2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1341
гр. София, 19.12.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети декември през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 854 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С у „Св. К. О.” срещу решение № 1511/23.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 10138/2011 г. на Софийския градски съд. С него, като е потвърдено – в обжалваната осъдителна част, решение от 25.10.2010 г. по гр. дело № 47139/2009 г. на Софийския районен съд, жалбоподателят е осъден да заплати на С. И. В., на основание чл. 225, ал. 3 от КТ, сумата 7 998.13 лв., представляваща обезщетение за недопускане до работа за периода 26.01.2009 г. – 26.06.2010 г., ведно със законната лихва върху тази сума от 16.10.2009 г. до окончателното й плащане; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Касационната жалба е подадена в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима. В нея се поддържат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното въззивно решение.
Ответникът по касационната жалба – ищецът С. И. В. – в отговора на жалбата излагат становище, че не следва да се допуска касационното обжалване, както и за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските по делото.
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел следното: С влязло в сила съдебно решение е било отменено незаконосъобразното уволнение на ищеца и последният е бил възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „научен сътрудник І ст.” във Философския факултет на ответния университет, към Лаборатория по политически мениджмънт. Със съобщение по чл. 345, ал. 1 от КТ съдът на 19.01.2009 г. е уведомил ищеца, че решението е влязло в сила и че в двуседмичен срок последният може да се яви и да заеме предишната си длъжност. На 26.01.2009 г. ищецът е подал молба до ректора на ответния университет, с която е демонстрирал готовност да изпълнява трудовите си задължения за процесния период и за длъжността, на която е възстановен, с което ищецът е изпълнил условието на чл. 345, ал. 1 от КТ да се яви на работа в посочения в същата разпоредба срок, в резултат на което е придобил правото да заеме работата, на която е възстановен. Ответният университет не е изпълнил влязлото в сила съдебно решение, като не е предоставил на ищеца възможност да изпълнява работата, на която е бил възстановен от съда, и като недопускането до работа се е изразило в неосигуряване на специфичните за научните длъжности във ВУЗ условия, без които ищецът е бил поставен в невъзможност реално да възобнови осъществяването на научните и/или преподавателските си функции. Въззивният съд е приел в тази връзка и че ответният университет не се е освободил от отговорността по чл. 225, ал. 3 от КТ, като е предложил на ищеца да заеме длъжност „научен сътрудник І ст.” във Философския факултет, Филиална библиотека, която е различна от предишната, от която ищецът е бил уволнен и съответно – е бил възстановен от съда, и която друга предложена му длъжност не съответства на квалификацията му и не е приета от него съгласно чл. 119 от КТ. С оглед така приетото за установено, въззивният съд е намерил, че за това, че за процесния по делото период на ищеца не са създадени условия да изпълнява работата си, на която е бил възстановен от съда след незаконното му уволнение, и така му е било попречено да заработи трудово възнаграждение за този период, той има право да бъде репариран на основание чл. 225, ал. 3 от КТ, като определено съгласно чл. 228, ал. 1 от КТ, дължимото обезщетение възлиза на присъдената сума 7 998.13 лв.
Съгласно разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3, във вр. с чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, допускането на касационното обжалване по реда на чл. 288 от ГПК се предпоставя от мотивирано и ясно изложение от страна на касатора на едно или повече общи (чл. 280, ал. 1) и допълнителни (т.т. 1-3 на чл. 280, ал. 1) основания за допускане на касационното обжалване, както и от обективното наличие на тези основания, които са различни от касационните основания по чл. 281 от ГПК.
Съгласно т. 1 от тълкувателно решение (TP) № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение и представляващ общо основание за допускане на касационното обжалване, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен и е недопустимо да го извежда от изложението към касационната жалба, като може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното въззивно решение.
В случая, в писменото изложение на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не е формулиран правен въпрос, по който да се е произнесъл въззивният съд с обжалваното решение и който да е обусловил изхода на спора по делото. Във връзка със становището си за наличие на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК и на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, касаторът е посочил в изложението, че въззивният съд се е произнесъл „по съществен материалноправен въпрос от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото”. Формулировка на такъв материалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК, обаче липсва в изложението. Вместо изведен правен въпрос, в изложението се преповтарят оплакването и част от доводите за неправилност на въззивното решение, съдържащи се и в касационната жалба, а именно: че решението следва да бъде отменено поради неправилност – нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК; че съдът неправилно постановил, че ищецът е бил възстановен на работа с влязло в сила съдебно решение и след явяването му не е бил допуснат да я изпълнява от работодателя; че за да са налице условията на чл. 225, ал. 3 от КТ е нужно да има вредоносно правонарушение; че в случая нямало доказателства и по делото не било доказано, че работодателят противоправно не е допуснал ищеца, тъй като той е бил поканен да се яви на работа и да заеме длъжността си; че липсва неизпълнение на задълженията от страна на ректора на университета и че не са налице кумулативните предпоставки на чл. 225, ал. 3 от КТ, „както твърди второинстанционния съд”.
Предвид цитираните по-горе, задължителни за съда указания по тълкуването и прилагането на процесуалния закон, дадени с т. 1 от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, така депозираното по делото писмено изложение на касатора не съдържа извеждане и формулировка на общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Преповторените в изложението, наведени и с касационната жалба, касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК за неправилност на въззивното решение, поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, не е и не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство по чл. 288 от ГПК. То би подлежало на разглеждане по реда на чл. 290 от ГПК от касационната съдебна инстанция, едва и само ако се допусне касационното обжалване на въззивното решение – при наличие на общо основание за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК. Също съгласно т. 1 и мотивите към нея от TP № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това.
Предвид гореизложеното, настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките за това.
При този изход на делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, жалбоподателят-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за заплащане на адвокатско възнаграждение за защита в производството пред касационната съдебна инстанция, а именно – сумата 800 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 1511/23.02.2012 г., постановено по въззивно гр. дело № 10138/2011 г. на Софийския градски съд;
ОСЪЖДА С у „Св. К. О.” да заплати на С. И. В. сумата 800 лв. (осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.