплинарно уволнение; 3. Следва ли съдът при разглеждане на иск за отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение да прави преценка за наличие на липси или злоупотреби на фондове на „Исторически музей“, което въобще не е предмет на делото. Поставен е и правният въпрос относно приложението на чл. 189 КТ с твърдението, че той е решен от въззивния в противоречие с установената съдебна практика на ВКС. Касаторът твърди, че тълкуването, извършено от въззивния съд досежно допуснатите нарушения на трудовата дисциплина, както и Наредба № Г-6/11.12.2009 г. за формиране и управление на музейните фондове, е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото /чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК/. Във връзка с наведените основания, жалбоподателят се позовава на противоречие с практика на ВКС, както следва: постановените по реда на чл. 290 ГПК решение № 105 от 11.07.2014 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 49920/2013 г.; решение № 305 от 27.06.2012 г. на ВКС, IV г.о. по гр.д. № 1110/2011 г., решение № 331 от 24.10.2011 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 605/2011 г.; решение № 36 от 03.04.2018 г. на ВКС, IІІ г.о. по гр.д. № 2546/2017 г. Представеното въззивно решение и определение на ВКС по чл. 288 ГПК не съставляват съдебна практика по см. на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК/ред. ДВ, бр. 86/2017 г./. Позовава се и на основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК – очевидна неправилност.
От ответника по касационната жалба Исторически музей – Нова З. е постъпил в срок писмен отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК, подаден от адв. В. М. от АК – С., в който се оспорва наличието на наведените в изложението към касационната жалба основания за допускане до касационно обжалване. Моли жалбата срещу постановеното от Окръжен съд – Сливен въззивно решение да не бъде уважена, съответно въззивното решение да бъде оставено в сила като законосъобразно и правилно.
Върховният касационен съд, Гражданска колегия, Трето отделение в настоящия състав, като взе предвид изложените основания за допускане на касационно обжалване и като провери данните по делото, констатира следното:
Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, постановен във връзка с предявени неоценяеми искове по чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 2 КТ, както и обусловени от тях искове за заплащане на обезщетение по чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ и за заплащане на неправомерно определено и удържано обезщетение по чл. 221, ал. 2 КТ, поради което жалбата се явява допустима. Същата е редовна, тъй като отговаря изискванията за редовност по чл. 284 ГПК и е подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да постанови обжалваното въззивно решение, Сливенският окръжен съд е приел, че установената и възприета от Районен съд – Нова Загора фактическа обстановка изцяло кореспондира с представените по делото доказателства и е изчерпателно и подробно описана в първоинстанционното решение. С оглед на това и на основание чл. 272 ГПК, въззивният съд е препратил към мотивите му, в които е прието за установено, че между страните е било налице валидно трудово правоотношение, като ищецът е заемал длъжността „уредник“ в Исторически музей [населено място] и е бил материалноотговорно лице на нумизматичния фонд в музея. Трудовото правоотношение е било прекратено със заповед № РД-08-144 от 30.07.2018 г., с която на В. И. И. е наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ за това, че в периода 24.04.2018 г. – 15.05.2018 г., не се е явил на работа, при липса на издаден болничен лист, разрешен платен или друг вид отпуск за същия период, както и за това, че не е изпълнил заповедта на директора на Исторически музей [населено място] № РД-07-130 от 03.07.2018 г. за извършване на допълнителен преглед на движими културни ценности от фонд „Нумизматика“ с инв. № 1141, 1412, 1840-1850, временен инв. № 2160 и инв. № 1755.
