О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 381
София, 31.03.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, ЧЕТВЪРТО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ в закрито съдебно заседание на втори март две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светла Цачева
ЧЛЕНОВЕ: Албена Бонева Боян Цонев
изслуша докладваното от съдията Цачева т. д. № 60255 по описа за 2016 год., и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 288 ГПК.
С решение № 35 от 09.03.2016 година по т.д. № 707/2015 година на Пловдивски апелативен съд е потвърдено решение № 439 от 23.03.2015 г. по т.д. № 492/2013 г. на Бургаски окръжен съд, с което по предявен по реда на чл. 422 ГПК иск е прието за установено, че съществува вземане на ищеца [фирма], [населено място] по отношение на ответниците Н. К. Г. от [населено място], [община] и Р. Т. Г. от [населено място] с размер от 37007,38 евро главица и 8134,73 дължими лихви за периода от 20.09.2012 г. до 29.05.2014 г. по договор за банков кредит. В решението е прието за установено, че на 15.12.2008 г. между ищеца [фирма] от една страна, ответника Н. Г. като кредитополучател и Р. Г. като солидарен длъжник е бил сключен договор за банков ипотечен кредит № 1835/TR73198178, както и анекси от 23.03.2010 г. и от 16.06.2011 г. за преуреждане на отношенията по банковия кредит. Отпуснатата с първоначалния договор сума от 37000 евро е била получена и усвоена от кредитополучателя на 17.12.2008 г. Последното погасяване на главницата според договорно определените вноски е било извършено на 16.06.2011 г., след което главницата изобщо не е била погасявана поради недостатъчност на постъпващите суми. На 20.12.2012 г., банката е отразила счетоводно кредита за изцяло предсрочно изискуем. За обявената предсрочна изискуемост ответникът Н. Г. е бил уведомен на 28.01.2013 г. чрез съобщение, съдържащо и покана за доброволно изпълнение, връчени чрез пощите на неговата майка С. Г. на адреса, посочен в договора за кредит, съвпадащ с постоянния му адрес. Съобщение с идентично съдържание е било връчено на ответницата С. Г. на 28.01.2013 г. чрез нейна родственица по последния и регистриран настоящ и постоянен адрес в [населено място], след като не е била намерена на посочения в договора за кредит адрес, променен след подписването му. При така установените факти, въззивният съд е приел, че предявеният иск за установяване съществуването на вземането е частично основателен – ответникът кредитополучател Н. Г. е получил от ищеца сумата 37000 евро по валидно възникнало правоотношение за отпускане на банков кредит, което задължение не е било погасявано своевременно на установените падежи, предвид което се дължи връщането и. Приел е за основателно възражението за недействителност на клаузи 9.2., 9.4., 9.6. и 9.7 от Общите условия, неразделна част от индивидуалния договор за кредит, в които е посочено, че базовия лихвен процент по кредитите се формира като сбор от пазарния лихвен индекс (едномесечния Юрибор) и премия; че банката може едностранно да променя размера на премията – да променя годишния лихвен процент при всяко нарастване на базовия лихвен индекс с повече от 0,5 процентни пункта; да начислява допълнителна, респ. да променя съществуващата премия в размер до 2 процентни пункта при възникване на обстоятелства, водещи до повишаване на разходите и по привлечения ресурс, като лихвените условия по кредита се считат за автоматично променени при запазване на договорената надбавка. Съдът е приел, че така предвидените условия, даващи възможност на банката за автоматична промяна на договорената премия и лихвени проценти съставляват неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143, т.10 и т. 12 от З., тъй като не съдържат достатъчно конкретна информация при какви условия, кога и как търговецът може едностранно да променя цената; че така формулирани клаузите не попадат в изключенията на чл. 144, ал.3, т.1 З., тъй като не са формулирани по ясен и недвусмислен начин. Изхождайки от тези изводи, съдът е приел, че размерът на задълженията по кредита следва да бъде определен съобразно посочените в индивидуалния договор и анексите към него стойности на лихвите, без да се вземат предвид последващи промени в лихвените проценти, направени от банката едностранно въз основа на нищожните клаузи от общите условия. Възражението за недействителност на клаузата по чл. 4.1а от договора за кредит, определяща конкретни размери на годишния лихвен процент, е отхвърлено като неоснователно, тъй като клаузите са индивидуално уговорени – при сключване на договора е постигнато е съгласие за конкретен размер на дължимата лихва върху редовната главница, поради което клаузата не може да бъде възприета като неравноправна съгласно чл. 146, ал.1 З. и чл. 3 от Директива 93/13/Е. на Съвета от 05.04.1993 г. Като неоснователно е отхвърлено е възражението за недействителност на клаузите по чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора и т.9.8 и т. 9.9 от Общите условия. В посочените текстове от договора е конкретизиран годишен лихвен процент върху просрочената главница, включващ базовия лихвен процент и надбавка от 7,79%; определен е годишният лихвен процент върху текущия дълг при просрочие на главница в размер на 5%, които се начисляват независимо от лихвите за редова и просрочена главница, а в текстовете от Общите условия е предвидено, че се дължи лихва за просрочие при неплащане в срок на главницата и/или лихви за срока на забавата върху цялата неиздължена част от кредита. Съдът е приел, че така уговорените наказателни лихви при забавено плащане на дължимите по договора суми не е необосновано завишен размер, за да бъде приета клаузата за неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 5 З.. Приел е, че се касае за индивидуално уговорена между страните клауза, при липса на доказателства за съпоставянето и с други такива, обосноваващи извод за неравноправност. Въз основа на така формираните изводи, съдът е приел, че за периода от сключване на договора – 20.09.2012 г. до датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК се дължат 8134,73 евро върху редовна и просрочена главница и наказателни лихви, който размер е определен след приспадане на сумата 1046,99 евро поради увеличение на премията по нищожни договорни клаузи и 168,72 евро, съставляващи погрешно начислени от банката лихви върху редовна и просрочена главница. Поддържаното от ответниците възражение, че не могат да се претендират лихви след обявяване на предсрочната изискуемост по кредита, съдът е приел за неоснователно, тъй като обявената предсрочна изискуемост дава право на кредитора да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало, ако срокът е изтекъл, в т.ч. и уговорените с договора лихви. Като неоснователно е отхвърлено и възражението за недействителност на уговорките в подписаните между страните анекси от 23.03.2010 г. и от 16.06.2011 г. Този извод е формиран след преценка на доказателствата, че сключването им е по искане на кредитополучателя (искания за преструктуриране на кредита с шестмесечен гратисен период за главницата и намален размер на лихвата поради финансови затруднения на кредитополучателя, изразяващи се в намалени и неритмично получавани доходи), както и с оглед преценка на характера на клаузите като индивидуално уговорени, т.е. извън хипотезата на недействителност като неравноправни съгласно чл. 146, ал.1 З..
Касационна жалба против решението на Пловдивски апелативен съд в частта му, с която предявеният иск за главница и лихви е уважен в посочените по-горе размери е постъпила от Н. К. Г. от [населено място], [община] и Р. Т. Г. от [населено място]. Изложени доводи за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал.1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Поддържа се, че съдът се е произнесъл в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. ОСГТК ВКС, практиката на Върховния касационен съд и тази на съдилищата (решение № 7 от 15.04.2015 г. по т.д. № 4196/2013 г. І т.о.; решение № 40 от 17.06.2015 г. по т.д. № 601/2014 г. І т.о.; решение № 132 от 02.10.2015 г. по т.д. № 1907/2014 г. І т.о.; решение № 123 от 09.11.2015 г. по т.д. № 2561/2014 г. ІІ т.о. и решение по гр.д. № 17256/2013 г. на Софийски градски съд) по въпросите изискуемо ли е вземане, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение и как следва да бъде удостоверено връчването на изявлението на банката за предсрочна изискуемост, за да се приеме, че е достигнало до длъжника. Изложени са доводи за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по въпросите следва ли търговецът да проведе пълно и главно доказване, че оспорените от потребителя клаузи са индивидуално уговорени и неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 З. клауза, въз основа на която банката начислява наказателен лихвен процент не въз основа на просрочена вноска, а върху размера на целия остатъчен дълг, явяващи се от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Поддържа се, че въпросът дължима ли е възнаградителна лихва по договор за банков кредит след датата, на която банката е обявила и осчетоводила кредита като изцяло предсрочно изискуем е разрешен в противоречие с влязлото в сила решение № 2020 от 26.03.2014 г. по гр.д. № 12352/2013 г. на Софийски градски съд; че въпросът допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва и капитализирането на просрочени лихви, съответно начисляването на нова лихва върху новоформирания дълг е разрешен в противоречие с влязло в сила решение № 107 от 26.10.2015 г. по т.д. № 232/2015 г. на Бургаски апелативен съд; че въпросът може ли клауза да бъде определена като индивидуално договорена без търговецът или доставчикът да е провел пълно доказване на това обстоятелство е разрешен в противоречие с решение № 9907/2013 г. на Софийски градски съд, а въпросът неравноправна ли е клауза от потребителски договор по смисъла на чл. 143 З., въз основа на която банката си запазва възможност едностранно да определя и увеличава лихвата по кредита въз основа на непредвидено в договора основание е разрешен в противоречие с практиката на Върховния касационен съд – решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. ІV г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба [фирма] счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. С насрещна касационна жалба атакува въззивното решение в частта му, с която искът е отхвърлен за разликата до предявения му размер. Поддържа, че въпросът неравноправни ли са по смисъла на чл. 143, т.10 и т. 12 З. клаузи в договор за банков кредит и общи условия, даващи възможност на кредитора да променя едностранно договорения лихвен процент, когато кредитът е преструктуриран и с подписването на анекс потребителят се е съгласил дължимите лихви да се уреждат съгласно Общите условия, е разрешен в противоречие с приетото във влязло в сила решение от 26.08.2014 г. по т.д. № 196/2013 г. на Софийски окръжен съд, както и че по повдигнатия въпрос няма задължителна съдебна практика, поради което касационно обжалване следва да бъде допуснато при условията на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
По въведените доводи за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Пловдивски апелативен съд, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира следното:
Д. за постановяване на обжалвания съдебен акт в противоречие с Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. ОСГТК ВКС е неоснователен. Въпросът изискуемо ли е вземане, чиято предсрочна изискуемост не е била обявена на длъжника преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение е разрешен в съответствие с т. 18 от Тълкувателното решение – въззивният съд е приел, че преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение кредиторът е упражнил правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем и е уведомил длъжниците за обявяването на предсрочната изискуемост. В съответствие с установената съдебна практика е разрешен и въпросът как следва да бъде удостоверено връчването на изявлението на банката за предсрочна изискуемост, за да се приеме, че е достигнало до длъжника. Въззивният съд е съобразил трайната съдебна практика, съгласно която изявлението на страната по договора поражда действие с достигането си до адресата, т.е. съобразно общите правила на ЗЗД за действие на договорите. Така писменото изявление на банката за обявяване на предсрочната изискуемост може да бъде връчено лично срещу подпис на лицето или чрез пощенска услуга – чрез изпращането на препоръчано писмо с обратна разписка; за да е осъществено надлежно връчване по пощата не е необходимо то да е извършено лично на получателя; редовно е и всяко друго връчване, което е допустимо съобразно общите правила, уредени в чл.42 и чл. 44 ГПК (при връчване чрез нотариална покана), както и съобразно специалния закон – чл. 36 от Закона за пощенските услуги. В последния случай, за да се приеме, че изявлението е достигнало до адресата, банката следва да е изпратила препоръчаното писмо на адреса, посочен от кредитополучателя и пощата да удостовери доставянето на писмото на адреса. Обстоятелството дали длъжника е променил адреса, посочен от него на банката или не е предприел действия за получаване на пощенската пратка е без правно значение. С достигане на изявлението на посочения от длъжника адрес, банката е изпълнила задължението си за връчване на изявлението за предсрочна изискуемост и то е породило правно действие. В този смисъл решение № 283 от 06.04.2010 г. по гр.д. № 50782009г. на ІІІ г.о. ВКС; решение № 39 от 09.02.2012 г. по гр.д. № 410/2011 г. на ІІІ г.о. ВКС и решение № 35 от 07.05.2012 г. по гр.д. № 1877/2010 г. ІV г.о. ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. В същия смисъл е и соченото от касаторите решение № 148 от 02.12.2016 г. по т.д. № 2072/2015 г., І т.о. ВКС, съгласно което предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта; законът не предписва конкретен способ за връчване на писмени съобщения между страните по договорните правоотношения; че редовно и съответно достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов пълномощник срещу подпис; че когато кредиторът е избрал да връчи уведомление на длъжника чрез пощенска пратка, то съгласно на чл.36, ал.2 от Закона за пощенските услуги условията за доставянето на пощенските пратки се определят според Общи правила, приети с решение № 581/27.10.10г. от Комисията за регулиране на съобщенията; че удостоверителна сила за получаване на съобщението има осъщественото връчване в случаите на препоръчана пощенска пратка, която е доставена на адреса на получателя срещу подпис или на пълнолетен член на домакинството на получателя, живеещ на адреса. В съответствие с тази практика, въззивният съд е приел, че волеизявлението на банката ищец за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита е достигнало до кредитополучателя и солидарния длъжник чрез връчване на съобщения чрез пощите на живеещи на адреса техни родственици – на ответника Н. Г. чрез неговата майка на адреса, посочен в договора за кредит, съвпадащ с постоянния му адрес, а на ответницата С. Г., която не е била намерена на посочения в договора за кредит адрес, променен след подписването му е било връчено съобщение и на регистрирания и настоящ и постоянен адрес, т.е. при проявена от ищеца добросъвестност да издири адреса и връчи съобщението, независимо, че длъжникът не е съобщил промяната на адреса.
Въпросът следва ли търговецът да проведе пълно и главно доказване, че оспорените от потребителя клаузи са индивидуално уговорени не е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото. Доказателствената тежест при спор дали неравноправна клауза е уговорена индивидуално е уредена в чл. 146 ал. 4 З., съгласно който текст, когато търговецът или доставчикът твърди, че определено условие от договора е индивидуално уговорено, тежестта за доказването пада върху него – текст, пределно ясен, точен и не нуждаещ се от тълкуване. Независимо от изложеното, въпросът не е обуславящ изхода на делото, тъй като въззивният съд е отхвърлил като неоснователно възражението за нищожност само по отношение на клаузи от индивидуалния договор за кредит – клаузите по чл. 4.2 и чл. 4.3 от договора и препращащите към индивидуалния договор т.9.8 и т. 9.9 от Общите условия, с които клаузи потребителят се е запознал предварително и върху които е имал възможност да влияе при сключване на договора, т.е. индивидуално уговорени по арг. от чл. 146, ал. 2 З.. В този смисъл не е налице и противоречие с влязлото в сила решение № 9907/2013 г. на Софийски градски съд по приложението на чл. 146, ал. 4 З..
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по въпроса дължима ли е възнаградителна лихва по договор за банков кредит след датата, на която банката е обявила и осчетоводила кредита като изцяло предсрочно изискуем. Въззивният съд е съобразил установената съдебна практика, съгласно която предсрочната изискуемост е санкция за неизправност на длъжника, а последиците и включват пълно изпълнение на задължението в размера, дължим при настъпване на срока; упражняването на правото на предсрочна изискуемост не погасява уговорените задължения – кредиторът има право да иска изпълнение на задължението във вида и размера, който то би имало и при добросъвестност на длъжника, т.е. дължи се връщане на заетата сума, на възнаградителната лихва, като и обезщетение за забавата. В този смисъл решение № 99 от 01.02.2013 г. по т.д. № 610/2011, І т.о. ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК.
Не е от значение за точното приложение на закона и развитието на правото и въпросът неравноправна ли е по смисъла на чл. 143 З. клауза, въз основа на която банката начислява наказателен лихвен процент не въз основа на просрочена вноска, а върху размера на целия остатъчен дълг. Въззивният съд е приел, че клаузите, уреждащи наказателните лихви са валидни като индивидуално уговорени и без размерът им да е необосновано завишен, съобразявайки чл. 143, т.5 З., т.е. по въпроси без отношение към повдигнатия от касаторите в изложението към касационната жалба.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и по въпроса неравноправна ли е клауза от потребителски договор по смисъла на чл. 143 З., въз основа на която банката си запазва възможност едностранно да определя и увеличава лихвата по кредита въз основа на непредвидено в договора основание. Д., че даденото от въззивния съд разрешение на въпроса и в противоречие с практиката на Върховния касационен съд, обективирана в решение № 77 от 22.04.2015 г. по гр.д. № 4452/2014 г. ІІІ г.о. ВКС и решение № 424 от 02.12.2015 г. по гр.д. № 1899/2015 г. ІV г.о. ВКС е неоснователен. Въззивният съд е прогласил за нищожни като неравностойни клаузи 9.2., 9.4., 9.6. и 9.7 от Общите условия, неразделна част от индивидуалния договор за кредит, приемайки, че дават възможност на банката за автоматична промяна на договорената премия и лихвени проценти, без да съдържат достатъчно конкретна информация при какви условия, кога и как търговецът може едностранно да променя цената; че не са формулирани по ясен и недвусмислен начин, поради което размерът на задълженията по кредита следва да бъде определен съобразно посочените в индивидуалния договор и анексите към него стойности на лихвите, без да се вземат предвид последващи промени в лихвените проценти, направени от банката едностранно – изводи, съобразени с установената съдебна практика. При съобразяване на установената практика са формирани и изводите, че възражението за недействителност на клаузите по чл. 4-2 и чл. 4.3 от договора и т. 9.8 и т. 9.9 от Общите условия е неоснователно, тъй като в посочените текстове от договора годишният лихвен процент върху просрочената главница е точно конкретизиран, без банката да има възможност едностранно да определя и увеличава лихвата по кредита въз основа на непредвидено в договора основание.
Въпросът допустимо ли е начисляването на лихва върху лихва и капитализирането на просрочени лихви, съответно начисляването на нова лихва върху новоформирания дълг не е обуславящ изхода на делото. Изводите на въззивния съд по възражението за капитализиране на лихвите и начисляването на нови лихви върху дълга са формирани въз основа на доказателствата за двустранно подписани споразумения-анекси към договора, с които кредитът е преструктуриран чрез натрупване на начислени и непогасени лихви към главницата – анекси, в които длъжниците са дали съгласие за преструктуриране на дълга и които са подписани по изрично искане на кредитополучателя, с индивидуално уговорени клаузи относно формиране размера на главницата и дължимите лихви, т.е. извън хипотезата на недействителност като неравноправни съгласно чл. 146, ал.1 З. и сключени при липса на законова забрана за капитализиране на лихвите.
С оглед изхода на делото по касационната жалба срещу решението, постъпила от ответниците по делото Н. К. Г. и Р. Т. Г. и на основание чл. 287, ал.4 ГПК, не се дължи произнасяне по насрещната касационна жалба, подадена от ищеца [фирма].
Воден от изложеното, Върховния касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 35 от 09.03.2016 година по т.д. № 707/2015 година на Пловдивски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: