2
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 1201
гр. София, 13.11.2012 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети октомври през две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ЦАЧЕВА ЧЛЕНОВЕ: АЛБЕНА БОНЕВА
БОЯН ЦОНЕВ
като разгледа докладваното от съдия Боян Цонев гр. дело № 337 по описа за 2012 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по две касационни жалби на Р. С. Р., подадени съответно чрез адв. Т. В. и чрез адв. Д. Ц.срещу решение № 313/24.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 347/2011 г. на Великотърновския апелативен съд. С него е оставено в сила решение № 120/05.11.2008 г. по гр. дело № 95/2007 г. на Русенския окръжен съд, в частта, с която жалбоподателят е осъден да заплати на И. Б. Х., в качеството му на [фирма] сумата 106 497.47 лв., представляваща възнаграждение по договор за изработка, ведно със законната лихва от 28.06.2007 г. до окончателното изплащане на сумата; в тежест на жалбоподателя са възложени и разноски по делото.
Двете касационни жалби са подадени в срок от процесуално легитимирано за това лице срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и са процесуално допустими. В касационната жалба, подадена чрез адв. Т. В. се поддържа, че обжалваното въззивно решение е нищожно, евентуално – неправилно. Във връзка с твърдяната нищожност обаче се излагат оплаквания и доводи отново за неправилност на обжалвания съдебен акт, поради което следва да се приеме, че с тази жалба се навеждат единствено касационните основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. В касационната жалба, подадена чрез адв. Д. Ц. се поддържат оплаквания и доводи за недопустимост и за неправилност на обжалваното решение, т.е. касационните основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 от ГПК.
Ответникът по касационната жалба – ищецът И. Б. Х., в качеството му на [фирма] – в отговора на жалбата излага становище за неоснователност на жалбата; претендира присъждане на разноските, направени пред касационната съдебна инстанция по делото.
Обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г. Въззивният съд, съобразявайки се със задължителните указания, дадени му с решението на касационната съдебна инстанция, с което делото му е върнато за ново разглеждане, е разгледал предявения иск за сумата 106 497.47 лв. на договорно основание, като с оглед твърденията в исковата молба е приел, че тази сума се претендира като възнаграждение по договор за изработка между страните и правната квалификация на иска е по чл. 266, ал. 1 от ЗЗД. Приел е също, че касаторът-ответник е оспорил иска само по размер и е направил възражение за изтекла погасителна давност за извършени разходи през периода 11.02.2002 г. – 07.06.2002 г. Апелативният съд е направил извод, че между страните е възникнало облигационно отношение по договор за изработка, въз основа приетите като доказателства по делото разрешение за строеж от 29.12.2001 г. и разрешение за ползване от 02.04.2003 г., съгласно които страните по делото – физически лица са инвеститори на процесния обект (автоцентър и други сгради), т.е. имат качество на възложители на строителните работи, и след като само ищецът, в качеството си на ЕТ и на изпълнител по договора, е построил автоцентъра и другите сгради и ги е предал на възложителите, единият от които е касаторът-ответник, последният му дължи възнаграждение в размер на половината от разходите за строителни материали и извършени строително-монтажни работи. В тази връзка е изтъкнато и че договорът за изработка е консенсуален и за неговата действителност не е нужна писмена форма. Извод за размера на иска въззивният съд е формирал въз основа експертното заключение по делото, като е обсъдил и е намерил за неоснователни възраженията на касатора-ответник по размера на иска и за изтекла погасителна давност.
Изведените в изложението към касационната жалба, подадена чрез адв. Д. Ц., процесуалноправни въпроси, свързани с оплакванията за недопустимост на обжалваното въззивно решение, а именно: „може ли апелативният съд да разгледа като първа инстанция иск, родово подсъден на окръжен съд”, „какви ще бъдат последиците от такова процесуално действие на апелативния съд” и „следва ли разпоредбата на чл. 270, ал. 4 от ГПК да се тълкува разширително и да се прилага по аналогия при разпределяне компетентността и подсъдността между окръжния и апелативния съд”, не са обуславящи правните изводи на въззивния съд в обжалваното решение и не са от значение за изхода на делото. Както беше посочено, обжалваното въззивно решение е постановено по реда на чл. чл. 218з от ГПК от 1952 г. (отм.), във вр. с § 2, ал. 1 от ПЗР на ГПК от 2007 г., т.е. апелативният съд е действал като въззивна, а не като първа съдебна инстанция по делото, съобразявайки се с решението на ВКС и с дадените с него задължителни указания, че искът е предявен на договорно основание. С оглед на това, никой от тези три процесуалноправни въпроса не представлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение в случая.
Тъй като изведеният в изложението към касационната жалба, подадена чрез адв. Т. В., въпрос относно правната квалификация на отношенията между страните, респ. на предявения по делото иск, е разрешен с предходното касационно решение по делото, с което въззивният съд се е съобразил, то и този правен въпрос в случая не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 от ГПК за допускане на касационното обжалване. Не е налице и соченото в тази връзка допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК, тъй като сочените от касатора като противоречащи на обжалваното въззивно решение, първоинстанционно решение и предходно въззивно решение, постановени по настоящото дело, не са влезли в сила и не могат да обосноват наличието на това допълнително основание за допускане на касационното обжалване.
Изведените в двете изложения правни въпроси относно формата за доказване и за действителност на договора за извършване на строителство, който е вид договор за изработка, както и за липса на мотиви в тази насока в обжалваното въззивно решение, също не представляват в случая основание за допускане на касационното обжалване. В обжалваното въззивно решение са изложени цитираните по-горе мотиви, като за да установи наличието на процесното правоотношение по договора за изработка между страните, апелативният съд е обсъдил писмени доказателства по делото, но не и свидетелски показания. По този начин не е нарушена процесуалната забрана по чл. 133, ал. 1, б. „в”, предл. 2 от ГПК от 1952 г. (отм.), от която процесуалноправна норма правната доктрина извежда т. нар. „форма за доказване” при договори, за които законът не изисква писмена форма за действителност; респ. въззивното решение е съобразено и с константната практика на съдилищата, включително на ВКС, че в тези случаи са недопустими единствено свидетелски показания, но не и други доказателствени средства (писмени доказателства, експертни заключения по счетоводни записвания).
В заключение – с оглед всичко гореизложено, не следва да се допуска касационното обжалване на атакуваното въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките за това по чл. 280, ал. 1 от ГПК.
Предвид крайния изход на спора по делото, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК касаторът-ответник дължи и следва да бъде осъден да заплати на ищеца, претендираните и направени от последния разноски за адвокатско възнаграждение в касационното производство по делото, а именно – сумата 1 800 лв.
Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационното обжалване на решение № 313/24.11.2011 г., постановено по въззивно гр. дело № 347/2011 г. на Великотърновския апелативен съд;
ОСЪЖДА Р. С. Р. да заплати на И. Б. Х., в качеството му на [фирма] сумата 1 800 лв. (хиляда и осемстотин лева) – разноски по делото.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.