Предвид така установената фактическа обстановка и с оглед събрания по делото доказателствен материал, въззивният съд е констатирал, че не са налице процесуални нарушения, допуснати в хода на налагане на дисциплинарното наказание, които да мотивират отмяна на обжалваната заповед. Извършените от служителя нарушения са точно посочени, изискано е от него да даде обяснения по тях, като му е предоставено достатъчно време за това. Макар В. И. да не е депозирал „писмени обяснения“ в тесния смисъл на думата, той е представил копие от писмо, изпратено до различни институции. В съдържанието на писмото служителят изразява отношението си към констатациите на работодателя и същото е взето предвид при издаване на атакуваната заповед за уволнение. Сливенският окръжен съд е споделил напълно направените от първоинстанционния съд изводи по отношение на инкорпорираните в процесната заповед за уволнение нарушения на трудовата дисциплина. Приел е, че по същество са налице доказателства, установяващи извършването и на двете констатирани нарушения на трудовата дисциплина. В мотивите си, по отношение на първото нарушение, а именно неявяване на служителя на работа, без основателна причина, за един значителен период от 22 дни, е отбелязал, че по делото липсват каквито и да било доказателства, установяващи наличието на заблуда у служителя за удължаване на болничният му отпуск му от ТЕЛК. По отношение на второто твърдяно нарушение – неизпълнение на законни разпореждания на работодателя за осигуряване на достъп до съхраняваните в метална каса културни ценности, въззивният съд е приел, че е в правомощията на директора на историческия музей да възложи инвентаризация на имуществените единици, находящи се в музея. Въпреки че нормалната, текущата инвентаризация на ценностите се извършва по реда на чл. 30, ал. 1 от Наредба № Н-6/11.12.2009 г. за формиране и управление на музейните фондове, доколкото са налице данни за злоупотреби с фондовете на музея, директорът правилно е определил инвентаризацията да се извърши от незаинтересовани лица в присъствието на длъжностното лице, което се проверява. Дори и да е налице някакво административно несъответствие при определянето на членовете на инвентаризационната комисия, въззивният съд е приел, че то не е от съществено значение и не променя факта, че служителят очевидно явно и необосновано се е противопоставил на работодателя си и е отказал да изпълни пряка негова заповед, свързана с работата му. Въззивният съд е взел предвид възражението на В. И. за това, че нумизматичните единици с инв. № 1412 и 1840-1850 не са били предавани за съхранение при него. Въпреки това обаче е приел за непроменен фактът, че служителят е препятствал установяването на фактическото положение с поверените му за съхранение ценности, което поведение съставлява грубо нарушение на трудовата дисциплина, достатъчно да обоснове налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение. Така мотивиран, въззивният съд е констатирал, че при преценката на вида наказание, което е следвало да се определи, работодателят правилно е наложил най-тежкото наказание „уволнение“, като се има предвид, че стремежът му е бил да съхрани националното ни богатство. Служителят без основание му се е противопоставил, като не е изпълнил пряка негова заповед, при условие, че съгласно длъжностната му характеристика, е основно негово задължение да се грижи за поверения му фонд. С тези аргументи Сливенският окръжен съд е достигнал до извода, че първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове за защита срещу незаконно уволнение с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ и обусловеният от тях иск по чл. 55, ал. 1, пр. 3 ЗЗД във вр. с чл. 221, ал. 2 КТ, следва да бъде потвърдено изцяло.
Върховният касационен съд, Трето гражданско отделение намира, че в случая не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение, поради следните съображения:
За да са налице основанията за допускане до касационно обжалване, следва въззивният съд да се е произнесъл по даден правен въпрос, който обуславя изхода на спора и който да е решен в противоречие с практиката на ВКС и/или да е решен в противоречие с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, както и/или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Въпросът трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемане на фактическата обстановка или обсъждане на събраните доказателства. Същият не трябва да е хипотетичен или общ, а да е конкретен, ясен и точно формулиран, както и да е обосновано значението му за конкретния правен спор. С оглед на това, предмет на производството по чл. 288 ГПК, в което касационният съд упражнява правомощията си за дискреция на касационните жалби, е единствено преценката дали соченият от касатора правен въпрос е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Проверката на тяхната законосъобразност е изключена от предмета на настоящото производство, тъй като основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК и тяхното разграничение трябва да е ясно.
В случая правният въпрос относно правомощията на въззивния съд при разглеждане и решаване на делото, е от значение за изхода на делото, но не е решен от въззивния съд в противоречие с установената съдебна практика на ВКС, а в съответствие с нея, поради което по него не е налице релевираното от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поначало въззивното производство е ограничено от изложените доводи във въззивната жалба и поддържаните твърдения в отговора на въззивната жалба. Това е така, защото разпоредбата на чл. 269 ГПК поставя забрана за въззивния съд да разглежда факти, които не са посочени от страните или такива, които първоинстанционният съд е приел, че не са се осъществили, когато липсва съответно оплакване във въззивната жалба. Въпросът за правомощията на въззивния съд е разгледан подробно в Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 4/2012 г. на ОСГТК на ВКС, като в т. 1 от същото е прието обаче, че ограниченията в обсега на въззивната дейност се отнасят само до установяване на фактическата страна на спора, без да намират приложение при субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма, както и са посочени случаите, в които е допустим служебният контрол по отношение правилността на първоинстанционното решение. Представените и посочени по-горе съдебни решения не са в подкрепа на твърдението на касатора за наличието на противоречиво произнасяне с установената съдебна практика по поставения правен въпрос от процесуално естество – нарушаване от въззивния съд на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК за влошаване положението на жалбоподателя, изхождайки от различието в мотивите на първоинстанционния и въззивния съд относно дисциплинарната отговорност на ищеца за нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ. Това е така, тъй като нарушение на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, а именно влошаване положението на обжалващата страна е налице, когато признатите от първоинстанционния съд права на обжалващия и неоспорени с жалба от другата страна в процеса, са в по-голям размер от тези по въззивното решение. В настоящия случай въззивният съд не е нарушил забраната за влошаване положението на обжалващия, ако без жалба на ответната страна, излага свои изводи в мотивите на решението си с оглед установената фактическа обстановка относно наличие на нарушение на трудовата дисциплина от страна на ищеца по чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ. Това е така, тъй като първоинстанционният съд в мотивите си е приел, че заповедта за извършеното от ищеца нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 2, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 1 КТ е незаконосъобразна, тъй като дисциплинарното наказание за това нарушение е наложена в нарушение на чл. 194, ал. 1 КТ, но е приел, че ищецът е извършил нарушение по чл. 190, ал. 1, т. 7, вр. с чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ, което е достатъчно по тежест с оглед разпоредбата на чл. 189, ал. 1 КТ, да му бъде наложени най-тежкото дисциплинарно наказание – уволнение, поради което е отхвърлил предявените искове за защита срещу незаконно уволнение. С оглед на този резултат за ответника липсва интерес от обжалване на първоинстанционното решение. По жалба на ищеца въззивният съд е приел, позовавайки се на установените по делото факти, че ищецът е извършил и двете нарушения на трудовата дисциплина – неявяване на работа, в периода 24.04.2018 г. – 15.05.2018 г., без доказана от него уважителна причина затова и неизпълнение на законни разпореждания на работодателя да осигури достъп до съхраняваните в музея в метална каса културни ценности, поради което е потвърдил първоинстанционното решение. Ето защо, в случая не е налице от страна на въззивния съд нарушение на забраната по чл. 271, ал. 1, изр. 2 ГПК, а именно влошаване положението на обжалващата страна.
За пълнота следва да се отбележи, че основният предмет на спора между страните е законосъобразността на Заповед № РД-08-144 от 30.07.2018 г. на директора на Исторически музей – [населено място], в която като основание за наложеното на В. И. дисциплинарно наказание „уволнение“ са инкорпорирани две нарушения на трудовата дисциплина. Първоинстанционният съд, след преценка и анализ на събраните по делото доказателства е констатирал, че спрямо първото нарушение /неявяване на работа за повече от два последователни дни/ е изтекъл преклузивният срок по чл. 194, ал. 1 КТ, с което се е погасило правото на работодателя да реализира дисциплинарната си власт, поради което е приел че оспорваната заповед е незаконосъобразна в тази ? част. Въпреки това, обстоятелството, че в периода 24.04.2018 г. – 15.05.2018 г., касаторът не се е явил на работа, при липсата на издаден болничен лист, разрешен платен годишен или друг вид отпуск, е изследвано в първоинстанционното производство и е прието за безспорно установено по делото. Във въззивното решение единствено е отбелязано, че към тежестта на второто нарушение следва да се има предвид и тежестта на първото /неявяване на работа повече от два дни/, без да е преразглеждан въпросът за законосъобразността на процесната заповед в тази ? част. Следователно, поставеният от касатора въпрос не е разрешен в противоречие с установената практика на ВКС, тъй като въззивният съд не е разгледал невъведен в процеса факт за първи път, нито е приел различни фактически констатации. Напротив, след като е приел, че установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка кореспондира напълно на приетите доказателства, въззивният съд е препратил към нея на основание чл. 272 ГПК. Изложил е собствени мотиви по отношение наведените във въззивната жалба оплаквания и доводи и като е констатирал, че възприетите от него правни изводи съвпадат напълно с тези на първоинстанционния съд, е потвърдил изцяло обжалваното решение. Ето защо, позоваването на вече установено от първоинстанционния съд обстоятелство във връзка с преценката по чл. 189, ал. 1 КТ относно тежестта на извършеното нарушение на трудовата дисциплина, не представлява нарушение на принципа на диспозитивното начало, нито произнасяне извън предмета на въззивното производство /в този смисъл и решение № 110 от 12.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 4617/2008 г., IV г. о./.
Не е налице основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по втория правен въпрос, а именно – неизпълнението на незаконосъобразна заповед на работодателя води ли до съществено нарушение на трудовата дисциплина, което да обосновава налагането на заповед за дисциплинарно уволнение, тъй като той е решен не в противоречие, а в съответствие с установената съдебна практика на ВКС. А именно, че съгласно чл. 126, ал. 1, т. 7 КТ, при изпълнение на работата, за която се е уговорил, работникът или служителят е длъжен да изпълнява законните нареждания на работодателя. Неизпълнението на това негово задължение съставлява нарушение на трудовата дисциплина, ангажиращо дисциплинарната отговорност на служителя. Така, съгласно чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ, неизпълнението на законните нареждания на работодателя е нарушение на трудовата дисциплина. От анализа на нормативната уредба е видно и не съществува спор в съдебната практика, нито в правната литература, че неизпълнението на незаконно разпореждане на работодателя не представлява нарушение на трудовата дисциплина и следователно не е от естество да ангажира дисциплинарната отговорност на работника или служителя. В случая обаче, въззивният съд е приел въпросната заповед за законосъобразна и така поставеният от касатора въпрос на практика се свежда до оплакване относно фактическите и правни изводи на въззивния съд. Изводът за законосъобразност на заповедта, с която е възложена инвентаризацията, както и относно тежестта на извършеното дисциплинарно нарушение и дали то съставлява тежко нарушение на трудовата дисциплина по смисъла на чл. 190, ал. 1, т. 7 КТ, не може да бъде проверяван в настоящото производство. За пълнота на изложението, следва да бъде отбелязано, че когато възложените трудови задължения са по охрана на материални ценности, всяко действие или бездействие на работника свързано с опазването им, в т. ч. и препятстването установяване на фактическото положение с поверените на служителя за съхранение ценности, е неизпълнение на основно трудово задължение и съставлява дисциплинарно нарушение. При умишлено нарушение на трудовата дисциплина, свързано с изпълнение на основни трудови задължения и когато същото е могло да доведе до тежки за работодателя последици, а в случая и за цялото общество, доколкото се касае до съхранение на националното ни богатство, то тежестта на нарушението е от естество да обоснове налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание – аналогично разрешение е дадено и в решение № 81 от 22.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 5838/2014 г., IV г.о., постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Касационно обжалване на въззивното решение не може да бъде допуснато и по третия поставен от касатора въпрос, а именно: следва ли съдът при разглеждане на иск за отмяна на заповед за дисциплинарно уволнение да прави преценка за наличие на липси или злоупотреби на фондове на Исторически музей, което въобще не е предмет на делото. Така поставеният въпрос е фактически и касае преценката на съда относно това кои са релевантните обстоятелства, определящи оценката на тежестта на извършеното нарушение, съответно вида на наложеното наказание. По приложението на чл. 189 КТ съдебната практика е уеднаквена и в този смисъл са постановените по реда на чл. 290 ГПК – решение № 188 от 15.07.2015 г. по гр.д. № 5173/2014 г. IV г.о., решение № 112 от 7.04.2015 г. по гр.д. № 4587/2014 г. IV г.о., решение № 227 от 29.06.2012 г. по гр.д. № 1417/2011 г. III г.о., която в случая е съобразена от въззивния съд. В посочените съдебни решения безпротиворечиво се приема, че преценката на тежестта на нарушенията следва да се основава на всички обстоятелства, имащи отношение към извършеното дисциплинарно нарушение, в това число характера на извършваната дейност и значимостта на неизпълнените задължения по трудовото правоотношение с оглед настъпилите или с възможност да настъпят неблагоприятни последици за работодателя, обстоятелствата, при които е осъществено неизпълнението, както и субективното отношение на работника/служителя към конкретното неизпълнение. При избора на наказание, съгласно чл. 189 КТ, работодателят следва преценява тежестта на нарушението, обстоятелствата, при които е извършено то и поведението на работника/служителя. Настоящият съдебен състав споделя тази практика на ВКС по поставения правен въпрос и намира, че въззивното решение не е постановено в противоречие с нея, доколкото въззивният съд е разгледал въпроса за наличието на злоупотреби с фондовете на музея като обстоятелство, имащо отношение към преценката за законосъобразността на издадената от работодателя заповед за инвентаризация и тежестта на извършеното нарушение, състоящо се в нейното неизпълнение от страна на служителя.
Не е налице и релевираното от касатора основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно тази разпоредба, на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, с които съдът се е произнесъл по правен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона“ най-общо се разбира еднородно тълкуване на закона, т. е. точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на непоследователна и противоречива съдебна практика или към преодоляване на постоянна, но неправилна такава. В случая жалбоподателят е посочил това основание, но не се е позовал нито на противоречива практика на ВКС, нито на постоянна, но неправилна практика, в които случаи би било налице основание за издаване на тълкувателно решение. Липсва и обосновка, че разглеждането на касационната жалба е от значение за развитие на правото, тъй като в тази хипотеза предпоставките са липса на практика на ВКС и наличие на непълнота, неяснота или противоречивост на самия закон. Още повече, че в случая липсва конкретен правен въпрос, а в изложението е посочено единствено, че „тълкуването, извършено от въззивния съд досежно извършените нарушения на трудовата дисциплина, както и Наредба № Г-6/11.12.2009 г. за формиране и управление на музейните фондове е от съществено значение за изхода на спора“.
Доколкото касаторът се позовава на очевидна неправилност на решението /чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК/, същият не е обосновал оплаквания, различни от тези, относими към твърдяните хипотези на чл. 280, ал. 1 ГПК по поставените правни въпроси. Видно от посоченото по-горе, във връзка с последните, не е налице отклонение от установената съдебна практика, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност, поради което не е налице и релевираното основание за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 14.06.2019 г., постановено по въззивно гр. д. № 278/2019 г. на Окръжен съд – Сливен, по касационна жалба с вх. № 5195 от 13.08.2019 г. на В. И. И. от [населено място].
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: