О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 288
София, 21.06.2016 г.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, четвърто отделение, в закрито заседание на петнадесети юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия А. Бонева ч.гр. дело № 1406 по описа за 2016 г. взе предвид следното:
Производството по делото е по чл. 274, ал. 3, т.1 ГПК и е образувано по частна касационна жалба, подадена от [фирма], [населено място], представлявано от управителя Г. Х. Х., чрез адв. Д. от АК – П., срещу определение № 4734/21.12.2015 т., постановено по ч. гр. д. № 3044/2015 г. от Пловдивския окръжен съд.
Жалбоподателят излага съображения за неправилност.
Насрещните страни В. К. Ф., в качеството му на [фирма], [населено място], А. А. В., в качеството й на [фирма], [населено място], двамата чрез адв. И. К. П. и адв. В. С. В., отговарят, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване както и за неоснователност на жалбата. Молят за присъждане на съдебноделоводни разноски.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от легитимирана страна, и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
Представено е и изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
За да се произнесе, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, взе предвид следното:
[фирма], П. е предявил против В. К. Ф., в качеството му на [фирма], [населено място] и А. А. В., в качеството й на [фирма], [населено място], иск по чл. 240, ал. 2 ГПК, с който оспорва правото им на вземане по чл. 31, ал. 2 и чл. 86 ЗЗД, признато с влязло в сила неприсъствено решение № 3689/10.10.2014 г. на Пловдивския районен съд, по гр.д. № 1357/2014 г. По това дело ищците, в качеството им на собственици на по 10.142 % ид.ч. от недвижим имот, са поискали обезщетение за времето 13.04.2010 г. – 28.01.2014 г., през което другият съсобственик – ответникът, го ползва изцяло. Искът е уважен.
В исковата молба по чл. 240, ал. 2 ГПК ищецът [фирма], [населено място], твърди, че за спорния период от време имотът бил отдаден под наем с два последователно сключени тригодишни договора – от 01.04.2010 г. и от 13.04.2013 г., на трето лице – Б. А. Б…. Наемодатели били и тримата съсобственици – В. К. Ф., в качеството му на [фирма], [населено място], А. А. В., в качеството й на [фирма], [населено място] и [фирма], П., съответно ищци и ответник по гр.д. № 1357/2014 г. От името на тримата съсобственици – наемодатели, договорите били подписани от С. Н. М., която не разполагала с представителна власт, но на 03.07.2015 г., след постановяване на неприсъственото решение и влизането му в сила, управителят на [фирма], П. потвърдил действията й, като приел предадената от нея наемна цена за минало време. На същата дата управителят узнал и за съществуването на двата договора, за които счита, че са новооткрити писмени доказателства, от съществено значение за делото. Документите сочат на друга правна квалификация – чл. 30, ал. 3 ЗС, което според [фирма], П. рефлектира върху основателността на претенциите на другите двама съсобственика, признати с влязлото в сила решение.
Пловдивският окръжен съд, в обжалваното определение, като потвърдил това на първостепенния Пловдивски районен съд, прекратил производството по делото, защото писмените документи касаят обстоятелства, които не са нови за ищеца [фирма], П. и не са съществени за постановения резултат.
Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване с въпросите: невъзможността на длъжника да се снабди с новото писмено доказателство, на което основава иска по чл. 424 ГПК, е от значение за допустимостта на исковата претенция или за неговата основателност; какви доказателства ищецът може да представя за установяване, че не е могъл да се снабди с новите писмени доказателства и следва ли съдът да събере всички посочени от него доказателства и тогава да се произнесе по допустимостта на иска по чл. 424 ГПК; противопоставими ли са новооткрити договори за наем, сключени от името на съсобствениците в процесния имот, притежаващи необходимата квота съгласно чл. 32, ал. 1 ЗС, на останалите съсобственици и дали ги обвързват.
Касаторът, също така, счита, че касационно обжалване следва да бъде допуснато, защото „съществува вероятност“ обжалваното определение да е недопустимо.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
Съставът на Върховния касационен съд намира, че всички правни въпроси са свързани с тълкуване и приложение на чл. 240, ал. 2 и 3 ГПК, а не на чл. 424 ГПК. Разпоредбите на чл. 424, ал. 1 и 2 ГПК, които цитира касаторът, се отнасят също до иск за оспорване на вземането, но като защита не срещу влязло в сила неприсъствено решение, а срещу влязла в сила заповед за изпълнение, поради което между двата иска има разлики в момента, от който започва да тече срока за предявяване им, както и към кой момент документите и обстоятелствата не е следвало да са били известни на ищеца, съответно, макар и да са му били известни, да не е могъл своевременно да се снабди с доказателства.
Въпросът – по иск с правно основание чл. 240, ал. 2 ГПК преценката на съда по допустимост или основателност на иска е относно това представените писмени доказателства нови ли са, съответно длъжникът имал ли е възможност да се снабди с тях и те от съществено значение ли са за делото, е принципно разрешен в т. 16 на ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Разрешението е дадено по отношение на иска по чл. 424 ГПК, който, както стана ясно по-горе, е идентичен по характера си с този по чл. 240, ал. 2 ГПК, и е в смисъл, че преценката е по допустимостта на иска, което задължително тълкуване е съобразено в случая и от въззивната инстанция. Доводите на касатора и цитираната от него съдебната практика във връзка с чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, съответно чл. 231, ал. 1, б.“а“ ГПК от 1952 г., отм., са неотносими защото предмет на молбата за отмяна на влязло в сила решение по общия ред, е самото твърдение за наличие на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от значение за делото и, ако това се установи в извънредното производство по чл. 303, ал. 1, т. 1 ГПК, влязлото в сила решение се отменя, висящността на исковото производство се възобновява и делото се връща за разглеждане по същество, при което се съобразяват и новите доказателства/обстоятелства. При исковете, предявени по реда на чл. 240, ал. 2 и чл. 424 ГПК новото доказателство/обстоятелство е условие за оспорване по исков ред на вземането, т.е., условие за допустимостта на установителния иск, чийто предмет не е преценката за новост на обстоятелството/доказателството и значението му за делото; предмет на делото е материалноправният спор, по който сезираният съд се произнася с решението по същество, по общия исков ред.
Следващите въпроси от изложението са неотносими към съображенията, при които е постановено обжалваното определение от въззивния съд – без значение е дали документите са новоузнати от ищеца и действително ли могат да се противопоставят на другите съсобственици, след като са относно обстоятелства, които не са нови по см. чл. 240, ал. 2 ГПК, а и ищецът се позовава едновременно, както на договорите за наем, така и на ново обстоятелство, възникнало след приключване на спора.
Ползването на имота от трето лице, а не лично от [фирма], [населено място], няма как да е новоузнато от дружеството обстоятелство, нито пък се твърди, че му е било известно, поддържано в приключеното исково производство обстоятелство, за което не е могъл да се снабди своевременно с доказателства. Новите обстоятелства по см. на чл. 240, ал. 2 ГПК са юридически и доказателствени факти, които са съществували към деня на формиране на силата на присъдено нещо по делото, но не са били включени в делото, без този пропуск да се дължи на нарушение на съда или на процесуалната небрежност на страната. Новите обстоятелства (съществували, но новоузнати), могат да се установят както с новооткрити, така и с новосъздадени доказателства.
От друга страна, след като ищецът твърди, че след влизане в сила на неприсъственото решението е узнал за наличие на наемни договори, то сам признава, че именно тогава, потвърждавайки действията на лицето, действало от негово име без представителна власт, е санирал сделките. Едностранното волеизявление по чл. 42, ал. 2 ЗЗД, на което се позовава страната, наред с писмените доказателства, е нововъзникнало, след влизане в сила на решението, обстоятелство, а не ново по см. на чл. 240, ал. 2 ГПК. Няма никакво съмнение, че новонастъпили обстоятелства, след формиране на силата на присъдено нещо по делото, не са обхванати от предмета на делото и формираната с решението сила на присъдено нещо, поради което не могат да служат като основание за отмяна по чл. 240 ГПК ГПК.
Според жалбоподателя касационно обжалване следва да се допусне поради евентуалната вероятност въззивното определение да е недопустимо, а касационната инстанция следи служебно за допустимостта на обжалваните пред нея съдебни актове.
Вярно е, че Върховният касационен съд следи служебно за допустимостта на въззивното определение, но в случая нито се твърдят обстоятелства, сочещи на недопустимост на обжалвания съдебен акт, нито се установяват пороци, обуславящи евентуална негова недопустимост. Сам касаторът твърди, че въззивният съд се е произнесъл недопустимо, но по съображения, които следва да се квалифицират като оплаквания за неправилност – ако първостепенният съд е следвало да се произнесе по съществото на спора, с решение по въпроса, обусловил извода му за недопустимост на иска, то това негово определение би било неправилно, а не недопустимо, съответно, ако въззивният съд го е потвърдил, от своя страна би се произнесъл с неправилен, а не недопустим съдебен акт.
В заключение, не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване.
Видно от представеният договор за правна защита и съдействие, ответниците по частната жалба общо са платили 1000 лв. адвокатско възнаграждение на двамата представлявали ги адвокати. Предвид резултата по делото и разпореденото в чл. 78, ал. 3, вр. ал. 1 ГПК, жалбоподателят следва да им възстанови разходите, сторени за един адвокат – общо в размер на 500 лв.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 4734/21.12.2015 т., постановено по ч. гр. д. № 3044/2015 г. от Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА [фирма], седалище [населено място], ЕИК[ЕИК], представлявано от управителя Г. Х. Х., да заплати общо на В. К. Ф., в качеството му на [фирма], седалище [населено място] и А. А. В., в качеството й на [фирма], седалище [населено място], общо сумата в размер на 500 лв., сторени в производството пред Върховен касационен съд съдебноделоводни разноски, на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