4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 619
С., 28.05.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на двадесет и трети май две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева гр. д. № 1658 по описа за 2011 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 158 от 01.06.2011 година по гр.д. № 217/2011 година на Старозагорски окръжен съд е потвърдено решение № 535 от 22.10.2010 г. по гр.д. № 1460/2010 г. на Казанлъшки районен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 200 КТ, предявени от В. Т. Т. от [населено място], [община] против [фирма], [населено място] за сумата 10000 лева, съставляващи обезщетение за неимуществени вреди от трудова злополука. В решението е прието за установено, че на 22.01.2007 г., по време на работа в ответното предприятие, ищецът е претърпял трудова злополука, причинила увреждане на крайници, което е наложило операция и продължителен възстановителен период, придружен с болки и страдания. Прието е, че предявената претенция за обезщетение по чл. 200 КТ е неоснователниа поради погасяването и по давност – към датата на предявяване на иска 04.06.2010 година е изтекла тригодишната погасителна давност по чл. 358, ал.1, т.3 КТ.
Касационна жалба против решението на Старозагорски окръжен съд е постъпила от В. Т. Т. от [населено място], [община]. Поддържа се, че въззивното решение подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.2 ГПК тъй като обуславящите изхода на делото въпроси, след уточнението им съгласно т.1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т.д. № 1 от 2009 г. ОСГТК ВКС: допустимо ли е съдът да определи правна квалификация на иска по чл. 200 КТ, приемайки злополуката за трудова, когато ищецът претендира обезщетение по чл. 49 ЗЗД; ангажира ли се гаранционно обезпечителната отговорност на възложителя на работата по реда на чл. 49 ЗЗД при претърпяно непозволено увреждане и приложим ли е чл. 45 ЗЗД при установено противоправно поведение на ответника, претърпени вреди и причинна връзка между тях, са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Приложени са решение № 89 от 1997 г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно което прекият причинител и възложителят на работата отговарят солидарно спрямо пострадалия за причинените вреди; решение № 726 от 13.07.1993 г. по гр.д. № 688/1993 г. на ІV г.о. ВКС, съгласно което прекият причинител на увреждането отговаря за вредите независимо от установената в КТ отговорност на предприятието работодател; решение № 414 от 28.09.2007 г. по гр.д. № 32/2006 г. ІІІ г.о. ВКС, съгласно което неизпълнението на задължението за осъществяване на контрол е противоправно бездействие на възложителя на работата; решение № 33 от 13.01.1962 г. по гр.д. № 9414/61, ІV г.о. ВС РБ; решение № 1189 от 17.10.2006 г. по гр.д. № 1908/2005 г. ІV г.о. ВКС; решение № 2023 от 15.09.1956 г. по гр.д. № 5127/1956 г. ІV г.о. ВС РБ и решение № 25.06 от 21.10.1964 г. по гр.д. № 1543/1964 г. на І г.о. на ВС на РБ.
Ответникът по касационната жалба Г.-Т.” АД, [населено място] не взема становище.
Третото лице помагач ЗК [фирма], [населено място] не взема становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания по чл. 280, ал. 1, т.1 и т.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Старозагорски окръжен съд.
Въпросът относно правото и задължението на съда да определи сам правната квалификация на иска е разрешен в съответствие с установената практика на съдилищата, съгласно която съдът е длъжен да квалифицира сам спорното право въз основа на въведените с исковата молба твърдения на ищеца. Ищецът очертава спорното право чрез основанието и петитума на иска, но не е длъжен да посочи правната норма, регулираща претендираното или отричано от него право, нито съдът следва да съобрази посочената от ищеца квалификация на иска.
В съответствие с така установената практика, въззивният съд е приел, че въведените от ищеца твърдения за претърпяна злополука по време на работа по трудово правоотношение при ответника и претенция за обезщетение за вреди от претърпяната злополука определят правна квалификация на иска по чл. 200, ал.1 КТ. Правната квалификация на спорното право е съобразена със задължителната практика, установена с Тълкувателно решение № 45 от 19.04.1990 г. по гр. д. № 33/1989 г. на ОСГК на Върховния съд на Република България, съгласно което уредената в чл. 200 КТ имуществена отговорност на работодателя при смърт или увреждане здравето на работник, изключва отговорността по ЗЗД; пострадалият работник при условията на чл. 200 от Кодекса на труда не може да търси от предприятието обезщетение за претърпените от него вреди на основание чл. 49 във връзка с чл. 45 ЗЗД – отговорността за обезвреда на щетите се реализира по реда на чл. 200 КТ, съответно – приложими са давностните срокове по чл. 358 КТ.
Въпросът ангажира ли се гаранционно обезпечителната отговорност на възложителя на работата по реда на чл. 49 ЗЗД при претърпяно непозволено увреждане не е обуславящ изхода на делото. Гаранционно обезпечителната отговорност на възложителя на работата за вреди, причинени от изпълнителя на работата се ангажира по реда на чл. 49 ЗЗД в хипотези извън кръга на очертаните в чл. 200 КТ, т.е. когато работата не е възложена по трудово правоотношение. Предмет на въззивното решение е иск за обезщетение за вреди, настъпили при изпълнение на работа по трудов договор, поради което отговорността на възложителя на работата по чл. 49 ЗЗД няма отношение към спорното право. Без отношение към решаващите изводи на съда за неоснователност на предявената претенция поради погасяването и по давност е и въпросът приложим ли е чл. 45 ЗЗД при установено противоправно поведение на ответника, претърпени вреди и причинна връзка между тях.
Предвид изложеното не е налице и твърдяното противоречие между изводите на съда, формирани в обжалваното въззивно решение и тези в решение № 89 от 1997 г. на ІV г.о. на ВКС, съгласно което прекият причинител и възложителят на работата отговарят солидарно спрямо пострадалия за причинените вреди, както и в решение № 414 от 28.09.2007 г. по гр.д. № 32/2006 г. ІІІ г.о. ВКС относно неизпълнението на задължението за осъществяване на контрол при възлагане на работа по договор за изработка.
Липсва противоречие между въззивното решение и изводите на съда в приложените решение № 33 от 13.01.1962 г. по гр.д. № 9414/61, ІV г.о. ВС РБ; решение № 2023 от 15.09.1956 г. по гр.д. № 5127/1956 г. ІV г.о. ВС РБ и решение № 25.06 от 21.10.1964 г. по гр.д. № 1543/1964 г. на І г.о., касаещи отговорността за вреди от работа по трудови правоотношения, регулирани от Кодекса на труда от 1951 г. , т.е. преди влизане в сила на уредбата на отговорността на работодателя по чл. 200 КТ по Кодекса на труда от 1986 година.
Без връзка с предмета на делото са и изводите в приложеното решение № 726 от 13.07.1993 г. по гр.д. № 688/1993 г. на ІV г.о. ВКС, съгласно което прекият причинител на увреждането отговаря за вредите независимо от установената в КТ отговорност на предприятието работодател – предявеният иск не е срещу прекия причинител на вредата, а срещу предприятието работодател, както и тези в решение № 1189 от 17.10.2006 г. по гр.д. № 1908/2005 г. ІV г.о. ВКС относно гаранционно обезпечителната отговорност по чл. 49 ЗЗД на възложителя на работата.
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 158 от 01.06.2011 година по гр.д. № 217/2011 година на Старозагорски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: